Туин Пийкс – сезон 3, епизод 12

Ако преди няколко седмици случаен бездомник беше излязал от гората, около която къмпингувах по това време, беше ме попитал за огънче и след дружелюбна размяна на реплики ми беше казал, че епизод 12 от „Туин Пийкс: Завръщането“, именуван „Let’s Rock”, ще бъде предимно скучен пълнеж с доста забравима първа поява на Одри Хорн, вероятно щях да го замеря със златното си кълбо, съхраняващо душата на Лора Палмър. Но аз все пак не съм Джери Хорн и нищо подобно не се случи, затова епизодът притежаваше поне предимството на изненадата. Импулсите, които витализираха сериала през последните 3 седмици и подсказваха неминуемото събиране на героите на територията на Туин Пийкс, тук почти не се усещаха. С епизод 12 Линч и Фрост настъпиха спирачката, припомняйки стари традиции и развенчавайки някои познати на феновете мистерии.

Първо беше понятието „Синя роза“. Каквито и очаквания да сте имали към новия сезон, в тях едва ли централна роля са имали взаимоотношенията между Албърт и Гордън. В почти всеки епизод откриваме различна динамика между двамата – остри думи, забавни вметки, оглушителна тишина или просто размяна на погледи, изпълнени с уважение. На няколко пъти Тамара Престън беше тактично разкарана от разговорите им, но тук най-сетне Албърт ѝ обърна внимание и формално я посвети в тайните на проекта „Синя роза“. Тъй като Тамара е отговорен следовател на досието, което представлява „Тайната история на Туин Пийкс“, не е учудващо, че приема сравнително спокойно приказките за политически конспирации и засекретени дела, свързани с паранормалното и с разследването на НЛО от „Проект Синя книга“. Прекрасната сцена, в която сценичният дизайн (пурпурните завеси, резониращи с Червената стая бяха зад Тамара) подчерта нейния безразсъден скок в неизвестното и като единствен проблем можем да отразим актьорските способности на Криста Бел, чиято липса е по-осезаема дори от отсъствието на агент Купър. Интересно е дали и тя ще изчезне безследно като Честър Дезмънд и Филип Джефрис (и двамата изиграни от музиканти).

Можем да поспорим дали дискусията за „Синя роза“ беше наелектризиращият старт, от който се нуждаехме в този сравнително бавен епизод. Но появата на Даян, величествена както винаги, загатна, че е по-подходяща за пътуване между различните измерения, отколкото бившия ѝ статус на секретарка подсказва. Композирането на сцената за пореден път я отлъчи в собствен кадър, срещуположно на тримата федерални агенти, а тихата музикална тема на ложата се долаваше в края, когато Даян канализира думите на „Мъжът от друго място“ (днес „Еволюцията на ръката“): Let’s rock.

Тези думи отпращат към два значими за митологията на Туин Пийкс момента. Първият е от началото на първи сезон, когато Купър сънува срещата си с Ръката и Лора Палмър в Червената стая, а вторият е свързан с разследването на Купър по изчезването на Честър Дезмънд в „Огън, следвай ме“. Въпросните препратки отново затвърждават двояката роля на Даян.

Следва поредната случайна поява на Джери Хорн, който този път беше забелязан да спринтира някъде из балканските полета на Туин Пийкс. Все така нямаме идея каква е неговата роля, но в краткото си екранно време не спира да развлича с хумор и мистерия. Сходна като усещане за пълнеж беше мимолетната поява на Мириам в болницата, повторената почти на 100% сцена с рекламата на доктор Джакоби и неговата единствена почитателка Нейдин, убийството на надзирателя Мърфи по пътя към Уендис (психопатските наклонности в образите на Тим Рот и Дженифър Джейсън се проявиха още в 9 епизод), както и сцената на финала с разговора между напълно непознатите момичета в „Roadhouse”. Към това изобилие от излишно екранно време спада и дългото напускане на хотелската стая от страна на френскоговорящата куртизанка на Гордън. Тя обаче ни остави да споделим поредния мета момент между Дейвид Линч и Мигел Ферер. Стоическата размяна на погледи между Гордън и Албърт беше достатъчно красноречива сама по себе си и скапсулира способността на „Туин Пийкс“ да забърква и предава емоции като смях, напрежение и страх между добре познати образи. Изглеждаше сякаш режисьорът проявява искрено съчувствие към приятеля си, който по време на продукцията вече се е борел с рак на гърлото и заради който актьорът се спомина в началото на тази година. Тревогата на Коул може да е насочена към липсващото чувство за хумор на Албърт или към мисълта, че строгият агент пропуска някаква съществена кодирана информация.

Следващият въздълъг и прочувствен разговор в епизода беше между Бен Хорн и шериф Франк Труман. Бен предаде ключа от някогашната стая на Дейл Купър и пое разноските за лечението на Мириам, но по-интересна беше реминисценцията му за детството. Шерифът беше принуден да изслуша мъжа, рухнал под тежестта на вината. Темата за бащинството изникна на преден план в изпълнения със сантиментализъм и болка по загубената невинност монолог на Бен. Неговият внук Ричард изобразява настоящето, оставяйки стареца в миналото. Първият е имал нещастието да израсне без бащински пример и вече неколкократно видяхме докъде го е докарало това. По сходен начин беше засегната същата тема в разговора между загрижения Карл Род и новопоявилия се Крискол. Струва си отново да отбележим зашеметяващото присъствие, с което 90-годишният колос Хари Дийн Стантън може да се похвали в този сезон.

Появата на Сара Палмър беше втората най-голяма изненада в този епизод, а съдържанието на количката ѝ подозрително напомняше това на преподавател от Софийски университет, отскочил за следобеден пазар до „Фантастико“.  Много от нас помнят Сара като почтената майка и домакиня на едно от най-отличителните семейства в американския северозапад, откъдето дойде и яркият контраст в моментите с нея. Възможно е просто да изтрещява при вида на модернизирания град, присвоен от младите, но лицевите експресии на Грейс Забриски по изумителен начин предадоха дългата ѝ история с психически смущения, а вземайки предвид и навяващия ефирни спомени отпреди 25 години вентилатор на тавана, положението съвсем не изглежда добре. Хоук не успя да измъкне никаква информация от нея и с неохота я остави да се върне обратно към умопомрачителната атмосфера на собствения си, опустял дом.

Дъги все още не се е трансформирал в Дейл и това е всичко, което отбелязваме по въпроса с изчезналия агент за този епизод.

Така стигаме до слона в стаята, а именно първата поява на Одри Хорн в „Туин Пийкс: Завръщането“. Одри, която някога познавахме и обичахме като интелигентна, закачлива и дяволита млада жена, тук се разкрива като кисела, разгневена и застаряваща съпруга, която извърши словесна кастрация над мъжа си. В първите 2 минути от разговора между двамата осъзнах, че се вълнувам колкото австралийска коала, която завършва едночасовото си будно състояние и се подготвя за 23-часов сън. С други думи, изобщо не се вълнувам. Докато предългата сцена и цинизмът на Одри се развиваха обаче, започнах да поставям отношението и емоциите ѝ в контекст.

Научила е езика на сънищата от Дейл Купър и вини несериозните оправдания на Чарли, защото знае какво да очаква, когато някой изчезне безследно. Лора Палмър и Ронет Поласки също са в ученическа възраст, когато излизат в безизвестност. Самата тя беше задържана за откуп в прословутата дупка „One Eyed Jacks”, а предвид историята на сина ѝ Ричард, е много вероятно да е наясно с изчезването на Купър и завръщането на двойника му, обсебен от Боб.

Вземайки това предвид, можем да оценим появата на Одри, но все пак остава усещането, че нещо липсваше, подсилвано от факта, че очаквахме срещата с нея повече от половин сезон. Интересно ще е да видим дали и доколко този епизод ще се осмисли в контекста на целия сезон, когато изгледаме и финала. Учудващо беше, че от полицията в Туин Пийкс сякаш още не са се свързали с Одри, за да я уведомят за злодеянията, извършени от сина ѝ. Възможно ли е именно това да е информацията, която Чарли научи и не искаше да сподели или пък има шанс отвяната теория, че Ричард не е син на Одри да се изпълни?

От това, което сме видели дотук знаем, че Били е невротика, с който Анди се срещна в епизод 7 и чието име в самия край на епизода чухме, когато случаен човек нахлу в закусвалнята „Двойно Р“, крещейки: „Хей, някой виждал ли е Били?“. За съжаление никой не го е мяркал след тази единствена поява, но ако сме научили един важен урок от този епизод, той следва да звучи така: значимата информация се навързва тогава, когато сюжетът има нужда от нея.

Дотук сезонът редува умерени, развиващи сюжета епизоди с труднообясним постмодерен ужас, като и двата случая споделят обща характеристика – дълги, стилизирани разговори, които понякога се израждат в изпитания за зрителския толеранс. За епизод, чието заглавие събужда редица асоциации във фенското въображение, това се чувстваше като не много сполучлива шега, която въпреки всички негативи по-скоро харесах. И за да не завършваме съвсем сърдито, ще вмъкна едно книжно допълнение.

В сцената с Одри, зад нея се вижда рафт с няколко книги, на една от които се разчита името на най-известния поет, който англоезичният свят ражда през XX век – Томас Стърнс Елиът. Неговата най-известна книга е „Четири квартета“ (1935-1942), общата тема между които е „връзката на човека с времето, вселената и божественото“. Ето и една извадка от „Ийст Коукърг“, в превод на Владимир Левчев, която работи добре в една конотация със състоянието на агент Купър:

или както в етерна упойка умът съзнава, но съзнава само нищото —

аз казах на душата си, стой неподвижна — и чакай, без да се надяваш,

защото надеждата ще е надежда за това, за което не трябва; чакай без любов,

защото любовта ще е любов към това, към което не трябва; има все още вяра,

но вярата и любовта, и надеждата са само в чакането.

Чакай без мисъл, защото си готова за мисъл:

Така тъмнината ще бъде светлина, неподвижността — танцуване.