Индиана Джоунс и реликвата на съдбата / Indiana Jones and the Dial of Destiny

Свидетели сме на историята, но не винаги осъзнаваме това. Всяка епоха си има характерни отличителни белези и ако в миналото най-чести маркери за преломни моменти са били военни конфликти, революционни събития или колосални научни открития, то високотехнологичното настояще неусетно се разделя на периоди според развитието на средствата за комуникация и взаимната свързаност в глобалната мрежа. И тук някъде, в последните (само) 12-13 десетилетия, човечеството се стреми да събере и съхрани за бъдещето всевъзможни детайли от своята хилядолетна история, пресъздадени във филми. Част от тази най-пъстра мозайка е и уникалното наследство на Джордж Лукас и Стивън Спилбърг, които преди повече от четиридесет години създават легендарния образ на Индиана Джоунс – прочутия професор по археология, готов да се впусне във всякакви приключения в търсене на късчета от миналото.

Надали има човек на Земята, който да не разпознава леко прегърбената фигура с кожено яке, широкопола шапка и вечния камшик – неслучайно именно доктор Джоунс е поставен на второ място в класацията на „Time“ от преди десетина години на най-прочутите измислени герои на всички времена (изпреварен само от Шерлок Холмс). Без съмнение това е една от най-емблематичните роли на Харисън Форд и в характерния за него стил на хапливи забележки актьорът с основание заявява: „Аз съм Индиана Джоунс. Когато приключа – и той си отива. Няма друг!“

След дългогодишната подготовка на Индиана Джоунс и Кралството на кристалния череп (филм, който ще си остане разочарование за огромна част от феновете на поредицата), след закупуването на Lucasfilm от Disney и още едно десетилетие колебания кой точно от „бащите“ на поредицата ще се включи в творческия процес на последната част, Индиана Джоунс и реликвата на съдбата е поверен на Джеймс Манголд и дуета сценаристи Джез и Джон-Хенри Бътъруърт и най-накрая всички – включително изпълнителните продуценти Лукас и Спилбърг, плюс Харисън Форд се съгласяват, че замисленият сюжет и последният „Макгъфин“, на който се спират авторите, ще бъдат достатъчно атрактивни, за да върнат очарованието на поредицата в очите на киноманите. Като убедени реалисти, част от членовете на „операционния“ екип до последно бяхме запазили скептицизма си и не се впечатлихме особено дори и от закачливите забележки на просълзения Форд след овациите при връчването на почетната „Златна палма“ в Кан за „живота, който преминава като на лента пред очите му“. А месец по-късно гледахме филма – по няколко пъти! И той се оказа именно онова „тайнствено и вълшебно пътешествие“, на което (скришом) се надявахме още от момента на първото споменаване за пети филм с приключения на Индиана Джоунс.

Решението в първите минути на историята да ни върнат в края на Втората световна война и точно безумната жажда на нацистите да присвоят ценни реликви на световното изкуство да се окаже в основата на завръзката на сюжета, е чудесно и зареждащо с носталгия и адреналин. Доктор Джоунс, приятелят му Базил Шоу и мародерите на Хитлер са по следите на Копието на съдбата, с което според преданията е бил прободен Иисус на кръста и носи тайнствена сила. Късчето метал, което откриват нацистите, е реплика, но техният физик Юрген Фьолер попада на половината от легендарния механизъм от Антикитера – устройство, открито в началото на ХХ век във водите на Егейско море, за което се предполага, че е дело на прочутия Архимед. Изключително сложният механизъм, с множество зъбчати колела, цифреблати и пръстени, е бил проектиран за отбелязване на годишни цикли, фази на Луната, за прогнозиране на затъмнения и много други важни астрономични явления, съобразявайки се с движенията на видимите в древността небесни тела. Носят се дори предания за това, че уредът може да открива пролуки във… времето. И след представянето на (почти) всички основни действащи лица е време за истински екшън епизод – като за нас „истински“ означава реализиран в добрите традиции на миналото, с различни видове преследвания (автомобил, мотор, влак) и (по възможност) ръкопашни битки на екстремни места (влакова композиция, тунели) между някои от главните герои. Опасенията, че използването на дигитално подмладяване – особено на Инди – ще предизвика всеобщ „криндж“-спазъм, най-вече у заклетите фенове на поредицата, не се оправдаха! Харисън Форд изглежда точно така, както го помним и макар че вече не изпълнява голяма част от каскадите, носи великия чар, енергията и страстта към приключения, заради които всички киномани обичат Индиана Джоунс. 

Последвалото събуждане (и буквално!) в реалността на 1969 година е рязко и енергезиращо – в ритъма на психеделичната песен от подзаглавието и с новините за успешното завръщане на екипажа на „Аполо 11“ след мисията до Луната. В последния си ден като университетски преподавател, доста възрастният доктор Джоунс се среща отново с порасналата си кръщелница Хелена Шоу и с неуморния немски физик Фьолер, допринесъл за покоряването на космоса, благодарение на „Операция Кламер“ (реално съществувала програма на стратегическите служби на Съединените щати, с която около 1600 германски учени и инженери пристигат с фалшиви досиета в САЩ, заедно със семействата си през 1945 година).

Взаимните преследвания, които подреждат сюжетните елементи, минават през празничен парад по улиците на Ню Йорк и Индиана на кон пред препускащите вагони в метрото, през триколесни автомобилчета „тук-тук“ из улиците на Танжер, гмуркане край гръцките брегове в търсене на втората част от древния механизъм и катерене из тайнствените пещери с антични загадки на Сицилия, за да се стигне до гробницата на Архимед и да влезе в ход пъкления план на злодея – ако успее да се вмъкне в един процеп в тъканта на времето, той мечтае да поправи грешките на Хитлер и да промени изхода от войната. За да се използва още едно превозно средство, към тази заветна цел ще полетят самолети, които трябва да уцелят окото на бурята в небето, а свръхестествените сили ги запращат около две хилядолетия назад във времето и за римляните, обсадили Сиракуза, двете гигантски птици, появили се над града, са дракони, които носят смърт.

Може да си представите какво извънмерно удоволствие би било за двама археолози да се срещнат с реалността, която са изучавали и са си представяли в продължение на години! Ясно е защо единият би искал да остане (не вижда смисъл в собствената си епоха) и защо другият няма да допусне това да се случи (единство между пространство и време, теория на относителността, причини и следствия – все важни и ненарушими физични и логически закони). След безброй перипетии и изпитания, (почти) грохналият стар авантюрист, кръщелницата му и техни обични люде финализират историята в правилното настояще и даряват с въздишка на облекчение публиката, която е била (за)едно с тях в последните 154 минути. И въпреки стремежа на авторите на филма да съчетаят всевъзможни препратки към познатите предишни приключения на Индиана (it’s never too much!), въпреки непрестанния екшън, който се завихря около търсенето на частите на древната Антикитера, въпреки „златната“ възраст на главния герой, но и защото той е добре познат и обичан от зрителите – всичко в Индиана Джоунс и реликвата на съдбата изглежда и работи превъзходно, подобно на майсторски конструиран часовников механизъм.

Главният елемент в него, освен историята, е присъствието на Харисън Форд като (вечния) Индиана Джоунс! Той успя да опровергае тоталния ми инстинктивен скептицизъм и дарява на публиката чудесен апотеоз на своя герой. Невероятното количество знания, които притежава доктор Джоунс, опита му като изследовател на най-различни древни култури го прави безспорен двигател на сюжета, а като негов достоен последовател и съмишленик се включва кръщелницата му Хелена – „дръзка, свободна, независима“. Изборът на Фийби Уолър-Бридж за тази роля според мен е изключително добро попадение – изгражда силен образ, на чиито действия в сюжета вярвам на 100%. Сдържаният, прецизно точен Мадс Микелсен явно е орисан да бъде вечният злодей, но той самият споделя, че се опитва да вплете естественост и човечност до такава степен, че публиката да прозре и осъзнае мотивите, които водят действията на неговите анти-герои. Микелсен се е справил безупречно със задачата да се превърне в безмилостен нацист с болезнени фикс-идеи, което не може да се каже за неговите безлични и верни „кучета“ – ролите са връчени на Бойд Холбрук и нидерландския гигант Оливие Рихтер. Въпреки краткото си включване, Шонет Рене Уилсън прави много добро впечатление в ролята на щатски правителствен агент Мейсън. Обичайният (и задължителен) „младеж-в-обучение“ този път е ловък марокански крадец с наболи мустачки, който гледа с обожание и преклонение Хелена и се оказва, че в сублимния за цялата история момент е способен да подкара четириместно самолетче по спомени от „тренировки на сухо“ – ролята е поверена на Итан Изидори. Тоби Джоунс е чудесен в образа на Базил Шоу, Антонио Бандерас има престъпно малка роля като капитан на гръцка рибарска яхта и майстор по гмуркане, Джон Рис-Дейвис и Карен Алън са чаровни, носталгични препратки към миналото с образите на стария приятел Салах и любимата Мериън.

Основният отговорник за правилното напасване на всички елементи в сложната конструкция на този дългоочакван филм е режисьорът Джеймс Манголд. Умелото ръководене на актьорския екип е съчетано с класическа структура на разказа, майсторска работа по визията, в партньорство с оператора Федон Папамайкъл, деликатно отдаване на почит и дори вмъкване на реплики-референции към култови епизоди от предишните филми – Манголд изгражда отново света, познат от предишните десетилетия, в който зрителите се сливат, дишат и живеят заедно с героите на екрана. Режисьорът споделя, а Харисън Форд е съгласен с неговата теза, че Индиана Джоунс и реликвата на съдбата е филм за годините, времето и отношенията в семейството. „Темата е самото време – разказът е за начина, по който времето преминава за всеки от нас; за начина, по който всички ние остаряваме, докато светът се променя около нас.“

Би било истинско богохулство да говорим за Индиана Джоунс – и да не обърнем внимание на факта, че великият Джон Уилямс е автор на музиката и към петия филм! Няма човек, който не би споделил суперлативите за уникалната среда, която този гениален композитор създава за всяка история (не само!) на прочутия археолог. Оригинална, силна, несравнима, истинска музикална идентичност, безусловно разпознаване на началото на приключението от няколко тона – ясно е, че в света не съществува друг филмов композитор с подобен опит и величествен талант! Манголд не е знаел дали Уилямс ще има възможност да работи по целия филм – само се е молел това да се случи; първоначално е обещал да напише няколко музикални теми, но после се оказало, че не може да остави нещата недовършени и продължил да твори – слава на неговите 91 години! Саундтракът е обогатен с нови теми – като тази на Хелена, а също и с откъси от емблематични поп-акценти от епохата, които са в синхрон със сюжета – изпълнения на The Beatles, Дейвид Боуи, Стан Гец, Жуау и Аструд Жилберту, Том Джоунс…

За всеобщо удоволствиеи най-вече за щастие на дългогодишните почитатели на поредицата от легендарни приключения, Индиана Джоунс и реликвата на съдбата се оказа онова майсторско филмово творение, на което се надяваха всички – и автори, и публика – още от първия момент, в който се заговори за него. Въпреки че не е направен по блокбастърния калъп на последните години, не може да го видите в 3 или 4D варианти, а супер-героят в сюжета е над 70-годишен проклет историк, който упорито отказва да захвърли камшика и шапката и да излезе в пенсия, филмът ще се превърне в истинския хит на лятото – и финансов, и зрителски, и постепенно ще придобие същия култов статус, който имат и първите три части от прочутата поредица. Вдъхновяващо е, че и младите киномани са очаровани от дядо Инди и последните му премеждия. Филмът е безспорно задължителен за гледане на възможно най-големия екран (за предпочитане IMAX), за максимално най-чудесно и класическо кино-изживяване.

„It’s not the years, honey, it’s the mileage…“