Много начинаещи режисьори, когато решават да режисират за първи път, го правят или в позната среда, например като част от сериал, или пък решават напълно да се отдадат на някаква си своя страст, която ги е вдъхновявала от дълго време. Точно такъв е случаят с Дев Пател, чийто дебют като сценарист и режисьор очевидно е повлиян едновременно от любовта му към екшън жанра, но и от личните му чувства около всякакъв вид социални проблеми.

Когато започна рекламната кампания на Мънкимен (Monkey Man), тя дълбоко залагаше на неминуемите сравнения, които ще се правят с Джон Уик – герой, който носи костюм и бие хора, може да бъде сравняван само с Джон Уик. И филмът напълно нарочно набляга на това и дори цитира по име вече иконичния герой на Киану Рийвс. По-интересното обаче е, че ако очаквате безспирното, безмилостно насилие на поредицата на Дейвид Лийч и Чад Стахелски, ще бъдете разочаровани, защото Дев Пател си е наумил доста повече от стилизираните екшъни, които виждаме напоследък, които всички черпят вдъхновение именно от Уик.

Започваме от историята, която наистина е още един разказ за отмъщение. Главният герой, чието истинско име не разбираме, участва в организирани и предварително решени боеве, където носи маска на маймуна. Той постоянно губи схватките си и кърви, защото това е единственият начин да изкарва пари. Истинската му цел обаче е да получи работа в лъскав местен хотел, което ще му осигури достъп до корумпирания елит на фиктивния град Ятана, срещу които той ще поведе мисията си за отмъщение.

Екшън жанрът като цяло е предвидим и знаем какво може да очакваме, особено пък в момента, когато има сериозно уеднаквяване на голяма част от филмите в него – не, че е новост, разбира се, но не може да се отрече, че откакто излезе първия Джон Уик, стилът на екшънит просто се промени. Историята за отмъщение е ясна, тя се изпълнява от цялостно мълчалива машина за убиване, за предпочитане в черен костюм, който може да няма много социални умения, но пък изглежда страхотно и има дълбока лична болка, която ще използва, за да накаже богатите си врагове. Пател също така използва видната си обич към доста по-старите екшъни и т. нар. „B-movies”, за да изгражда много от хореографията си.

Междувременно обаче той съвсем не иска да се занимава просто с екшън разказ и всъщност това е най-интересният и най-изненадващ аспект на Мънкимен. Пател си позволява да има доверие на публиката си, че тя ще го последва в един учудващо бавен и търпелив разказ, който започва и завършва с кървав екшън, но по средата по-скоро е изпълнен с размишления над неравностите и разнообразните проблеми, които вредят на обществото му. Той иска да говори за религиозния фанатизъм и връзката му с политиката, бруталността на полицейските сили, политиците, използвани като параван за по-влиятелни интереси, корпоративната алчност, стремяща се към развитие на цената на всичко човешко, пошлостта и разврата, до които богатството докарва хората. Всеки един аспект от историята иска да покаже класовото разделение като феномен, който изтрива бедните и иска дори да заличи тяхното съществуване, ако не беше ползата им. В същото време Пател успява да намери и начин да покаже, че именно преследването на малцинствата ги кара да намират начини да оцеляват, а те се оказват единственото спасение на главния герой.

Още от трейлърите се виждаше, че Мънкимен ще бъде филм, който ще зачекне тематиката за разделенията и за класовата борба. Учудващо е обаче колко много време се отдава на тези размисли, до каква степен това съвсем не е просто екшън филм, а нещ много повече. Може да се каже всъщност, че Пател е използвал езика на екшъна, за да покаже, че обезвластените рано или късно, колкото и да бъдат потискани, винаги ще намерят начин да се борят, символично или пък напълно буквално.  

Мънкимен има сериозни недостатъци, погледнат чисто откъм майсторлък. Смятам, че много от решенията, които Пател взима като режисьор просто не работят и дори не визирам постоянно движещата се камера, която уж иска да създаде усещането у зрителя, че е част от екшъна – в доста моменти наистина е объркващо и подкопава самата си идея, но виждам защо е взето това решение. Любовта към екстремно близките кадри обаче в огромната част от сцените, които са просто с диалог, ми беше напълно неясна и показваше известна несигурност, сякаш са се страхували, че просто статичен диалог ще отегчи зрителите. Освен това на две места има просто безобразни избори откъм саундтрак, които те вадят от филма директно и почти насилствено.

От друга страна много елементи пък работят страхотно. Дев Пател неизненадващо е удоволствие за гледане и като машина за убиване, и като измъчен млад мъж, който търси призвание в живота. Мънкимен цялостно се приема насериозно, но на няколко места има шегички, които работят сравнително добре. Хареса ми ненасилената любовна история, която вместо приказно решение на проблемите на хората, беше представена като истински нежен момент, в който двама души разпознават частица от душата на другия, без да има нужда да си казват нещо особено. Хареса ми начинът, по който спомените на героя бяха вплетени в наратива именно като спомени, винаги на място в точния момент и винаги снимани с носталгията и любовта към едно детство, което е било насилствено отнето. Най-вече обаче ми хареса дълбочината в изграждането на престъпния свят, често обяснено без думи и експозиция, просто с дълги визуални подсказки, които публиката сама трябва да проследи и да навърже.

Мънкимен не е перфектен филм, всъщност дори не е най-добрата версия на това, което можеше да бъде. Той иска едновременно да каже прекалено много, но и да забавлява, да вдъхнови и да разбуни духове, да упрекне всички разнообразни злодеи и да въздигне смачканите, но и да накара публиката да ръкопляска въодушевено от чистокръвния екшън. Всички тези неща може и да има как да се случат на едно място, но може би не точно в нечий дебютен филм. Но имайки предвид именно това, че е дебют на Пател като сценарист и режисьор, смятам, че само можем да го поздравяваме за амбицията и опита му. Да, недостатъци има, но те ще се изчистват с практиката, а желанието един артист да не взима лесния път и да не се задоволява с посредственост трябва само да бъде аплодирано.

Мънкимен може и да не събере страшно много фенове, но ние ще продължавам да стискам палци на Дев Пател, който винаги е бил страшен симпатяга и един ден, кой знае, може и да връщаме поглед към този филм като само една от стъпките по все по-интересен път.

Similar Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

3 Comments

  1. Чудесно ревю! Напълно съгласен. Твърде много shaky cam, рязък монтаж и прочие. Иначе като за първи опит в режисирането и чисто като актьорска игра – Пател е супер и дано има още успехи занапред!

  2. Доволен, висока оценка! Разпознах много сцени от заглавия, които харесвам 😀

  3. Боливудски маймунарщини.
    Заглавието на филма е отделна лоботомия.