Мисията невъзможна: Пълна разплата – част първа / Mission: Impossible – Dead Reckoning Part One

Има две неща, които са в основите на екшън жанра от самото начало – Холивудските звезди и локомотивите. Когато Бъстър Кийтън за пръв път бива отнесен от грамадния транспортен механизъм в Генералът (1926) в един от най-емблематичните кадри в историята на киното, има една определена поетичност в начина, по който това безпомощно човече влиза в синхрон с безпощадната машина. Инерцията на влака не просто тласва злополучния персонаж в едно от великите екшън приключения, станало основополагащо за жанра, но и във вихъра от социален и технологичен прогрес, който наричаме ХХ-ти век – човекът се прекланя пред величествената машина, която е продукт на собствената му способност за сътворение. Тази симбиотична връзка всъщност и до ден днешен продължава да захранва екшън жанра, който винаги е бил перфектно ориентиран към цайтгайста – от контра-културния реализъм на Стив Маккуин през абсурдисткия идеализъм на Арни и Сталоун до антисоциалната дистанцираност на Киану Рийвс.

И сега имаме Том Круз. В Мисията невъзможна: Пълна разплата – част първа, седмия филм от непобедимата му екшън поредица, той и лоялният му режисьор-сценарист Кристофър Маккуори създават своя собствен магнум опус с локомотив, сякаш за да установят мястото си в историята на киното (не че то трябваше да бъде установявано повече). Това, което става ясно, е колко се е променило всичко от времето на Бъстър Кийтън насам. Няма го вече мирното съжителство между човека и технологията, нито пък идеализираната визия за невинното малко същество, оцеляващо в хаотичния свят. За сметка на това имаме бомбастичен финал на 160-минутен екшън спектакъл, в който два гиганта се изправят един срещу друг. Никой влак не е изглеждал толкова неудържим от филма на Тони Скот Неудържим (2010) насам и никоя филмова звезда в света не се изправя срещу глобални заплахи със същия комплекс за грандиозност като Круз. В този случай локомотивът също е символ на една вихрушка от модерност със способността да премаже героя, но Итън Хънт не се примирява с него, а се впуска в серия от абсурдни каскади, опитвайки се да надскочи, надбяга и цялостно да надвие съдбата.

Именно това прави Том Круз великата екшън звезда на ХХI-ви век, а Мисията невъзможна – най-великата екшън поредица на всички времена. Малко представители на жанра успяват така ефективно да изградят екшъна си като Фройдистка психоанализа на персоната в центъра си. Круз, върховният представител на американския неолиберализъм, маниакално обсебен от непоклатимата си свръхкомпетентност и статуса си като благосклонния Крал на киното, влага в Итън, умишлено или не, своя собствен комплекс на спасителя. Всеки път когато той се хвърли от самолет или препусне бясно из улиците на Лондон, или увисне от най-високата сграда на света, Хънт може и да действа заради отговорността, която усеща върху раменете си, но постъпките му са изцяло неговата изкривена визия за дълга му към света – някак винаги се налага да вземе най-отчаяните възможни мерки, за да спаси саморъчно човечеството (или по-скоро да задоволи кино-публиката). Човек може да получи много катарзис, макар и перверзен, гледайки как този вечно самотен персонаж търси възмездие в постидеологичната ни пустиня – свят, където истина вече не съществува; където всичко се движи, но нищо не се променя; всичко е грандиозно, но нищо не е красиво; където героите винаги спасяват света, но никога не спасяват себе си.

Всичко това е там от началото на поредицата, в което Брайън Де Палма влива собственото си неизличимо ДНК. Мисията невъзможна (1996) взима дотогавашния имидж на Том Круз като непоклатим идеал и със задоволство разбива психиката му още в началната мисия, в която целият му екип бива убит от (както се оказва по-късно) командира им. Тогава ролята на злодея бе заета от един остатък от миналото, чувстваш се заменим, но оттогава самият Круз се е превърнал в ходеща реликва – филмова звезда в един нов Холивуд, жадуващ само за IP; класицист в безкрайния цикъл на трендове; аналогов изпълнител в дигиталната ера. Именно затова от Режим фантом (2011) насам поредицата се превърна в една заблудена фантазия за мощ, която се опитва да намери съчувствие за звездата, бореща се отчаяно (но успешно) да остане на върха на света. Всичко това започна под ръководството на Кристофър Маккуори, който има нюх за старомоден Холивудски психологизъм в жанровото кино, и ще завърши отново с него, но под много различна форма.

Мисията невъзможна: Пълна разплата – част първа представлява както логичното продължение на всичко досега, така и пълното му отричане. Филмът е най-откровената метафора досега за борбата, която Круз води с модерността, дори надминавайки носталгичния патос на Топ Гън: Маверик. Между впечатляващите каскади, които всички очакваме, най-голямата изненада всъщност е естеството на големия злодей – не човек, а свръхразвит изкуствен интелект наричан Същността, който сякаш действа със собствени мотивации и има способността да калкулира най-вероятното бъдеще с ужасяваща прецизност. Извличайки от собствените си страхове за възхода на технологии, способни да ги заменят, Круз и Маккуори са се завърнали към Де Палма корените на поредицата повече от всякога. Пълна разплата намира конфликта си в рамките на параноичния шпионски трилър, както става ясно още от cheesy пролога, който е евтина препратка към класики като На лов за Червения октомври.

Маккуори, изявено дете на 70-те, се опитва тук да намери модерния еквивалент на параноята, която захранва филми като Разговорът и The Parallax View. Това значи, че няма същата интимна невротичност като тях, а една глобална празнота, в която няма място за човечност. Първо Итън бива въведен по учудващо дистанциран начин, след което се пренасяме към екшън сцена в пустинята, която е по-меланхолична отколкото вълнуваща. Но мисията както на екипа, така и на Маккуори, става ясна в щаба на ЦРУ, където ставаме свидетели на дълга, монотонна експозиция на фона на редици бюрократични работници на пишещи машини, отчаяно съхраняващи дигиталната си информация на хартия като мярка срещу Същността. Сцената е водена от ансамбъл от актьори без присъствие, играещи неразличими персонажи, които изстрелват технически измислици и псевдополитически разсъждения толкова механично, че буквално си довършват изреченията (и това далеч не е последната такава сцена във филма). Маккуори очевидно иска да се завърне към шпионския жанр, виждайки го като перфектен отдушник за този тип социо-идеологичен симулакрум. Още от следващата екшън сцена, в която агентите Шей Уигам и Грег Тарзан Дейвис преследват Круз из огромно летище с почти бруталистична архитектура, става ясно, че режисьорът се интересува от лиминалното пространство, което обитават тези тайни агенти в ерата на интернета.

Трудно е да се определи, дали Маккуори ефективно разглежда празнотата на дигиталната епоха или е станал жертва на нея, но Пълна разплата е озадачаващ, именно защото някои от елементите му влизат в конфликт с очакванията ни за Мисията невъзможна филм. Като за начало, това е първото предложение от поредицата, заснето дигитално (дело на оператора Фрейзър Тагарт) и това си проличава веднага. Няма ги вече сенките, повлияни от кинематографията на Гордън Уилис, които дефинираха ръбовете на последните две Мисии. За сметка на това имаме по-чиста естетика с изострени цветове, които понякога граничат с болнавото. Също толкова странно е, че след като Мисията невъзможна: Разпад имаше най-великия екшън саундтрак на ХХI-ви век, Пълна разплата отнема музикалността от много от ключовите си моменти. Тук има както екшън сцени, така и удължени диалози, чиято тишина ни отрича емоционалността, която търсим.

Но точно тук този филм се превръща в един високобюджетен парадокс. Макар и да започва дистанциран, Пълна разплата всъщност има непоносимост към тази студенина, каквато предишните филми от поредицата нямат. След като Маккуори и Круз направиха Разпад, перфектния портрет на постмодерния свръхчовек, сега най-накрая се осмеляват да си мечтаят за свят, където Итън Хънт може да намери истинско щастие. Филмът започва да отрича някои от ранните си моменти веднага щом се превръща в старомодно Холивудско приключение, препускащо из прелестните си локации и жанровите тропи като хвърковата птичка. Том Круз никога не е изглеждал повече като Кари Грант; екшънът на Маккуори никога преди не е бил изпълнен с толкова хумор и сърце; любовта между екипа никога не се е усещала повече. Ако преди Круз източваше грандиозността на великите градове по света за собствената си сила на екрана, то в Пълна разплата за пръв път се усеща истински тяхната красота. От площадите на Рим до каналите на Венеция, дигиталната трезвеност на изображенията всъщност прави локациите по-привлекателни от всякога. Музиката на Лорн Балф, когато бива използвана, всъщност е най-романтичната в цялата поредица. И да не забравяме нашия локомотив, който в предишен филм щеше да бъде просто влак, тук е самият Ориент експрес, декориран и заснет с такава любов, че почти съжаляваш да го видиш разрушен.

Маккуори очевидно не желае да твори повече в света, където героите са обречени на застой в движение. Той мечтае за света, където можеш да спасяваш животи с решаването на гатанки, да се дуелираш с мимове асасини и най-важното – да се влюбиш от пръв поглед в красива обирджийка с нюх за фокуси. Именно тук се появява Грейс, най-разтърсващото нововъведение към поредицата от няколко филма насам. Изиграна от Хейли Атуел, чийто британски чар я добавя към поредицата от брилянтни, но нереализирани филмови звезди, проблеснали в Мисията невъзможна, тази хитра, но и добронамерена високопрофилна джебчийка е перфектната противоположност на Итън. Нейният свободолюбив егоизъм е перфектният антидот за неговата героична стремглавост. Том Круз все още си остава непоклатима фигура с безупречни идеали, но това, което се променя, е филмът, изграден около него. И именно появата на Грейс превръща Пълна разплата в най-романтичния Мисията невъзможна.

Това, за съжаление, идва с цял куп жертви. В стремежа си да бъде епическа история в две части, Пълна разплата ни предоставя най-разтегнатия, ненужно объркан сюжет в поредицата. Филмът все още има някои страхотни екшън сцени – една чаровна автомобилна гонка в Рим, интересната клаустрофобична битка във венецианска уличка и вече прочутия мотоциклетен скок от планинската скала, който си възвръща малко от силата, убита от маркетинга, заради контекста си във филма – но усещането, че неща просто „се случват“ е тук по начин, нехарактерен за Маккуори. Изобилието от несъчетани идеи не просто води до известна липса на емоционална кохерентност в конструкцията на историята, но и във визуалното ѝ разказване. Сякаш като поредната препратка към Де Палма, Маккуори избира да наблегне върху хиперстилизирани кадри и почти изцяло се проваля. Не се усеща замисъл в използването на dutch angle, нито пък елегантност в бързите axial cuts (нехарактерно тромави за монтажиста Еди Хамилтън), но за сметка на това се усещат Ковид ограниченията в повечето екшън сцени. Изоставяйки семплия си класицизъм в името на стилова имитация, Маккуори само изобличава слабостите си като шоумен, какъвто няма нужда да бъде. Това не спира много от сцените тук да проблеснат, но поставя под съмнение, дали режисьорът някога ще надмине брилянтността на Разпад.

Но най-много страдат персонажите, които отчаяно се борят за въздух в този претъпкан филм. Есай Моралес играе човешкия злодей, борещ се от името на Същността, като нулева единица, Кари Елуис е абсолютно ненужен бюрократ, а Пом Клементиеф е забавна като разкрепостен мини-бос, но получава смехотворно прибързана арка. Не е приемливо Хенри Черни и Ванеса Кърби, завръщащи се за малки (и невероятни) роли след само една предишна поява, да са по-запомнящи се от Лутър и Бенджи (Винг Реймс и Саймън Пег), които стоят в основите на екипа. Но най-несправедливо е третирането на огнения MI-6 агент Илса Фауст, изиграна безупречно от Ребека Фъргюсън. Нейното присъствие бе от специалните елементи на Мисиите на Маккуори, което прави захабяването ѝ тук още по-неразбираемо. Може би за режисьора тя е остатък от миналите филми и не пасва със слънчевата нова визия за поредицата, тъй като присъствието ѝ в сюжета бива жертвано в името на повече екранно време за Грейс, чиято връзка с Итън далеч не е толкова интересна. Именно тук Маккуори прави едното си непростимо решение в този филм, който иначе надскача останалите си проблеми с чисто забавление.

Всичко това е направено с една цел – да хвърли предизвикателства към Итън, но този път не за да го измъчва, а за да му даде шанс за възмездие. Мисията невъзможна: Пълна разплата – част първа е като екшън опера, където се сблъскват първични сили – най-голямата трагедия с най-искрената радост; страхът от бъдещето с капана на миналото; личният и общественият дълг. Изправяйки Итън пред алгоритъм, който знае съдбата му, филмът ни показва неизбежността, с която неудържимата сила ще се сблъска с неподвижния обект – ако животът ти е дефиниран от тичането към една цел, винаги ще има неща, които ще останат зад гърба ти. Итън може и досега да е живял по инерцията на безпощадния си алтруизъм, но сега целият свят също се движи на релси, премахващи нуждата за избор. Именно изборът е ключът тук. Филмът поставя Итън в ситуация, където трябва да избира между вечния му дълг и щастието, което не е имал досега. Това, което Маккуори и Круз ни обещават за втората част от този (може би) финал, е един духовен мир за героя им, който ще се откаже от търсенето на истина и ще заживее само и единствено с любовта, която може да си извоюва. Именно затова, въпреки всичките си странности, Пълен разпад е уникален по своему в традицията на екшън филми за XXI-ви век – неспирно вълнуващ със старомодните си чарове, но и проницателен в начина, по който търси искреност в циничната модерност.

Във финала си, този филм ни представя една нова визия за могъщия локомотив. Екшън сцената, развиваща се на него, задължава Итън и Грейс да направят избори, които тестват силата на душите им. Всичко, което прави света ужасяващ за тях, се намира на този влак, и някак неизбежно той рухва, оставяйки ги да висят над бездната. Том Круз никога не би могъл да бъде Бъстър Кийтън, не би могъл да се остави влакът да го отнесе с примирение. Светът около него вече е допуснал тази грешка и сега самото бъдеще страда заради нея. Но тук за пръв път Итън Хънт не изглежда толкова като Том Круз. Триумфът му над влака не се усеща като показ на силата му. За пръв път той изглежда по-малък в сравнение със заплахата си, а не по-голям благодарение на нея. В този смисъл той е повече като Бъстър Кийтън от всякога – заплашено същество, опитващо се да оцелее в рухващия около него свят. И точно като Бъстър, той открива спасението в любовта към друг човек. Круз може и винаги да е бил центъра на тези филми, но когато се бори в името на Грейс, той за пръв път от доста време има блясъка на филмова звезда около себе си.