Основен въпрос в днешния препълнен от комиксови филми пазар е до каква степен можем да считаме тях или техните нарисувани първоизточници за истинско изкуство. Защитниците им често се фокусират върху на пръв поглед сериозните теми или мрачни истории, които те засягат. Вадят примери за иновативните промени, въведени в комиксите за супергерои от хора като Алън Мур, Грант Морисън и Франк Милър, а по-запознатите могат да предложат шедьовър като Маус, в който авторът и художник Арт Шпигелман разпитва баща си за преживяванията му в Аушвиц, или Персеполис, в който Маржан Сатрапи разказва за детството си в Иран преди революцията, като доказателство за потенциала на този формат. Това са може би най-известните примери, но графичните романи, писани за възрастни и с фокус над по-общочовешки теми от заплаха над вселената, поставена от нов космически завоевател, са безкрай.
Този фокус върху привиден мрак и реализъм продължава и в техните екранизации. Отвъд адаптацията по гореспоменатия Персеполис или например Blue Is the Warmest Colour, който дори печели „Златна палма“ в Кан, пряката свързаност на комиксите със сериозното кино стига и до героите на екран. Или поне така настояват режисьорите зад тези филми. Завръщането на първия отмъстител всъщност е шпионски филм, вдъхновен толкова от киното на Алън Пакула, колкото от оригиналните идеи за героя на Джо Саймън и Джак Кърби, а Отмъстителите: Краят е мрачен като филм на Антониони, твърдят братята Русо във все по-нелепи опити да оправдаят естетическите си престъпления. Логън всъщност е уестърн, Батман всъщност е детективски филм от порядъка на Седем и Зодиак, а Жокерът зарязва костюмираните герои за да разкаже истинска история за психически нестабилен и социално онеправдан човек. От това трябва да разберем, че тези филми са достойни за уважение, защото се отдалечават максимално от детинските корени на поджанра.
Истината e, че комиксите винаги са били изкуство, което трябва да се взима насериозно, но рядко заради наратива, а почти винаги заради самите изображения. В началото на комиксите за супергерои илюстрации идват най-напред, а върху историята разказана по чисто визуален път се добавят реплики. Примерите – от ранната цветна психеделия на Кърби, през изкривените контури и готически сенки на Батман художници като Тим Сейл и Норм Брайфогъл, до могъщия реализъм на Алекс Рос или ужасяващия експресионизъм на Дейв Маккийн – че няма такова нещо като една комикс естетика, а огромна съвкупност от различни стилове, които могат да се използват с всякакви цели и да превърнат и най-елементарния сюжет за героизъм в поле за безкрайната фантазия на творците.
Тази безкрайна фантазия се оказва съвсем крайна в повечето екранизации, които са често безцветни и безжизнени, в опит да трансформират взетото от страницата в продукт, подходящ за екран. Дори когато има опит да се направи нещо пъстро и креативно, то обикновено излиза все така безжизнено, но с една идея по-богата цветова палитра. Ако има желание да се направи нещо „като комикс“, то се използва стила на комиксите генерално, но не специфично – техните създатели се интересуват от общата културна идея за комикса вместо от автентичното пресъздаване или прекрояване на нещо от формата.
Друг е въпросът за анимацията и нейното място в полето на киноизкуството. Анимацията в последно време, поне в Щатите, е изкуство, което рядко достига пълния си потенциал. Американската съвременна анимация е най-често считана за детско кино, съставено от едни и същи триизмерни образи, а хората зад нея рядко се възползват от дори малък процент от визуалната свобода, която им е дадена когато не трябва да се съобразяват с реалността – с други думи, визуална свобода чрез която Сатоши Кон или Мамору Оши от Япония, Рене Лалу от Франция, Марсел Янкович от Унгария, Валериан Боровчик от Полша или дори американеца Дон Хърцфелд (като само някои от гигантите на богатия свят на световното анимационно кино) правят гениални филми.
Спайдър-мен: В Спайди-вселената на Родни Ротман, Питър Рамзи и Боб Персикети, който излезе на екран в края на 2018, беше завръщане към фундаментално простите, макар и често космически мащабни, истории от златната епоха на комиксите. Сюжетът му бе достатъчно ясен и ефикасен, макар и предимно да служи за основа, върху която анимацията – чудесна смесица от стилове и техники като rotoscoping и инкорпориране на експресивни 2D ефекти с цел филмът наистина да изглежда като оживели рисунки – седи. Само в следващите няколко години тази анимация породи немалък брой имитатори, сред които The Mitchells vs. the Machines на Netflix и най-новите итерации на поредиците за котараци в чизми и костенурки-нинджи.
От Спайди-вселената ни става ясно, че обикновено най-успешният начин да пресъздадеш автентично страниците на графичния роман на екран е чрез анимацията, която дава възможност междугалактическите събития да бъдат представени без съображения относно кое изглежда достатъчно реалистично за игралното кино. В него Майлс Моралес, тийнейджър от Ню Йорк, който споделя шеговит характер с оригиналния Спайдър-мен, но има различна семейна и културна обстановка, също бива ухапан от радиоактивен паяк, но бързо разбира, че не е единствен, след като злодеят Кингпин отваря портал към мултивселената и среща всевъзможни Спайдър-хора, сред които Питър Паркър, вече циничен и остарял, Гуен Стейси, приятелката на Паркър в предишни истории, вече облякла спайдър-костюма, както и абсурдни вариации на героя, сред които Спайдър-прасе и Спайдър-мен Ноар, който е като изваден от детективски роман от 40-те.
В комиксите за супергерои, кръстосването на мултивселени не е ново събитие, а старо извинение да се капиталитализира върху срещата на герои от различни поредици и понякога издателства. И все пак Спайди-вселената излезе тъкмо преди популярността на мултивселенските сблъсъци в игралното кино, от вселените на Marvel и DC до най-скорошния носител на „Оскар“ за най-добър филм. В продължението му Спайдър-мен: През Спайди-вселената, вече режисирано от Хоаким дос Сантос, Джъстин К. Томпсън и Кемп Пауърс, броят на замесените вселени и герои нараства значително. Спайдър-мен, все така раздвоен между семейния и училищен живот и призванието му да е защитник на града, и Спайдър-Гуен, преследвана от полицията, ръководена от баща ѝ, попадат на тайно общество, водено от Мигел O’Хара/Спайдър-мен 2099, и съставено от всички хора-паяци из безкрайната мултивселена. Групировката има за цел да пази реда на мултивселената като поддържа „канона“, който изисква всеки човек-паяк да преживее през една и съща травмираща загуба на близък човек. Този мета-елемент, рефериращ към често срещания въпрос сред комикс феновете дали дадено събитие се брои като част от канона на героя, води и до основния конфликт – отказа на Майлс да се съобрази с правилото на спайдър-обществото и поредния му опит да живее живота си по собствените си стандарти.
Този въпрос седи в центъра на почти всеки филм за супергерои – тежестта, която носиш когато си надарен с рядка сила и дилемата дали да се фокусираш върху общото или личното, да защитаваш многото или малкото и как да запазиш човечността си когато си превърнат в (полу-)Бог, ходещ по земята. При Майлс той се проявява още преди началото на супер-кариерата му в първия филм, когато е приет в частно училище заради академичните му успехи, което го води до избор между формалното образование и творческите му наклонности, както и желанието му да запази културната си връзка със своято общност. Заключенията, до които Майлс и Гуен отделно стигат в През Спайди-вселената са привидно противоположни, но взаимно допълващи се – отказ от задължението да се съобразяваш с изградените пътища (от други и за други) и приемане, че човек не трябва да преминава през трудностите сам.
Не само мащабът нараства, а и разновидността на анимацията – от меланхоличния импресионизъм в света на основен герой като Гуен до дребен образ като Лешояда, който изглежда все едно е изваден от някоя старинна скица, всеки герой носи със себе си индивидуален външен вид, построен не от общата идея за комиксов стил, а от различни отправни артистични точки от експанзивния свят на комиксите. Естествено някои спайдър-вариации са по-запомнящи се от други – най-много се откроява британски пънк анархист Спайдър-мен – но цялостно всички те надграждат идеите на първия филм, без да го пренатоварват. Колкото и да е енергичен и понякога изтощителен филмът, действието в него е винаги ясно показано и добре построено, по начин по който екшънът в игралните супергеройски филми рядко е.
Единственият елемент, който Спайдър-мен: През Спайди-вселената можеше по-успешно да изгради е злодеят. Катализаторът на събитията във филма е Петното – учен, който има множество портали на самото си тяло заради случилото се в В Спайди-вселената. Тялото му дава възможност за интересни бойни сцени, но липсата му през голяма част от филма го кара да се усеща повече като инструмент, чрез който да стартира действието на филма, отколкото като пряк антагонист. Останалите заплахи за Майлс са въведени в такъв късен етап, че са по-скоро бърз поглед към герои, които ще бъдат от по-сериозно значение чак в следващата част. Това добавя към усещането за незавършеност, което само по себе си не е задължително да пречи на филма. Проблемът е, че това не е нито завършена история, нито само първата част (каквато беше Дюн) – когато През Спайди-вселената приключва, чувството е, че си гледал около 80% от филм, който е завършил арките на повечето си герои и чака само едно трето действие, което съвсем да разреши всички останали конфликти. Но това всъщност е временен проблем – скоро трилогията ще е завършена и на нея ще се гледа като на един цялостен наратив, от чийто финал зависи наследството на първите два филма. И все пак ако можем да съдим по тях, нямаме повод за притеснение.
От “Спайдър-мен 2” не е имало толкова добър супергеройски филм. Надминава целите MCU и DCEU в първите си минути. Филм, който действително разбира причината супергероите да съществуват в цайтгайста и е готов да ги пренесе в модерността.
Хубаво ревю!
Я! Ревю на Пачето – ти да видиш 😀 По-скоро есе на тема изкуството на комиските, отколкото ревю на самият филм, но съм съгласен с написаното. Филмът вдига летвата спрямо предишния и ако третият е на същото ниво (че и повече?) ще говорим за една от най-добрите трилогии правени някога. Абсолютен триумф за анимационния жанр и гледането на голям екран е задължително. Нищо не каза за чудесния саундтрак, който както и в първия филм, стои на място и е едва ли не поддържащ герой през цялото време.
Не съм съгласен единственото относно критиката за финала. Идеята на тази част е да носи усещането на „Империята отвръща на удара“ и мисля, че го постига. В крайна сметка всички знаехме още преди да влезем в киното, че се готви трети филм, та аз лично нямам никакви проблеми. Петното ми е един от любимите злодеи на Спайди и се скъсах от кеф да го видя представен по такъв начин. Забавен, заплашителен и леко налудничав. Не е нужно всеки злодей да е Жокера или Танос, за да се счита за „успешен“. Петното е достатъчно запомнящ не само с визията си, но и с това колко унищожителни могат да бъдат силите му. Чернобелите кадри с него и екшън сцените бяха чук!
музиката цепи.
Аз само ще кажа, че анимацията си заслужава, но не и сценария за нея! Опитват се от Сони(въпреки че някои са се объркали и смятат, че Марвел имат някакъв принос) да разширят вселената на Спайдър-Мен, като добавят допълнителен персонаж, при това черен! Но все още се усеща като кръпка, даже като леко насилена кръпка! Ха-ха! Това се усеща и по боксофиса на филма, който не е лош, но е далеч от блокбъстър! В допълнение – скоро разбрах, че ще има още един епизод, но той ще е наистина последен, понеже авторите много се били уморили! Или по-скоро ще „оставят място“ за Питър Паркър, Тоби Макгуайр и Андрю Гарфийлд! Които са доста по-известни от Майлс Моралес и продължения с тях биха донесли на студиото милиарди в боксофиса!
В заключение – тази творба е доста добра като визия, но не е достатъчно лесно смилаема за нормалния зрител! Даже доста от феновете на анимацията ще го чакат филма да се появи по Нетфликс, и тогава ще го гледат! Което ще направи световния боксофис( крайна сума 600-650 милиона) за този филм по-малък, отколкото да речем на Пазителите на Галактиката 3, та даже и от Fast X!
Мисля се подразбира, че всичките изброени от мен по-горе актьори са играли Питър Паркър! Към тях можем да добавим и Том Холанд! Но едва ли ще има скоро продължение с него!
Пич … просто … спри! 😀 Има ли филм, за който да кажеш само добри неща?! Тук и критици и фенове са на едно мнение, че филмът е добър и е 100% сигурно, че пак ще вземе Оскар. Отделно се представя чудесно в боксофиса и надминава предишния по приходи. Всичко е плюсове, но естествено, че ще изскочиш пак с разни грешни прогнози и негативизми.
P.S. Том Холанд преговаря със Сони за Спайдър-мен 4 докато с теб хабим килобайти и ако мислиш, че няма да го видим повече като Паяка, значи си по-заблуден отколкото те мислех 😀
Х-force, пич, да смяташ в днешно време, че одобрението на критиците за даден филм, е плюс, значи си живееш в собствен свят!
Друг голям плюс според теб са статуетките, наречени Оскар, които от поне петилетка са изгубили своето значение! Като добавим новите регламенти на академията, тогава по-добре не ми хвали някой филм, който ще спечели Оскар в близките години! Защото въобще не са за хвалене! Та не се обаждай неподготвен, щото само се излагаш! Ха-ха!
На теб може отвсякъде да ти е харесал този филм, но си малцинство! Повечето хора са като мен – харесват анимацията, но сценарият доста куца! Колкото до боксофиса – там напълно съм се аргументирал! Тази анимация е доста далеч от например Супер Марио Брадърс!
Но трябва да ти се признае, че поне си прав за Том Холанд! Ще е интересно как ще го представят това продължение, след като в края на последния филм се оказа, че героят на Том Холанд е Спайдермен, но не от оригиналната линия, а е мултивърс! Въобще има доста неща да се объркат в това продължение! Марвел дали ще участват, или ще гледат отстрани, като препикано мушкато?! Ха-ха!
Определено първата част е по-добра за мен от страна на история, музика, развит злодей, по-сериозен тон и епик финал. Втората част има уникални визуални ефекти и кинематография, но е препълнена със стотици персонажи, при което историята вече не е толкова лична както при първата част. Ако бяха да наблегнат на по-сериозните моменти както при предшественика, щяха да постигнат по-голям успех, но те заложиха на постоянен хумор и много отделено време за бебета, което можеше да бъде отделено примерно за изграждане на злодеите. По отношение на финала, това може би е най-голямото разочарование. Четох много коментари и ревюта, включително и тук, че това е „Империята отвръща на удара“ , но това за мен е обида. Нека да си припомним защо епизод V е толкова добър. Конфронтацията между Вейдър и Люк заедно с големия туист, мрачния тон и смазващ финал. В „Across the spider-verse“ не усетих нищо подобно през последния акт. Този Cliffhanger на спайди не може изобщо да се сравни и с финала на „Infinity War“ . Надявам се във втората част да си поправят грешките, но за сега съм скептичен, обикновено втората част трябва да е по-добра и по-мрачна. Потенциалът е там, историята е обещаваща и интригуваща, просто трябва да се фокусират върху плота за съдбата и Майлс като „грешка“, както и върху 3-4 персонажи, вместо 200.
Моята оценка е 7/10 , докато за първия филм си е направо 10/10.
Защо да е обидно? Конфронтацията я има и тук – просто под различна форма. Спорно е кое е по-трудно: да се изправиш лице в лице срещу създателя си или срещу себе си. Сравенението с Епизод 5 е по-скоро пример – никой не казва, че усещането е идентично и като качество е еднакво. Най-малкото едното е игрален филм, докато другото е анимационен. Съгласен, че не може да се мери с финала на Infinity War и че първият е по-стегнат откъм герои и сюжети, но и там жонглираха с 20 героя. Тук Спайдър-клонингите бяха в пъти повече, но имаха по 1-2 реплики и не разсейваха толкова.
Радвам се, че на теб ти е харесал приятелю, казвам го с най-искрени чувства. Просто ми се искаше да го харесам колкото първата част. Явно съм от малцинството, съдейки по IMDB, но пък GOTG 3 ми хареса въпреки някои от проблемите си. Имам високи очаквания да „The Flash“ тази седмица и се надявам да не ни разочарова 🙂
„…да смяташ в днешно време, че одобрението на критиците за даден филм, е плюс, значи си живееш в собствен свят! Друг голям плюс според теб са статуетките, наречени Оскар, които от поне петилетка са изгубили своето значение…“
Каза човекът, който винаги сочи боксофиса, наградите и отзивите като мерило за качеството и успехът на всеки филм 😀 Като оставим настрана фактът, че всеки сам преценя кое му харесва и кое не, кои са критериите (ако не тези), според които определяме дали един филм е обективно добър или не?
Дисни отложиха всичките си филми с 1 година, докато си говорите 🙂
Х-force, наградите за филмите бяха релевантни допреди 5-6 години! Вече не са, защото се раздават за най-добра политкоректна адаптация на даден филм! Вече само боксофисът е критерий за успех! Неслучайно ти дадох пример с анимацията на Нинтендо! Критиците въобще не го харесват този филм, може би защото се опитва да върне дъгата на децата! Ха-ха! Обаче в боскофиса същият постави рекорди за анимация! Преди от значение беше и оценката на зрителите, но сега и тя е манипулирана! Особено в Доматите и IMDB! Има твърде много тролове и от двете страни, но левите медиите в Щатите обявяват, че даден филм или сериал са „ревю бомбардирани“, само когато оценките са против някой wоке филм или сериал! Когато е обратното, тогава мълчат! Например в момента крайно леви тролове се опитват(даже успяват) да манипулират оценката на сериала The Idol в IMDB! Понеже имало твърде много секс хетеро сцени, и няма нито една с обратни! Ха-ха! Но от сайта си мълчат!
Така че дали някой филм се харесва, или не от публиката, е вече крайно субективно! Понеже критериите са напълно размити! И отделният зрител се налага сам да прецени дали харесва даден филм, или не, като го изгледа! Проблемът идва от това дали същият зрител има желание да изгледа даден филм!
Много добър! Самурайски съсеченият край ме изненада неподготвен, издразни и дори изнерви.
Червен спинди… скоро очаквам и хомоспинди……. американска шитня