Елвис / Elvis

„Няма прецедент в човешката история за създаване на каквото и да било, което дори малко да e излязло извън кутията и да не е било прието с някаква негативна реакция.“
Баз Лурман

Не ми отне много време, за да разбера, че „Елвис“ („Elvis”) ще бъде един от най-интригуващите музикални биографични филми от последните 20 години. В една ранна сцена, полковник Том Паркър вижда за пръв път как младият Елвис Пресли, с женствения си грим и широкия си розов костюм, изпълнява „Baby, Let’s Play House“ в радио програмата „Louisiana Hayride“ пред публика от нищо неподозиращи, спретнати американци. Веднага щом песента се развихря, Елвис „се превръща в супергерой“, започвайки да движи тялото си по напълно чужди за публиката начини – бедрата се разтърсват, тазът изпъква и момичетата се разпискват. Но певецът далеч не е единственият, който се развихря в този момент, защото зад камерата Баз Лурман няма никакво желание да мирува. Монтажът в сцената спира да има каквато и да било наративна или пространствена кохерентност и дори музиката се превръща в модернизиран ремикс, рефлектиращ емоциите на момента, не реалността. Лурман ни хвърля в една еуфорична смес от изумени лица, викове и близки кадри на онзи легендарен чатал, създал една рок звезда, и резултатът е енергичният ексцес, който сме свикнали да очакваме от австралийския режисьор. „Елвис“ може и да не е най-добрият филм на Баз Лурман или дори най-Баз-Лурмановият филм на Баз Лурман (не поради липса на старание от негова страна), но донякъде служи като ключа към цялата му кариера, разказвайки история за творец, чиято мисия е да отключи нови емоционални хоризонти у публиката си, и за трудностите, срещу които се изправя в опита си да бъде оригинален.

Още от началото на кариерата си, Лурман прави филми за хора, обсебени от фантазиите си, и ги представя по подобаващо фантастичен начин. Дебютният му филм „Strictly Ballroom“ представлява тийнейджърска мелодрама за любовта на двама бални танцьори, които избират танца на сърцето пред материалистичните изисквания на близките си. Историята до голяма степен е изпълнена с клишетата на романтичните филми – влюбването на двамата чрез страстен танц, признаването на любовта един към друг, раздялата им заради кроенето на майката, триумфалното им завръщане и финалния зашеметяващ танц. Но филмът е изключително небалансиран, хаотичен и почти експериментален заради степента, до която не се интересува от всичко, случващо се между тези моменти. Ако фантазията в повечето филми се базира на реалистично изградени хора, които достигат нереалистични моменти на удовлетворение, карайки ни да вярваме, че с нас може да се случи същото, то фантазиите на Баз Лурман са повече като дрога, която за цялото си времетраене ни дава кулминационен момент след кулминационен момент, целейки една постоянна мелодраматична еуфория. Макар и „Strictly Ballroom“ да има слабостите на по-аматьорски филм (още в първите 30 минути се развива цяла история в три действия, след което предстоящият един час просто търси оправдания, сюжетът да продължи), емоционалността му е нещо уникално – като двама танцьори (или една рок звезда) следвайки музиката на душата си, без да мислят за логиката на движенията си. Самоугаждане в най-ефективната си форма.

В следващите си филми Лурман цели да усъвършенства този стилистичен подход, създавайки някои от най-екстравагантните високобюджетни феерии, които Холивуд някога е виждал. Той продължава да прави доста разбъркани, самоугаждащи филми за обречени мечтатели, но този път ги изгражда върху основата на някои от най-великите истории съчинявани някога. Хитовият му мюзикъл от 2001 г. „Мулен Руж!“ взима вдъхновение от оперите „Травиата“ на Верди и „Бохеми“ на Пучини, а както и от древногръцкия мит за Орфей и Евридика, за да създаде един делириозен спектакъл, изобразяващ бохемските идеали на Париж през 1900 г. чрез анахронична поп музика и агресивно некохерентен монтаж. „Австралия“ е може би най-сдържаният му филм – 165-минутен епос, целящ се да разкаже сюжет, обхващащ историята и културата на един цял континент (каквото и да мислите за Баз, не можете да кажете, че не е амбициозен). А „Великият Гетсби“ разказва за един от най-емблематични заблудени мечтатели в историята на литературата, но размътва смисъла на романа (който вече си беше доста размътен) чрез неконтролируемия си ексцес, който въпреки всичко все още е развлекателен (никой не прави купони така, както Баз). Всички тези филми се борят срещу опозицията „style vs. substance“, превръщайки style в самия substance.

Именно по тази линия най-големият успех на Лурман е шедьовърът му от 1996 г. „Ромео + Жулиета“, който прехвърля Шекспировите монолози в естетиката на музикалните MTV клипове от 90-те. Именно този филм прави Баз Лурман нещо като рокендрол режисьор, олицетворяващ духа на музиката, която артисти като Елвис Пресли изграждат. Жанрове като рок, поп (който е най-ключов за Баз), диско, техно, метал и др., се раждат от една постмодерна загуба на вяра в обществото и мейнстрийм културата. Те забравят за класическите музикални структури и използват алтернативни инструменти и техники, които за времето си били изключително радикални. В най-добрата си форма, поп музиката, с грандиозните си псевдо-мелодии, представлява един неопределим екзистенциален копнеж, търсещ нещо повече в хаоса на светлините и танците. Именно това представлява „Ромео + Жулиета“. Още във въвеждащата сцена на Ромео (младия красавец Леонардо ДиКаприо) виждаме героя седящ на плажа и взиращ се в най-наситения залез, който някога сте виждали, копнеейки за искра, която да разпали живота му. След това филмът се впуска във вихър от любов, предателство, ярост и смърт, разказан с визуалната изразителност на човек, изпитващ всички тези емоции наведнъж. Лурман никога не се засища в това какво може да хвърли на екрана – винаги добавя повече костюми, повече светлини, повече цвят, повече драма. Той използва пет кадъра за да разкаже моменти, за които е нужен един. Движенията на камерата не са мотивирани от никаква цел – самото движение е целта. Той не превежда нито една дума на Шекспир на модерен английски, но превежда емоциите на пиесата в езика на модерното изкуство. Лурман постига един поп-експресионизъм, който зараства в съзнанието на едно цяло поколение и на моменти се равнява на режисьори като Майкъл Ман, Хармъни Корин и Боб Фоси.

Имайки предвид всичко това, „Елвис“ и Баз Лурман очевидно са перфектен брак между материал и режисьор. Филмът представлява свръхскоростно пътешествие из важните точки на живота на велик артист, който започва да вярва твърде много в мечтите си. И ако научаваме нещо за Елвис Пресли от този филм, то това е, че определено е живял във филм на Баз Лурман. Виждаме как Том Паркър става мениджърът му и го пуска по телевизията. Виждаме легендарните му появи в „Шоуто на Ед Съливан“, където публиката подивява по него. След време той бива цензуриран и макар да се опитва да се бори, бива изпратен в армията и на връщане бива посрещнат от мекичка филмова кариера, която изисква от него да бъде „семейният Елвис Пресли“. Финалното действие е може би най-енергичното, представяйки повторното му издигане като гръмотевична рок звезда чрез легендарните си шоута в Лас Вегас. Лурман се опитва да преодолее митологичната „трябва-да-си-бил-там-за-да-разбереш“ репутация на изпълненията на Елвис, представяйки ги като магични прояви на музикален талант, способни да променят умовете на американската младеж завинаги.

Лесно е да си помислим по време на филма, че всичките реакции към музиката на Пресли са очевидно преувеличени, но ако гледате някои от телевизионните му появи веднага ще разберете, че Лурман уцелва точно каква е била атмосферата около него. Това, което е трудно да схванем днес, е колко колосална е била липсата на отдушник за емоциите на тези млади момичета. По онова време юношеството е било просто неловкият преходен период, където вече не си дете, но все още не си готов да бъдеш възрастен. Такова нещо като тийнейджърска култура просто е нямало. Не че някога е имало период, в който тийнейджърите не са били свръхемоционални, възбудени, хормонални създания, но тогавашните американци, с пуританския си морализъм, просто са отказвали да го отразят. Като вземем предвид и спретната, ограничителна фасада, която се изгражда около американското семейство в резултат на моралното самодоволство на САЩ след Втората световна война, става по-лесно да разберем защо у американския тийнейджър (и най-вече у американското момиче, което винаги е било още по-потиснато) би имало толкова много емоционална и сексуална енергия, която търси начин да излезе и да разбие нормите, които я държат прикована. (Силно препоръчвам чаровния дебютен филм на Робърт Земекис „I Wanna Hold Your Hand“, който отлично разглежда същата тематика, но с Бийтълс вместо с Елвис.)

С други думи, за да може филм за Елвис Пресли да бъде успешен, трябва да повярваме, че човекът, който гледаме, представлява цяла сексуална и културна революция от само себе си. И колкото и важно да е необузданото филмово майсторство на Лурман в това уравнение, голяма част от заслугите заслужава и актьорът в центъра на цялото нещо, Остин Бътлър. Макар и неговият Елвис да е трудно определим като „истински човек“, определено бих могъл да повярвам, че е икона. Младият телевизионен актьор, чиято филмова кариера е оскъдна, успява да се въплъти в кожата на тази легендарна личност, уцелвайки гласа и движенията му, но и да го адаптира към свръх-стилизираната, леко модернизирана визия на режисьора си. Той успява да възвърнe малко от bad-boy енергията на Елвис, която се е изгубила с времето, но и да запази невинността му, която му придава този класически „All American!“ small-town чар. Колкото и провокативен да е Елвис, струва ми се, че част от магнетизма му идва от усмихнатата му наивност, която премахва каквото и да било чувство за вина у младежите, които се наслаждават да изпълненията му. Но сценарият донякъде се опитва да каже, че тази наивност е нещото, което го обрича, и Бътлър изиграва трансформацията му от млада, изгряваща звезда до старо, залязващо слънце с шокираща тежест, сякаш в началото виждаме самия актьор, хвърлен във вихъра на Холивудската слава, а в края съзерцаваме неговите разсъждения за това какво може да го очаква в бъдещето, ако падне в същите капани като Елвис. Искреността, но и грандиозността, с които изиграва тази роля, имат потенциала да превърнат Остин Бътлър в истинска звезда, ако си изиграе картите правилно.

Част от обещанието на филма е, че разглеждайки целия живот на певеца, „Елвис“ ще може да разгледа и развитието на Америка в период от 30 турбулентни години през очите на една от иконите й. Но в действителност повечето събития, през които преминава сюжета, са само бегло докоснати и не биха имали никакъв ефект върху зрител, който не е запознат с историческата им значимост. Единствената силна идея във филма е опита му да възвърне културното наследство на рок музиката, където принадлежи – при чернокожите общности в Америка, чиято джаз музика е фундаментална за културните развития, често приписвани на бели изпълнители. Подобно на антиколониалните му наклонности и борбата му за аборигенската култура в „Австралия“, тук Лурман илюстрира как хора като Елвис неизбежно са били повлияни от тази невероятна музика, само защото са били готови да я чуят, за разлика от много други. В една сцена виждаме как Елвис като дете бива омаян, когато тайно вижда мъж и жена в интимен блус танц, а след това се насочва към църквата, където колективната енергия на афро-американския госпъл го вкарва в транс, който отключва нещо в него. Но макар и присъствието на чернокожите във филма да не е ограничено до една силна сцена, има лимит до колко филмът е готов да отнеме важността от Елвис и да я даде на герои, които изгражда като второстепенни, дори и да я заслужават.

Именно в това се забелязва най-големият проблем на „Елвис“ и най-голямата слабост на Баз Лурман. Точно като „Великият Гетсби“, този филм не може да устои на импулса да митологизира протагониста си по всеки възможен начин, което често наранява драматичните развития на историята. Сценарият пропада в много от безпощадно отегчителните капани, които сякаш са присъщи на този жанр. Музикалните биографии често представляват лесни, мързеливи, нефокусирани драми, които експлоатират любовта ни към артистите и се равняват на високобюджетни статии от Уикипедия, преразказващи без никакъв артистичен порив всеки един тежък и тържествен момент от един живот с непоколебима почит. „Елвис“ също прелита през множество моменти от живота на Пресли, което води до сюжет, който не успява да се фокусира достатъчно силно върху нито един драматичен елемент. Пример е Присила, жената на Елвис, чиято история бива сведена до поредната „съпруга, която хока мъжа си и го напуска, защото е самотна“. Сценарият няма уважение към нея като персонаж, защото е твърде зает с възхваляването на съпруга й, и в процеса почти изцяло премахва изневерите му и брачните им проблеми и превръща раздялата им в нещо, случило се просто ей така, от нищото. Същото важи и за политическата тематика на филма, която е твърде привързана към един единствен човек и няма националната перспектива, за която Лурман претендира. Идеята, че моменти като убийствата на Мартин Лутер Кинг и Боби Кенеди трябва да бъдат третирани като лични нападки към самия Елвис, е меко казано абсурдна и отнема много от правдоподобността на тематиката.

Въпреки всичко Баз се старае да вдъхне живот във филма, което води до една борба между неговата оригиналност и празнотата на сценария (който, важно е да се спомене, също е написан от него, заедно с множество колаборатори; какво се случва, Баз?). Пример за това е използването на музика. В повечето продукции като „Бохемска рапсодия“ и „Рокетмен“, саундтракът бива третиран като „Greatest Hits“ компилация за творчеството на музиканта, което създава едно кухо усещане към всяко изпълнение. Лурман никога не изпада в този капан, използвайки музиката на Елвис по начин, който разказва историята и съвпада винаги с емоциите. Очевидно има някои изпълнения, които трябва да бъдат пресъздадени достоверно, но режисьорът никога не се страхува да манипулира песните на Пресли, дори създавайки ремиксове с участието на модерни изпълнители като Doja Cat и Måneskin, което прави Елвис като персонаж още по-пълнокръвен, превръщайки го в човек, чийто житейски саундтрак не е ограничен до собствените му песни, и привързвайки го със съвременните си наследници.

Друг силен елемент, който би отсъствал от други подобни филми, е силното присъствие на ясен злодей, а именно полковник Том Паркър, алчния мениджър на Пресли, отговорен за славата му, но и за много от страданията. Паркър е изигран от Том Ханкс, който се преобразява с много грим в комиксов, зъл бизнесмен, който опасно много наподобява барона Харконен. Наративът на филма е по-добре изграден от повечето други подобни, защото връзката между Елвис и Паркър предоставя доста стабилен гръбнак за драмата, и следователно сюжетът не е толкова безформен. Но пак има конфликт на интереси – развлекателната история на Елвис често засенчва тази на мениджъра му, но въпреки това полковникът бива превърнат в разказвача на филма (похват, който Лурман обожава твърде много), което кара Пресли в определени сегменти да няма силно присъствие в собствения си филм. (Лурман се опитва да изпълни същия фокус като в „Гетсби“, а именно да не въвежда веднага звездата на филма, за да изгради вълнение, но тук далеч не е толкова ефективно, а просто кара началото да бъде неподобаващо бавно.)

Въпреки всичките си недостатъци, може би е подобаващо, че „Елвис“ е точно този филм, който е, тъй като идеално рефлектира живота на Краля на рокендрола – блясък и хаос, в които всички решения биват взимани импулсивно, с цел искрена емоционалност и максимално вълнение. Резултатът е толкова ефективен, че когато пищните финални надписи изскочат на екрана, ще сте сигурни, че Елвис Пресли и Баз Лурман са духовно свързани творци, споделящи едни и същи надежди и мечти. Това, което обединява творчеството им, е простият факт, че са неперфектни и ни разкриват странни, непознати видения, които не сме сигурни, че трябва да ни харесват, но когато проработи, изкуството им е толкова завладяващо, че няма никое друго място на света, където бихме предпочели да бъдем.