Убийците на цветната луна / Killers of the Flower Moon

Мартин Скорсезе осъзнава огледалната роля, която играе днес в обществото. Самият той произлиза от контракултурно поколение, съпровождано от финалните филми на класиците на Холивудското кино. Те се пресичат само колкото да си разменят щафетата, освобождавайки младите режисьори, израснали в сянката на студийните традиции, да творят изцяло извън нея. Днес изглежда сякаш ние също сме поставени в тази позиция. Именно тези режисьори сега са класиците и последните няколко години ние наблюдаваме как те или ни напускат, или започват да флиртуват с идеята за финален филм и се готвим да живеем в света без тях. В целия този вихър от ретроспекции и метаморфози, Мартин Скорсезе се издига като монолитна фигура, готова да носи символичната тежест на миналото, създаващо път за бъдещето. Докато Спилбърг ни разказва за собственото си израстване, Де Палма се укрива, Ман си прави нови филми без особен интерес към собствената си смъртност, Кроненбърг е озадачен от настоящето, а Копола подготвя финалния си поклон, Скорсезе не само най-откровено говори публично за старостта си, но и активно подкрепя дръзкото, модерно кино от млади творци. Той знае не просто, че ще ни напусне, но и че ще остави след себе си неизличим отпечатък върху изкуството, който ще има съвсем нов ефект върху поколенията, израснали без него.

Убийците на цветната луна е чудато, на места неравно творение – филм, често воюващ със себе си, опитвайки се да намери мир със собствената си същност. Този многослоен, епически разказ е калейдоскоп, способен да бъде много различни неща за много различни хора, някои от които ще го обикнат, а други – ще го отрекат. Но едно е сигурно – никой от съвременниците на Скорсезе няма нито желанието, нито способността да направи толкова откровено скърбящ филм, разглеждащ ролята им в света, който напускат. Убийците на цветната луна е, във всеки възможен смисъл, филм за болезненото прекосяване на прага на историческите промени – той е роден от ума на творец, оформил образите на миналото в една нова визия за съвременния човек; разказва за период от американската история, прикован между чука и наковалнята на два века, мразещи се като накърнени любовници; и излиза в период от киното, в който бива посрещнат като един старомоден поглед към все още релевантни проблеми. Филмът е поредният триумф на Мартин Скорсезе, но се усеща повече като погребение, обременено от тревоги за собствената си ефимерност.

Базиран на едноименната документална книга на Дейвид Гран и написан от Скорсезе и Ерик Рот, сценарият е детайлно свидетелство на вълната убийства на Осейдж индианци във Феърфакс, Оклахома, изтръгнато с голи ръце от позорните анали на американската история. Щом попадат на привидно безгранични находки нефт на собствената си земя, хората осейдж стават една от най-богатите общности в света, привличайки вниманието на лешояди като Уилиям Хейл, който покровителства над района със скромния прякор „Кралят на Осейдж хълмовете“, докато крои търпеливото изсмукване на всичките им ресурси. Изигран с непоклатимо достойнство от Робърт Де Ниро като въплъщение на ранното капиталистическо зло, той оформя около себе си кохорта от подли, безскрупулни хитреци, премазани от военните турбуленции из страната и търсещи американската си гордост в земята, която местното население „им отнема“. Чувайки зова на тези мършави вълци, Ърнест Бъркхарт, племенник на Хейл, се появява и става нашият несръчен пътеводител из тези мътни води. Изигран от Леонардо Дикаприо като може би върховната от многото роли в кариерата му, използващи неизличимите му детински качества за снизходителен ефект, Ърнест е някак красив, но не достатъчно, че да не бъде отблъскващ, някак чаровен, но значително по-мързелив. Но като един ключов американец, той не се оставя това да го спре – дори в най-ниските си точки, дори и в пика на безсрамието си, той е арогантен.

Имайки предвид, че разказва забравена история на хора, дълго лишени от достойнството да си я разкажат сами, Убийците на цветната луна естествено е обременен от въпроса за разказваческата перспектива. Интелигентно решение е центрирането на Ърнест и неговата житейска дилема като основата на целия наратив. Щом пристига във Феърфакс, той веднага бива насочен в посоката на една от най-ценните златни находки в района – Моли Кайл, най-възрастната от четири сестри в богато Осейджово семейство, готова да се задоми с уважителен съпруг. Лили Гладстон прави една от най-незабравимите роли на годината, влагайки толкова грижа в непоклатимата душа на тази интелигентна, съзерцателна и усамотена фигура, че само смехът й е достатъчен да ви убеди, че Моли някога е съществувала. Ърнест приема задачата от вуйчо си да се хареса на индианката като послушно кученце и щом се потапя в нейната хипнотична аура, цинизмът в начинанието му почти се изпарява. Макар и като път към добиването на „парички“, към които Ърнест без грам колебания прокламира любовта си, Моли му предоставя повод да се грижи за емоционалните и физически нужди на друг човек – действие, изискващо немалко от търсеното от него достойнство. Малко по малко тези самотници, изкоренени от почвата си през този период на дребнаво реконструиране на националните приоритети, започват да се влюбват, разпалвайки неугасимите пламъци на този иначе хладнокръвен филм.

Оттук нататък Убийците на цветната луна разцъфва във финалната форма на класически Скорсезе филм – обширна история от преплитащи се интереси, в която енциклопедично наблюдаваме богат състав от персонажи, извършващи „услуги“ един за друг, докато мрежата им от престъпност не стане твърде сложна, за да бъде някога разплетена. Ние търпеливо проследяваме мъчителния разпад на живота на Моли, едно убийство след друго, и разкъсването на душата на Ърнест, затънал с по един крак в две еднакво безпощадни пропасти. В този филм няма съмнение за зрителя кой е причинителят на цялото това страдание – злото е видно от първата сцена, дори лишено от нюанси, освен ако не приемем, че то вярва в собствените си лъжи. Но макар и яснотата на злините на Хейл да има определена достоверност и до ден днешен, тя е толкова задушаваща сила, че най-комплексните елементи на филма не могат да дишат. Макар и да обещава да възвърне достойнството на Осейджовете (което все пак прави), Убийците на цветната луна е учудващо миопичен филм, толкова обсебен от наситеността на бледокожното зло, че позволява потискащите сепия тонове на оператора Родриго Прието да замъглят погледа му.

Моли Бъркхарт би трябвало да бъде основният персонаж, защото ние много добре разбираме защо Ърнест обича нея, но може би никога не бихме могли да разберем защо тя, въпреки очевидното му предателство, продължава да стои до него. Филмът предлага достатъчно плодородна почва, така че интерпретациите ни да разцъфват дълго след като напуснем кино салона – може би тя го обичала твърде много, за да забележи; може би е била утешавана от болката, с която той забива нож в гърба й; а може би просто не виждала друг изход от бавното задушаване на Осейдж племето, освен да си намери първия приемлив бял съпруг, който поне малко да я обича. Но това не променя факта, че докато тя бива премахната от действието заради подозрителна болест, филмът се изгубва в летаргично разпръсване на информация, поведено от един от по-неколоритните състави на Скорсезе (Джеси Племънс като сух агент от новороденото ФБР и почти недоловимата щипка от чудната подправка Брендън Фрейзър са най-големите разочарования). И все пак, в определен смисъл, така трябва да бъде. Убийците на цветната луна не съществува в мир със себе си, защото той не е просто исторически филм, а е филм за историята. Колкото и да съчувства на Моли, той трябва да я отлъчи от светлините на прожекторите, и макар и да фрустрира зрителите, този ефект до края бива оправдан. Над филма кръжат буреносни облаци и той не смее да отдели нито секунда, търсейки светлина отвъд хоризонта. Не това лежи в интроспективната му душа.

Мартин Скорсезе може и да е желаел най-накрая да направи своя уестърн, но Убийците на цветната луна рефлектира историческата дисоциация най-ефективно, когато деформира иконографията на този монолитен жанр. Все пак макар и класическите уестърни да са впити до кости в Марти, в кръвта му тече финалният кадър на The Searchers. Когато Джон Уейн излиза от блажения дом и се впуска в обещаващия американски хоризонт, те биват заснети, така че взаимно да се накъсват, вместо да съществуват в хармония. Той обитава едно лимбо между два свята, нито един от които не е по-малко достоен, но сблъсъкът между които създава пагубните искри, които изгарят материята на обществото. А за Скорсезе това е само началната точка – той няма интерес да прави ревизионистки уестърн, а отдавна го е надминал. Убийците на цветната луна не съществува в лимбото, нито пък изобразява искрите (The Wild Bunch, който Скорсезе определя като убиеца на класическия уестърн, вече заема тази роля) – филмът е пепелта на това далечно минало, в което националната идентичност е могла да бъде житейски компас. През 70-те Скорсезе създава Травис Бикъл, който по-дълбоко рефлектира отчуждението ни, отколкото Джон-Фордовият Итън Едуардс някога би могъл. Убийците на цветната луна е неговият уестърн.

Още от началото хоризонтът е посипан с чудовищните сондажни платформи, бълващи индустриалната си отрова над всяко ъгълче на малкия Феърфакс. Скоро брилянтния монтаж на Телма Скунмейкър става по-оръфан от обикновено, впрягайки в конфликт изображения от XIX и XX век – кадри на мръсни лица, задушаващи се в претъпкани градски улици, на мъже в костюми в призрачни стаи и най-вече на мъртви тела, излегнати с морбидна симетрия, се забиват като ножове в иначе спокойното темпо. Елементът на фотографията е постоянен – всички бързат да запечата настоящето си на лента, сякаш да го съхранят, без да осъзнават как именно това го прави ненужно – като самите снимки често се появяват в монтажа като фантоми. Самият филм се усеща като едвам съхранен отпечатък на миналото, сякаш изровен от някоя изгубена камера обскура, и това се дължи не само на възхитителното операторско майсторство, но и на чувството, че наблюдаваш как една общност бива отравяна от безнадеждните си мечти за просперитет.

Скорсезе отново майсторски адаптира богат литературен материал, фокусирайки се върху правилните елементи (с някои значителни изключения) и оставяйки останалите детайли да се вплетат в материята на филма. Интелигентно структурираната и развлекателна книга ефективно демонстрира всички начини, по които Америка бавно задушава окръг Осейдж, и във филма тези детайли са фино загатнати, дори когато не са фокус. Всички индианци имат американски имена и всички са третирани като неспособни да се грижат за финансите си. Моли редовно трябва да иска достъп до собствените си пари, бивайки определена от държавата като „некомпетентна“. Между старците и младежите на племето има дистанция – различия в облеклото, навиците и дори избора на партньори (повечето жени, които виждаме, си имат бели съпрузи). И колкото и да уважава тяхната култура, Убийците на цветната луна създава чувството, че Осейджовете вече не контролират собствената си съдба – не можем да сме сигурни дали те самите избират да се хвърлят така в модерността или биват принудени от завистта на колонизаторите за нефта, изврял от безполезната земя, в която захвърлили местното население. Именно това дава на някой като Уилиям Хейл възможността да вкопчи ноктите си в общността и да се представи като светец, дори присъстващ на срещите на ръководството им. Той в действителност взима повече решения от всички тях и Скорсезе дори изобразява смехотворната фетишизираност, с която групи богати бели мъже се скупчват около собствената си власт, по начин, който не смея да издам.

Разпадът в Убийците на цветната луна е екзистенциален – модерността изисква от персонажите да жертват идентичността си, да живеят за себе си чрез другите хора, вместо обратното, и да станат роби на притежанията си. Жалкият Ърнест е върховният символ за всичко това, а Моли е като невинен дух на отминало време. В една брилянтна сцена, след наситен разговор, тя настоява двамата да постоят в мълчание, докато бурята вирее, и той се примирява, макар и да е объркан – той намира достатъчно красота в обичая, за да се влюби в нея, но не достатъчно сила в себе си, за да й остане верен. Именно в епизодите с Моли филмът достига метафизичните изражения на всичките си идеи – дори когато тя отсъства от основното действие, нейната болест създава все по-неизличими кадри, а агонията между нея и Ърнест е толкова осезаема, че камерата почти я улавя из атмосферата. В тяхната история се усеща потенциалът за един от най-великите филми, които Мартин Скорсезе някога е правил.

Убийците на цветната луна вярва в кармата. Филмът е един пулсиращ белег, който никога няма да зарасне. И именно с това Скорсезе се обръща към нас. Той разбира този материал, защото го е преживял. Неговото поколение също се ражда от смъртта на нещо (може би) по-чисто и сега, готвейки се да предаде щафетата на нас, той се изповядва за ролята си като основен участник в това убийство. Не е като да е имал избор – ако Ърнест Бъркхарт ни показва нещо, то това е как инерцията на историята понякога е по-силна от нас – но Скорсезе забива финалния пирон в ковчега на мечтата на Джон Форд, че може би в света има място за чистота, дори и у изгубените души. Новият филм на Марти е болезнено актуален и до днес, разказващ за събития, които не са далеч от случващото се по новините (подтекстът, че за Де Ниро това очевидно е било оправдание да направи гротеска на омразния си Доналд Тръмп, е толкова очевиден, че едвам не изригва на повърхността като гейзер от нефт), което прави подходът му още по-значим. Когато Форд прави филми през 50-те за сто години по-рано, той вижда историята като обширно платно, на което човешките конфликти могат да се разиграват със символична тежест. Когато Скорсезе прави филм през 2023 за сто години по-рано, той вижда историята като един мираж, обагрен с лъжи и лицемерие. И двамата в действителност правят филми за съвремието си.

Финалните моменти на Убийците на цветната луна са брилянтно интроспективни. Преди 50 години гласът на Скорсезе ни въведе в Mean Streets, който разцъфна пред очите ни с една обречена носталгия в тоновете на „Be My Baby“ върху кадри на щастливи спомени, а сега режисьорът ни изпраща лично от може би финалния си филм, отново записвайки миналото, но този път като отдалечен, пречупен артефакт, носещ поличби за бъдещето. Ако Убийците на цветната луна, в своята емоционална прямота, е един откровен автопортрет на начините, по които социално-съзерцателното творчество на Скорсезе е променило как гледаме на историята си, то финалното му заключение е доста песимистично. Филмът е погребение не просто на жертвите на един зъл човек, но и на едно време, едни нрави и традиции, един цял начин на живот, скърбящо не просто за Осейдж племето, а за всички нас. Може би дори е погребение за самия Мартин Скорсезе. Но в такъв случай легендарният режисьор решава да затвърди наследството си не с цинизъм, а с предупреждение – истинската опасност, когато прогресът ни обладае, е да забравим какво е дошло преди. Един от великите живи творци ни напомня да се впуснем в бъдещето с решителността да не повторим грешките на миналото, преди да стане твърде късно. Затова ние не бива да забравяме Осейдж жертвите и със сигурност няма да забравим Мартин Скорсезе.