romero-zombies-feature-img01В средата на XX век светът се променя, което неизбежно рефлектира върху киното. С намесата на техническите усъвършенствания се модифицира филмовият език, а социалните фобии след края на Втората световна война, началото на Студената война, както и ултиматумът на атомното оръжие стимулират творците да се ориентират към по-тревожни търсения. Това извънмерно силно се отразява на жанровото кино, което набира скорост в областта на фантастиката, ужаса и съспенса. Възникват и нови поджанрове, най-емблематичен от които вероятно е този на филмите катастрофи; боязънта от нахлуване, апокалиптичните картини на мрачното бъдеще, антиутопичните прогнози, природните стихии и капаните на научния прогрес са все теми, с които режисьори и сценаристи започват да жонглират – при някои случаи резултатите са впечатляващи. Повечето заглавия функционират и като предупреждения, и като сърдито размахване на пръст пред лицето на непослушно хлапе. Изплуват чудовищни заплахи като „Gojira“ (1954) на Иширо Хонда, който е първият подобен хит, измъкнал се от Азия, и който очевидно метафоризира военния конфликт между САЩ и Япония, избухнал с изненадващата и мерзка атака над Пърл Харбър и зловещо ескалирал с безобразните бомбардировки над Хирошима и Нагасаки; художествената параноя допълнително се нажежава с удивително въздействащите за времето си проекти, описващи извънземни инвазии и цивилизационна разруха.

„Gojira“ (1954)
„Gojira“ (1954)

Вълната от ужаси и фантастика ще се задържи и през следващото десетилетие, когато светът ще бъде наелектризиран отново – чрез Кубинската криза, политическите атентати, студентските и етническите размирици и трагичното фиаско във Виетнам. Тези сътресения сякаш се групират и напластяват като негативен противовес на зараждащото се колективно разкрепостяване и на комерсиализацията, които от своя страна вливат революционна жлъч в тогавашното пуританско мислене. Наред с това въпросните геополитически катаклизми по  онова време не без основание се приемат днес за историческа парадигма, най-малкото защото са част от факторите, които през столетието отривисто ще допринесат за формирането и прогреса на необратими национални и международни процеси. Филмовите зомбита не могат да намерят място в тези процеси, а точно обратното – събитията довеждат до генезиса на нов тип зомби творби, които наподобяват криви отражения и хладнокръвна оценка на тогавашното статукво. Като че ли в най-напрегнатия момент американският режисьор Джордж А. Ромеро дебютира в игралното кино с „Нощта на живите мъртви“ (1968).

„Night of the Living Dead“ (1968)
„Night of the Living Dead“ (1968)

Нискобюджетният чернобял хорър едва ли целенасочено е заченат, за да стане скандалната, новаторска и толкова възхвалявана продукция, която днес продължава да се цитира като едно от най-ключовите кино явления на 60-те години (дори е прибавен в библиотеката на Американския конгрес и е обявен за част от културното наследство на САЩ наред с произведенията на Орсън Уелс и Робърт Олтман); впоследствие не само добива невиждан култов статут, но и е последван от няколко продължения. Случайно или не, чрез своя непретенциозен и семпъл хит Ромеро създава образец, по който хиляди тийнейджъри пощуряват, но който формира и нов тип независимо кино. Сигурно взривоопасното съвремие несъзнателно поражда у Ромеро концепцията и подхода, претворени в „Нощта на живите мъртви“ – една есенна премиера, „провлачила крак“ в годината на Стенли Кубрик, Франклин Шафнър и Серджо Леоне; година, която кинокритикът Джон МакКарти категоризира като „една от най-турбулентните и травмиращи години от новата история на САЩ.“ Да не забравяме, че това е десетилетието на трагичната поп икона Мерилин Монро и на зверската комуна на Чарлз Менсън; десетилетие, което обаче по отношение на киното и изразните му средства лесно можем да определим като своебразен златен век на хоръра, благодарение на гордите и велики радетели на жанра, сред които са Роджър Корман, Жорж Франжу, Алфред Хичкок, Масаки Кобаяши, Роман Полански, Марио Бава и Майкъл Пауъл. Това са годините, в които се пръкват още млади поджанрове, например щатският окървавен сплатър и финото италианско джало. Модерността се преобразява, а с нея и самото изкуство.

Джордж А. Ромеро
Джордж А. Ромеро

Ромеро не е традиционалист. Роден и отрасъл в Ню Йорк, той се записва в университет в Питсбърг, но прекъсва преди да завърши и започва да прави късометражки; усвоил екранния език като режисьор на телевизионни реклами, решава да се захване с пълнометражни проекти. Първият му опит е със сценарий, написан от него в съавторство с Джон А. Русо и снет с нищожен бюджет. Въпреки липсата на опит и нестандартния избор на тема, „Нощта на живите мъртви“ избухва сензационно. При създаването му Ромеро директно е повлиян от писателя Ричард Матисън и от неговата настолна за жанровите привърженици класика „Аз съм легенда“, която развива постапокалиптичната драма на последния човек, останал на Земята, борещ се срещу ордите неживи – подобни на вампири мутанти, в които човечеството се е превърнало след бактериологична пандемия. Романът има няколко екранизации, първата от които излиза през 1964 г. под заглавието „The Last Man оn Earth“, копродукция на САЩ и Италия, режисирана от Убалдо Рагона, а в главната роля е величието Винсънт Прайс. Освен от Матисън и Рагона, Ромеро е вдъхновен и от мрачната стилистика на филма „Carnival of Souls“ (1962) нa Хърк Харви – драматична фреска в традициите на призрачния жанр, от която според някои киномани по-късно безсрамно ще заимства М. Найт Шамалан за иначе великолепния „Шесто чувство“ (1999). Това, което изглежда не му е повлияло обаче, са филмите със зомбита. Създанията в „Нощта на живите мъртви“ бродят без ясна дефиниция, при все че някои ги наричат гули; едва години по-късно терминът „зомби“ се налага в контекста на франчайза, особено след излизането на първото продължение, в което Ромеро вече небрежно втъкава вуду елементи. За появата на неговите месоядни същества обаче той така и не изтъква причина; спекулира се с различни теории, някои научно обосновани (космическа сонда от Венера), други – сковани от религиозен уплах (Божия гняв), ала реалният им произход така и не изплува наяве.

„The Last Man on Earth“ (1964)
„The Last Man on Earth“ (1964)

Извън т. нар. „Сага на мъртвите“, Ромеро изпъква най-вече c епидемичния „The Crazies“ (1973), с неконвенционалния вампирски трилър „Martin“ (1977), с „рицарското“ приключение „Knightriders“ (1981) и със свежия антологичен комиксов панаир „Creepshow“ (1982), инвокиращ писанията на Стивън Кинг (Ромеро ще се инспирира от Кинг и за други свои проекти). През 1988 г. прави недооценения „Monkey Shines“, а колаборацията му с Дарио Ардженто ражда „Due occhi diabolici“ (1990). Работата му като сценарист включва както ангажименти в телевизията, така и в киното. Често кани във филмите си актьорите Робърт Джой, Джон Амплас и Ед Харис; типично за него е да използва неизвестни афроамериканци за главни или поддържащи, но съществени роли (особено в зомби поредицата си), освен това никога не се е съобразявал с холивудските закони и противопоставянето му на тях неведнъж е спъвало неудобните му за лъскавата индустрия идеи.

„Creepshow“ (1982)
„Creepshow“ (1982)

Нощта на живите мъртви“ описва безизходицата на шепа хора, изпаднали в паника и барикадирали се в питсбъргска ферма, докато отвън прииждат пълчища обезумели мъртъвци, необяснимо завърнали се към живот. Движенията им са сковани, външно приличат на витаещи сомнамбули, единственият начин да бъдат спрени е ако бъде разрушен мозъкът им, а първичната им мотивация е да заситят неутолимия си апетит за човешко месо. Ромеро подхожда почти документално; ужасът е едновременно обсебващ и отблъскващ, насилието минава границите на допустимото и показва в близък план съвсем натуралистични сцени на човекоядство. Кадрите, в които зомбираните людоеди поглъщат тленните останки на жертвите си, са напълно умишлено директни – карантиите и крайниците са основен обект, не загатнат реквизит, скрит в последния момент от предпазлив операторски ракурс. Със сигурност „Нощта на живите мъртви“ не е пръв в употребата на наситен гор, но може би е първият, при който бруталността не е самоцелна, а е обоснована от идеята на Ромеро, че чрез погнусата се постига шок, а шокът е начин да пребориш „глухите“ възприятия на аудиторията и да ги накараш да осъзнаят подтекста. Финалът, в който типичен американски провинциалист умишлено застрелва единствения оцелял герой (цветнокожия Бен), претендирайки, че просто е убил още един от „онези“, хем неволно, хем някак съзнателно илюстрира ширещата се расова нетърпимост. Самият облик на зомби нашествието е като изкривен сив акварел, дефиниращ САЩ като „приспана“ държава, чиито инстинкти и възприятия са принизени, първични и механизирани (това усещане многократно ще се засили със следващите заглавия от сагата). Иронията на Ромеро, без да се натрапва, плавно се усамотява в самия край, за да може десет години след това да се завърне отново, този път маскирана като безмилостна сатира, окъпана в червено.

Дарио Ардженто
Дарио Ардженто

Зората на мъртвите“ настъпва през 1978 г. Фабулата продължава точно там, откъдето приключва „Нощта на живите мъртви“ – странната зараза се разраства, излизайки от контрол, настава световна криза, информационната инфраструктура се разпада, установеният ред рухва, хаосът се изпълва с уплашени лица и подпухнали трупове. На фона на прииждащия апокалипсис четирима души намират убежище в търговски мол, където създават свое миниатюрно общество, изолирайки се от терора, вилнеещ навън. Мястото им предоставя идеалната възможност да водят (доколкото е възможно) нормален живот; в търговския център те откриват хранителни щандове, бутици, оръжейни и спортни магазини, видеоигри, ресторанти, дори ледена пързалка. Новият им дом е умалена версия на средата, която безвъзвратно са напуснали и изгубили… и с която така сляпо са привързани. Въпрос на време е обаче смъртната опасност да проникне и да унищожи спокойното им обитание. (В киното рядко се случва продължението да превъзхожда оригинала, но „Зората на мъртвите“ е точно един от тези редки и ценни екземпляри. Усложняването на обстоятелствата, задълбоченото развитие на персонажите и на взаимоотношенията помежду им, знаковостта, граничеща с откровен сарказъм, както и повторната, този път далеч по-крайна, употреба на шока довеждат вкупом до още по-жестока и по-ефектна провокация.)

„Dawn of the Dead“ (1978)
„Dawn of the Dead“ (1978)

Ромеро реализира филма с помощта на извънредно ценен екип. Италианският гений на психологическия и кървав ужас Ардженто, увековечил името си с несравнимите „Profondo rosso“ (1975) и „Suspiria“ (1977), подава ръка на колегата си като продуцент, сценарен консултант и дори композитор (заедно с групата Goblin). Ардженто, който е сред големите почитатели на „Нощта на живите мъртви“, не само е част от хората, които правят възможно осъществяването на „Зората на мъртвите“, но и решава да монтира по собствено усмотрение своя версия на заснетия материал, предназначена специално за италианската публика (в Италия хорърът излиза под заглавието „Zombi“, има по-европейски „нрав“, усилва прогресивния саундтрак и е по-екшън ориентиран). Сега са налични няколко варианта, официалният от които е режисьорският, чиято продължителност е 139 минути. Ефектите и каскадите са дело на колоритния майстор Том Савини, на когото е поверена и малка роля (тя ще бъде възродена с епизодична поява в „Земята на мъртвите“); Савини споделя, че в работата си като гримьор в „Зората на мъртвите“ е вплел личните си впечатления от Виетнам. Освен че съзираме отричането на войната и дискриминацията, у „Зората на мъртвите“ разпознаваме и един нетипичен политически филм, чиято основна цел е да осмее и така да заклейми консуматорския нрав и безметежната зомбирана позиция на една цяла нация. Безсмислените, безпредметните и лакомите действия на зомбитата, техните остатъчни рефлекси от дните, когато са били обикновени хора, опитите им да повтарят навици, подсказани чрез мъртвите им вече спомени (да „носят“ дрехи, да „държат“ инструменти и да се „хранят“), са обрисувани като някаква болнава имитация, като гротескова пантомима, олицетворяваща живота.

Toм Савини
Toм Савини

Денят на мъртвите“ огрява сенчестия жанр през 1985 г. Светът е мъртъв, човекът е изчезващ вид, а зомбитата доминират. Група оцелели живее в бункер под земята – сред тях има военни и учени; обезверението постепенно ги разделя на враждуващи лагери и свадите им довеждат до самоунищожението им. Този път Ромеро слага на прицел сексизма и роботизираната психика на военната система. Освен познатата ирония, режисьорът поднася и огромна доза алегории, които водят към всякакви митологеми и знаци (Франкенщайн и Армагедон, пацифизма и милитаризма, живота и смъртта). Макар по-малко ударен спрямо предишните два филма, „Денят на мъртвите“ предлага по-диференцирана перспектива спрямо живите мъртви – с помощта основно на опитоменото зомби Бъб и на ненатрапчиво изградения му образ, будещ съчувствие. Бъб, прекрасно изигран от Шърман Хауърд, се научава да яде само мърша, харесва класическа музика, разлиства с глуповат интерес подадена му в ръцете книга, опитва да се бръсне и да говори, а накрая започва да борави с огнестрелно оръжие. Третата част е първата, която толкова необратимо обръща ролите – виждаме хората като далеч по-жестоки и по-глупави хуманоиди в сравнение със зомбитата, някои от които започват да приличат на наивни деца, попаднали в агресивна среда; нещо, което преди беше загатнато, а сега е разгърнато в пряко действие. Иронията и сатирата този път са по-бегли, за сметка на напластеното усещане за стерилност, самота и обреченост. Това прави филма най-мрачният, безнадежден и меланхоличен представител на франчайза. Проблемът на „Денят на мъртвите“ е, че по време на подготвителния процес Ромеро среща разногласия с инвеститорите и се налага да преработи сценария, използвайки двойно по-нисък от предвиденото бюджет; въпреки това режисьорът и досега гo счита за личен фаворит, при все наличните изпървом негативни отзиви (след време славата на „Денят на мъртвите“ ще го реабилитира изцяло и той ще успее да догони двата си предшественика по отношение признание и приемственост сред зрителите).

Day of the Dead (1985)
„Day of the Dead“ (1985)

През лятото на 2005 г. Ромеро представя „Земята на мъртвите“, който рисува деформирания свят на една опустошена планета; мъртвите са навсякъде, малцината живи оцеляват сред укрепления, едно от които е град, заобиколен от реки и от огради с високо напрежение. Насред него се издига небостъргачът „Фидлър’с Грийн“ – обител на висшата класа, която дърпа конците. Абсурдната йерархия изглежда на пръв поглед уредена и функционираща, докато зомбитата не се мотивират, атакувайки града и жителите му, заплашвайки илюзорната хармония; поведението им еволюира и те започват да възвръщат интелекта си, действайки организирано. Опасността идва и от ренегата Чоло ДеМора, обзет от алчното желание за мъст и от идеята да взриви луксозното жилище на бившия си работодател. „Земята на мъртвите“ е старомоден като изказ, но изцяло модерен като заснемане. Без да изневерява на принципите си (съчетаването на алюзии с натуралистична образност), Ромеро развива сюжетната база с нетипична за стила си динамика и за съвсем кратко екранно време я разстила с богат и подобаващо противоречив наратив. Визията на съвременна Америка прозира като погребално було, а антагонистът Пол Кауфман – хлъзгав монополист, подчинен на мегаломанията си – е абсолютният прототип на Джордж У. Буш, скрил се удобно е крепостта си, раздаващ „справедливост“. Оттук следват паралелите с множество актуални ситуации: военните действия в Ирак, тероризма, манипулациите на медиите, съпътствани от човешката податливост и наивитет. Мнозина, съзирайки някакво злокобно съвпадение, дори асоциираха дебюта на „Земята на мъртвите“ с опустошителната стихия на урагана Катрина, който през август същата година прекъсна живота на близо 2000 души, причинявайки щети за над 100 милиарда долара. В Украйна пък наложиха забрана на показа му, тъй като властите сметнаха, че съдържанието би върнало спомена за Гладомор. Въпреки някои по-резервирани отзиви, преобладаващата реакция сред кинокритиката е по-скоро позитивна. Най-контроверсен може би се оказа фактът, че живите мъртви се променят – явно не всички са успели да си дадат сметка, че по този начин Ромеро представя алтернативна гледна точка, намеквайки чрез нея, че може би нацията (светът?) се пробужда. Генериралият спорове и протести финал, в който главният герой Райли Денбо пощадява зомбитата, всъщност е есенцията на Ромеро: съчувствието и хуманизмът, тържествуващи над опорочената човешка същност и над скованата лицемерна меркантилност; символиката е недвусмислена – с постъпката си Райли проявява снизхождение не просто към някакви тромави зомбита, които отново са започнали да мислят, а към очовечените чудовища, триумфиращи над духовно обезличените хора.

„Land of the Dead“ (2005)
„Land of the Dead“ (2005)

През 2007 г. Ромеро разгръща „Дневникът на мъртвите“ (с оригинално заглавие „Diary оf the Dead“) – петата му зомби авантюра. Разчитащ изцяло на независимо финансиране, без да сервилничи на продуцентски и на бизнес условия, без да задължава към компромиси, „Дневникът на мъртвите“ е средно адекватен опит за постмодерен ужас, смесващ жанровите шаблони с класическия похват cinéma vérité, представяйки сюжет, който е повече предистория, отколкото автентично продължение и който, въпреки периодичната си несъстоятелност, е що-годе любопитна добавка към портфолиото на жанра, а и на поредицата. Вариото на филма гледа през призмата на риалити телевизията, блоговете, клетъчните телефони, социалните мрежи и YouTube. „Дневникът на мъртвите“ има вид на нещо, заснето от Ромеро в момент, когато е бил обсебен от духа на Дзига Вертов, но в същността си основно е просто още една експлоатация на found footage нишата.

„Diary of the Dead“ (2007)
„Diary of the Dead“ (2007)

За съжаление при последните издания от сагата все по-oceзаемо се улавя творческа и идейна сенилност – ако в „Дневникът на мъртвите“ този недостатък е поносим, то при „Оцеляването на мъртвите“, известен в САЩ като „Survival of the Dead“, през повечето време е досадлив. Ромеро го реализира през 2009 г. с мижавия бюджет от 4 милиона долара, но под бутафорната му конструкция съжителстват иначе смислени послания – на изолиран остров край бреговете на щата Делауеър две ирландски семейства се хващат за гушите, спорейки дали възкръсналите им роднини и съграждани трябва да имат право на „живот“, а на дъното на мразовития им, ала почти детински конфликт се утаяват мотивите за изначалния човешки трибализъм и за преодоляването на загубата на близките. „Оцеляването на мъртвите“ е обективно слаб, но дори при него можем да се удивим на Ромеровата естетика – примерно с финалната сцена, която настръхващо прилича на сюрреалистичен и прокълнат уестърн. (Не е случайно, че „Голямата страна“, режисиран от Уилям Уайлър през 1958 г., е послужил за основно вдъхновение).

„Survival of the Dead“ (2009)
„Survival of the Dead“ (2009)

След „Нощта на живите мъртви“ се нарояват десетки режисьори, посягащи към зомбитата, загърбващи класици като Виктор Халперин и Жак Турньор, но презареждайки поджанра с творения, несъмнено тласнати от Ромеро. Сред първите, които се осмеляват, е испанецът Амандо де Осорио с поредицата му за слепите мъртви, чийто стартов представител е „La noche del terror ciego“ (1971), последван от три официални продължения. Осорио ни плаши с „тамплиерски“ разказ, който (по думите на автора Уелч Евърман) „e oт този род хоръри, които ни предупреждават да обръщаме повече внимание на онези хора, които на пръв поглед изглеждат далеч от модерността, но които са носители на древна мъдрост, която може би не съзнаваме колко ни е нужна.“ След него е каталунецът Хорхе Грау с неговия „Non si deve profanare il sonno dei morti“ (1974), който също гони концепцията на „Нощта на живите мъртви“. През 70-те години се развихря, макар с по-скромни постижения, и американецът Боб Кларк, който допринася за поджанра с „Children Shouldn’t Play with Dead Things“ (1972) и „Dead of Night“ (1974). Именно Ромеро може да бъде посочен като „виновник“ за суровия ранен опит на Дейвид Кронънбърг, наречен „Shivers“ (1975), както и за по-незначителни архаизми като „Horror Express“ (1973) на Юженио Мартен. Сатиризирането на хоръра посредством евтиния и изпълнен с насилие „Нощта на живите мъртви“ довежда до изгряването на подобна звезда и в областта на слашъра – през 1974 г. Тоби Хупър отсича зрителските глави с „The Texas Chain Saw Massacre“, който по отношение на филмовите психопати постига същото, което Ромеро прави със зомбитата, а Уес Крейвън прибягва до крайния садизъм с „The Last House оn the Left“ (1972) и „The Hills Have Eyes“ (1977). След „Зората на мъртвите“ (той далеч не е блокбастър, но предвид вложените средства и некомерсиалната си форма, има повече от завиден боксофис успех) настава истинската зомби мания.

„Non si deve profanare il sonno dei morti“ (1974)
„Non si deve profanare il sonno dei morti“ (1974)

Тя се разпростира основно на италианска територия благодарение на режисьори като Лучо Фулчи, трансформирайки се в цяла индустрия, която балансира между зомби филмите и успоредно зародилите се канибалски филми (през тази епоха САЩ и Италия си взаимодействат като скачени съдове, но янките са обикновено тези, които въвеждат някаква идейна иновация, а европейските им събратя с чисто фискална мотивация заимстват или копират, налагайки въпросното нововъведение на родна земя). Макар повечето от тях да са нискокачествени като съдържание, има и отличници. Фулчи комбинира наследството на Ромеро с вудуто и представя чудесния „Zombi 2“ (1979), който се рекламира като продължение на „Зората на мъртвите“ (всъщност двата нямат нищо общо в сюжетно отношение) и при това се оказва повече от успешен. След него режисьорът ще се завърне на няколко пъти към поджанра, но в повечето случаи резултатите ще бъдат по-скоро жанрово полезни, ала кинематографично несъществени второкласни хоръри. С „E tu vivrai nel terrore – L’aldilà“ (1981) обаче Фулчи ще успее да създаде единствен по рода си зомби филм, смесващ поетичния фабулен нонсенс с перверзно извратения гор. Извън тази тематика, по-запомнящ се сред филмографията му е психологическият сплатър „Lo squartatore di New York“ (1982).

„Zombi 2“ (1979)
„Zombi 2“ (1979)

В периода освен Фулчи се открояват имена като Умберто Ленци, Андреа Бианки и Марино Джиролами, а по-късно щафетата ще поемат Ламберто Бава и Микеле Соави. Някои от тях действително допринасят за хоръра, но други го принизяват до евтино забавление, изковано от имитации и лош вкус; боклукчавият непрокопсаник на жанра Аристиде Масачези дори ще прибегне до комбинирането на ужаса и порнографията с бездарни абсурди като „Le notti erotiche dei morti viventi” (1980), където качествата са изчерпани със съблазнителните голи изяви на индонезийската еротична перла Лаура Гемзер.

Лаура Гемзер
Лаура Гемзер

Едновременно кръстник и предводител на независимото кино, „Нощта на живите мъртви“ е сериозен и сив пролог към продължителна в съществуването си и оригинална по съществото си вселена, а „Зората на мъртвите“ е талантлива интеракция с хапливата ирония и осмиването на придобитите консуматорски рефлекси – стилистиката му е частично смешна, но апелът му е строг и сърдит. Само че тежкият „Денят на мъртвите“ е с лош късмет и се материализира, когато пародийният жанр се приема по-насериозно от сериозните жанрови филми, което е и сред факторите, заради които отстъпва по популярност на актуалните хитове от средата на 80-те. С времето обаче известността и признанието му нарастват. „Земята на мъртвите“ пък е първият, който използва услугите на компютърните ефекти, и в който участие взимат знаменитости (сред тях са Денис Хопър, Джон Легуизамо и дъщерята на Ардженто, Азия). Освен това той е и най-касовият в кариерата на режисьора. Дори и при наличието на по-компрометираните „Дневникът на мъртвите“ и „Оцеляването на мъртвите“, цялата сага устоява на времето и вдъхновява не само киното, но и литературата. Писатели като Брайън Кийн, Робърт Къркман, Джонатан Мабъри, Ричард Леймън, Лоръл Хамилтън, Макс Брукс и Клайв Баркър са едва къс от авторите, навлезли в гробищния свят на неживите (дори Дж. К. Роулинг прекрачва прага им – в шестата книга от поредицата за магьосника Хари Потър); Кинг също прибягва до тях – с произведения като разказа „Раждане вкъщи“ и романа „Клетка“, посветен на Ромеро и Матисън (най-значим от Кинговите бестселъри вероятно е потискащият „Гробище за домашни любимци“, екранизиран посредствено от Мери Ламбърт през 1989 г., който по кошмарен, но възхитителен начин интерпретира зомби фикцията и изследва разпадането на човешката психика); анимациите и комиксите също са омаяни от зомбитата – да кажем „ПараНорман“ (2012) на Сам Фел и Крис Бътлър и „Seoul Station“ (2016) на Сан-Хо Йон, както и самият Ромеро, който работи с „DC Comics“ и „Marvel Comics“ при създаването съответно на „Toe Tags: The Death of Death“ и „Empire of the Dead“; в поп музиката като колос се издига видеоклипът към песента „Thriller“ (1983) на Майкъл Джаксън, режисиран от Джон Ландис, a под формата на субкултурно явление в последните години започнаха да се организират т. нар. zombie walks, които продължават да набират фенове из различни кътчета на света – от Дъблин през Торонто до Сантяго… Случва се така обаче, че в началото на 90-те цялата зомбирана гвардия, предвождана от Ромеро, пренасища пазара и започва да отшумява – поне в света на киното. Компютърните игри се възползват от шанса си, за да запълнят празнината с невероятно успешни виртуални мелета, например „Corpse Killer“ и „Zombie Revenge“. Наследството на Ромеро все пак се преражда в началото на XXІ век, когато зомбитата претърпяват същински ренесанс, като сред причините са геймърските адаптации (филмирането на играта „Resident Evil“) и разпространението на две-три продукции в периода 2002-2004 г.

„Seoul Station“ (2016)
„Seoul Station“ (2016)

Креативността на Ромеро не просто оказва влияние върху хоръра; тя налага напълно нов социален и културен стереотип, модифицирайки целия зомби поджанр, който до „Нощта на живите мъртви“ безцелно е блуждаел между извратените си екранни побратими, без реално да е подлежал на категоризация. Ромеровите зомбита са ново лице на ужаса – лице, проядено от разложение, лъхащо на смърт; нещо повече – те са ново измерение на ужаса: прегърбени, тътрузещи се хищници, морални съдници, лишени от чувства, непредсказуеми и олицетворяващи бавната, мъчителна агония на една цивилизация с линеещ, изстиващ и отчаян дух.

„Добрите, лошите и грозните“ (2017)
„Добрите, лошите и грозните“ (2017)

Текстът е част от книгата „Добрите, лошите и грозните“ на издателство „Ибис“.

Similar Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

7 Comments

  1. Само искам да кажа, че единствената причина да напиша тая книга беше за да пуснем тук откъс, в който да набутам гола снимка на неземната душичка Лаура Гемзер ❤

  2. Браво! Най-сетне нещо и по тая „тънка“ част в киното 🙂 С кеф ще си купя книгата и дано има повече подобни издания.

  3. Изключително образователна статия! За онези,изкушени от киното,чиито сетива,емоционален глад и сънища, търсят и намират своите удовлетворения от това изкуство – тя е безценна! Предполагам,и книгата 🙂