Първото нещо, което е важно да се уточни съвсем преди началото на това ревю за последния филм на Уес Андерсън е фактът, че от един момент нататък в живота си аз винаги съм си представяла, че ако има филм за мен, то Уес Андерсън трябва да го режисира. В този смисъл аз гледам, взимам, поглъщам с настървението, с което дебело момиче се тъпче със сладкиши, всичко, което Уес Андерсън прави. Анимации, късометражни филми, реклами… аз гледам. Пълнометражни филми – стари, нови – аз гледам. Той прави изложба със жена си във Виена – аз се вдигам от София и бродя из този красив град на -15 градуса, за да вляза в музея и да видя изложбата.
В този ред на мисли Уес Андерсън може да ми продаде всичко и аз с радост ще го купя и ще искам още. Премерените, като с линия кадри, ужасяващите прически на жените, театралните жестове, истеричните сюжети, картонените интериори, невъзможните по физическите закони препятствия, цветовете, бъбривостта в диалога, бъбривостта в жестовете, динамиката в сюжета, скачането от тема в тема… Отличителният стил на Уес Андерсън го прави любимец на едни и не особено долюбван и наричан с епитети, от други. Истината уви, е някъде по средата.
Още в началото на кариерата си, освен с отличителния си истеричен стил на заснемане и преекспониране, Уес Андерсън се налага като режисьор, който мисли еднакво добре в текст и картина и е човек, който няма да направи компромис с онова, което вижда в главата си. В този смисъл Уес Андерсън снима филмите си, както той си ги представя и както той би ги гледал. А дали вие ги харесвате това или не, вече е въпрос на вкус.
Филмите на Уес Андерсън, ако ми позволите тази аналогия, ми напомнят на американските сладкиши. Сладки, цветни, сочни и украсени отвън. Но когато ги опиташ осъзнаваш, че американците готвят всичко със сол, дори маслото, което бухат богато в тия сладкиши е със сол, и съответно сладкишът има вкус на нещо сладко, но поръсено със сол. Ако си падате по соленото, то тази комбинация между коктейлни череши, глазура, шоколадови корички и сол, може и да ви влезе добре. Но ако като баба ми, очаквате, че сладкишът трябва непременно да нагарча от захар, то щом опитате тази изгъзица на американската кулинария, ще направите физиономия, с която изразявате дълбокото си несъгласие с тия неща – смесването на солта и шоколада – и която ще изглежда все едно са ви казали, че ядете умрели мишки, но някак ви е неудобно да повърнете хапнатото. Затова недоволно сдъвквате и повече никога не опитвате.
Уес Андерсън е като този американски сладкиш. Той е ужасно претенциозен без някак да го излъчва и да го търси умишлено. Всичко при него изглежда цветничко и простичко, докато разберете, че не е. Пластове и пластове надолу и нагоре из лудешките му сюжети, могат да ви доведат в едни небивали светове или пък не. Може подобно на баба ми завинаги да се откажете от солено-сладките сладкиши, които някой иска да ви пробута.
Уес Андерсън и неговото кино са захарен памук в истерия. Разбирайте го, както искате.
Но аз се отплеснах. Това трябва да е ревю на „Френският бюлетин на Либърти, Канзас Ивнинг Сън“, както е цялото заглавие на този безумен лудешки филм.
„Френският бюлетин“ със сигурност не е най-доброто, което Уес Андерсън е правил. Според някои дори е най-лошото. Но Уес Андресън е като сладоледа. Той е въпрос на вкус и настройка. Някой път ще ви замръзне мозъкът, друг път ще си ближете доволно, като загорял мъж между краката на блондинка. Но „Френският бюлетин“ въпреки, че има няколко блондинки, няколко загорели мъже и дори една чисто гола Леа Сейду, не е така добре компилиран и целенасочен, като останалото творчество на Андерсън.
Разпилян и разхвърлян, като стая на тийнейджър, този филм е натъпкан до пръсване с любимите неща на режисьора. Не знам дали ние сме чакали дълго, за да го гледаме, но със сигурност изглежда така все едно той е чакал дълго, за да го направи. Във „Френският бюлетин“ има щипка от всичко – претенциозно списание, родено сякаш по случайност, но превърнало се в еталон, жени със странни прически, жълто, Бил Мъри, объркани сюжети – започващи от едно място и свършващи на съвсем друго, Едуард Нортън, някакви животни – в случая котки, Оуен Уилсън, черно-бяло рязко контрастиращо с цветно, анимация, високи къщи, квадратни прозорци, премерени кадри, лудешки сюжети – кой от кой с повече метафори, отколкото с действие.
Аз лично разглеждам „Френският бюлетин“ като експеримент от страна на Уес Андерсън. Той не се ограничава жанрово и същевременно с това е крайно специфичен, както във визията, така и в начина, по който построява разказа. Затова и този филм е филм антология. Първи за Уес Андерсън, пореден за жанра. „Френският бюлетин“ компилира в себе си три истории, един увод и един епилог. Точно като брой на списание – с уводна статия от главния редактор, с няколко прилични материала, с една доза спам и с няколко ненужни реклами, сложени някак и винаги не на място, и с епилог, в който някой анонимен гадател ви предрича, какво ви вещаят звездите в следващия месец. „Френският бюлетин“ прилича на мащабен тюрлюгювеч, в който някой е набутал всичко възможно, облякъл го е във философски послания и го е пуснал да съществува. Някои ще го опитат и ще се мръщят, други ще искат допълнително.
„Френският бюлетин“ е голям, цветен и хахав, а най-отгоре стоят купчина звездни имена от света на голямото кино, които прекарват в кадър между 5 до 25 минути. Никой не участва дълго, всичко е една голяма полемика на различни теми, задъхано и лудо, все едно го е писало хиперактивно дете.
Уводът и епилогът ограждат рамката, в която „Френският бюлетин“ се побира и признавам, са едни от любимите ми неща във филма. Те описват една голяма арка в живота на едно измислено списание, намиращо се в един измислен град, някъде в нищото. Годината може да е от 1970-а до наши дни. Всичко е застинало във времето и пространството. Още в уводната част Уес Андерсън не оставя никакви мистерии, той казва на зрителя, как тази почти двучасова афера ще свърши. После пуска Оуен Уилсън на едно колело и отваря филма.
Ние ще разгледаме трите истории по отделно, защото „Френският бюлетин“ може и да е една обща манджа, но е манджа, която си има отличителни съставки.
#1 Симон гола
Ако някога сте искали да видите Леа Сейду гола, но така и не ви се е отдавала тази възможност, то това е вашият шанс. В първата история, решена в черно и бяло с малки изключения, се срещаме със Симон – гола, сексуализирана и силно доминантна муза и любовница на Розенталер – дълбоко тъжен и тихо луд човек с афинитет съм изобразителното изкуство. Неговите картини попадат на правилното място в ръцете на правилните хора, които решават да изкарат пари и слава от това.
Ситуиран по този начин, оттук насетне сюжетът започва да скача назад-напред в лудешка надпревара с времето и физичните закони, за да разкаже историята на тази нетипична двойка и челния им сблъсък с една стена в буквалния смисъл.
Пълен с метафори и мета коментари към изкуството въобще, натъпкан с претенция и персонажи, облечени в перли и костюми в три части, първият репортаж на „Френският бюлетин“ е любовна история за няколко неща и хилядите пречещи обстоятелства, които не й позволяват да се случи като хората.
Сюжетът е кратък и стегнат, а дребните странични детайли, които могат да ви разсеят – дали под формата на образи или под формата на голата Тилда Суинтън – правят преживяването още по-приятно и с остатъчни нотки на леко сладко и горчиво.
Това е моята любима история от многоликата тройка на „Френският бюлетин“ и концентрира в себе си всички онези неща, които обичам в Уес Андерсън отдадено.
#2 Сърдити млади хора
Признавам, историята с участието на Франсис Макдорманд и Тимъти Шаламе ми влезе рязко и непредвидено. Прекалено силната й претенция и политически коментари ми дойдоха като горчиво вино, след като си си пийнал добре нещо 20-годишно.
Въпреки това, нещо в тази нестандартна колаборация между Макдорманд и Шаламе носи своя чар. История за бунта на младите, недоволни както винаги и както се предполага, че човек трябва да се държи, когато е млад, примесена с детайли за сватосване и водене на скучен живот.
Истерията на младостта, която вярва в утопии претърпява челен сблъсък с киселото изражение на Макдорманд. Вървящ стройно в началото, но губещ фокуса си от средата към финала, вторият репортаж на „Френският бюлетин“ не успява да дозира добре претенцията с развлекателния сюжет. Първото надделява и рязката смяна на темпото между първо и второ действие не е в негов плюс.
Няма идеално щастие, както Шаламе разбира накрая на тази авантюра с протестите и възрастните жени. Но какво да се прави.
#3 Храната е висша форма на мазохизъм
Стигаме до история номер 3, която комбинира в себе си две от любимите ми неща – храна и мистериозен екшън. Мечтая си един ден Уес Андерсън да направи мистерия, но докато това се случи третият репортаж на „Френският бюлетин“ ще е най-близкото до странна случка с дете, проститутки, отрова и готвач през нощта, до която моето душевно небце ще се доближи.
Джефри Райт, който не прилича на себе си, отива гладен и нетърпелив на вечеря в полицейски участък, където вместо да хапне доволно, да побъбри за нещата от живота на висок език и да си отиде вкъщи, се озовава в центъра на мистериозни обстоятелства, които свършват фатално за едни и щастливо за други. Има гурме, рецепти, отрова и Сирша Ронан като проститутка. Едуард Нортън също се появява, а за да може всичко да е в стилистиката на вече споменатия тюрлюгювеч – има и анимация.
Скоците в миналото и настоящето придружават всяка история в този филм и зрителят стигнал до тук вече не им обръща внимание. Но в третият репортаж имаме смяна на жанровата постройка, достатъчно пречещи обстоятелства, много персонажи натъпкани в тесни пространства и скрита реклама на Нескафе.
Но след втората история за бунта на младите и вечно недоволните, който губи фокуса си, тази влиза леко, лесно и забавно и връща филма в правилната посока, за да може той да направи пълно завъртане около себе си и да се приземи меко на финала.
„Френският бюлетин“ е филмова манджа с грозде, в която гроздето е отглеждано на слънчев хълм, поливано със специална вода и брано от жени с нежни ръце. Той носи тежка претенция и не го интересува дали може да следите забързания му ритъм. В него има всичко, което Уес Андерсън обича натъпкано до пръсване. С отношение към детайла, с разпиляност в някои моменти, с липса на обяснение в други и с прекалена метафора в трети, „Френският бюлетин“ ще се услади на много, а други ще искат да повърнат. За мен този филм е едно малко експериментално бижу, което ми достави душевен кеф. И тъй като минаха три години от „Островът на кучетата“ бях готова за тежка доза естетика от Уес Андерсън. И я получих.
Животът във филмите на Уес Андерсън е многостранна полемика, която винаги се лашка между повърхностното и тежката претенция. Балансът той намира в детайлите и умело построените кадри, които компенсират бъбривия му разказ. Човек или харесва или не харесва това. Аз обичам тази бъбривост. Във „Френският бюлетин“ тя е в повече определено, но пък и всичко останало е тук. Това е филм като лудостите, които обземат този режисьор – в някои моменти го обожаваш, в други ти се иска да си излезеш веднага.
Може би вие ще сте от тези, които ще си излязат. За другите – приятно препускане.
Не знам за филма, но ревюто ти е божествено.
Хем съм голям фен на Андерсън, хем тоя филм едвам го изтраях…
Много точна рецензия за филма.
За мен този филм е от онези, които искам да гледам втори път, защото знам, че вторият път ще е по-хубав от първия. Ревюто е жестоко.