Past of Glory: Туин Пийкс: Огън, следвай ме / Twin Peaks: Fire Walk With Me

През декември 2015 година, феновете на сериала „Туин Пийкс“ получиха първия официален поглед към дългоочакваното му завръщане. Тийзърът разкриваше прекрасните гори на американския северозапад, които бяха емблематична част от оригиналните два сезона. Трейлърът включваше коментар на Майкъл Хорс, който играе заместник-шериф Томи „Хоук“ Хил: „Мястото понякога се превръща в герой. Тук има множество свещени места. Не мога точно да го обясня, но просто докосва нещо в човешката психика. Усещането е като да си част от движеща се картина“. Впоследствие почти цялата продукция беше забулена в мистерия, като рекламните материали залагаха предимно на носталгия и тук-там разкриваха късчета визуална информация къде се намират добре познатите ни герои 25 години по-късно.  С други думи стана ясно, че от Showtime не смятат да повторят грешката на ABC от 1991 г., когато принудиха Дейвид Линч и Марк Фрост да разкрият кой е убиецът на Лора Палмър, което резултира в значително понижаване на качествата на сериала и съответната загуба на зрители. Този път изглежда от студиото наистина са решили да се доверят на режисьора си и са го оставили да заснеме своя 18-часов филм, да го монтира в 18 отделни епизода и да запази в тайна всичко, за да бъде преживяването по-близко до ерата преди интернет, когато можехме да гледаме филми и сериали, без предварителни нагласи, посяти в колективното въображение от десетки рекламни тийзъри, трейлъри, постери, кадри от снимачната площадка и прочее.

От друга страна, феновете на телевизията днес, запознати единствено с нейния ренесансов период от последните 15 години, нямат съществено понятие от мистериозната и забавна вселена на малкото градче, чието население наброява 51 201 жители. В интернет циркулират думи като „абсурден“, „шантав“ и „неразбираем“, а хората сякаш отстъпват крачка назад при мисълта, че даден сериал може да ги обърка и накара да погледнат навътре в себе си, в търсене на отговори на поставените от екрана въпроси (което е характерна черта за цялото творчество на Дейвид Линч), вместо да им ги сервира в един грандиозен финален епизод. Е, финалният епизод на „Туин Пийкс“ несъмнено е специален и много хора с право биха го поставили на едно от челните места във филмографията на режисьора. Но освен него, по-значим за отгатването на това, което ни предстои в новите 18 епизода, е филмът „Огън, следвай ме“.

Самият Дейвид Линч в редица интервюта през годините е заявявал, че би искал хората да дадат втори шанс на предисторията на „Туин Пийкс“, разказваща събитията от последните дни в живота на Лора Палмър. Дотук знаем със сигурност, че предстоящият нов сезон ще бъде по-различен, действието му няма да е ситуирано единствено в познатото градче, а в различни части на американския запад. Като режисура и атмосфера ще се доближава до филмите на Линч след 1992 г. – „Изгубена магистрала“, „Мълхоланд драйв“ и особено „Инланд Емпайър”.

„Туин Пийкс: Огън, следвай ме“ излиза на 1 май, 1992 година. На фестивала в Кан бива грубо освиркан и подигран, а след това се проваля и в американския бокс офис. Малкото фенове, които отиват да гледат филма, са разочаровани, защото една част от тях е очаквала по-лековат и близък до установения в сериала тон, докато другата се е надявала на отговори, които вероятно и самите създатели не знаят.

Въпреки че големият въпрос в първи сезон гласи култовото „Кой уби Лора Палмър?“, фокусът бързо се измества върху разнообразните герои и как всеки един от тях преживява смъртта на принцесата на Туин Пийкс. Сериалът е мултижанров хибрид, който майсторски съчетава хорър елементи с популярните през 90-е телевизионни жанрове: сапунената опера, слапстик комедията и детективското разследване. Затова и появата на филма първоначално е неразбрана – в оригиналния рилийз липсва голяма част от непринудено шеговития тон, плод на добре известните разговори за дяволски ароматно кафе, апетитен черешов пай и величествени, прастари гори. Но революцията, която Линч и Фрост правят по отношение на телевизионната граматика, е тема за друг текст.

„Огън, следвай ме“ е хорър филм за психическите травми у едно 17-годишно момиче, събудени от домашно насилие, злоупотреба с наркотици и забъркване в мътните дела на сводници. Изхождайки от това, всякакви очаквания за един по-развлекателен филм са неоправдани. Затова и първата жертва във филма, показана още в откриващия кадър, е развален телевизор, който бива разбит с вария и съвършено предава настроението на режисьора, спрямо компрометирания втори сезон. Успоредно с това обаче представлява и еднозначно заявление, че пред очите ни ще се развие нещо по-различно и непознато. Защото насилието е заложено в сърцевината на „Огън, следвай ме“. Описаното начало деноминира сдържаното насилие, познато от сериала и директно ни запраща в царство на ужаса, недопустимо за телевизията, където сюжетът ще бъде разбит на символично свързани парчета и поднесен в нестроен ритъм, съответстващ на състоянието, в което се намира главната героиня.

Първият половин час обаче е труден за обяснение дори от добре запознат с локалната митология фен. В него ставаме свидетели на разследването на убийството на младата Тереса Банкс от няколко федерални агента, част от които по-късно изчезват безследно и необяснимо.

Можем да поспорим дали танцуващата девойка в червена рокля не е своеобразен Розетски камък за разбирането на цялото творчество на Линч, но безспорно най-значима сцена от тези първи трийсет минути е тази, в която Купър влиза в кабинета на Гордън Коул, а малко след него се появява и героят на Дейвид Боуи – Филип Джефрис. Ако не я помните добре, предлагам да си я опресните, защото в нея са „засекретени“ ключови подробности за Черната ложа.

На първо място е задължително да отчетем знаменитото изпълнение на Боуи, по-голямата част от което за съжаление е изрязано. Тук е моментът да отворя скоба относно излезлите през 2014 г. „липсващи кадри“ („Twin Peaks: The Missing Pieces”), които съвсем малко изясняват историята и предимно показват какъв е можело да бъде „Огън, следвай ме“, ако Линч беше решил да го направи по-близък до сериала, вместо да го изгради като самостоятелен филм.

Пръстенът от „Пещерата на Совите“, който джуджето споменава („With this ring, I thee wed”), е един от най-важните символи и макар историята му с обитателите на града да датира още отпреди основаването на Туин Пийкс, конкретните му ефекти не са напълно изяснени. И ако разглеждан в буквалния си смисъл, пръстенът обвързва своя носител с Черната ложа, към края на филма се изяснява способността му да предпазва същия носител от покоряващото влияние на Боб. В сцената, предвещаваща бруталното убийство на Лора, тя слага пръстена и това разгневява Боб, който, съзнавайки, че не може да притежава душата ѝ, избира да я убие.

Друга интересна тривиа, макар и не така съществена, е споменаването на думата „Електричество”. В една от „изгубените сцени“ (отново „Twin Peaks: The Missing Pieces”) виждаме как Лора Палмър се качва по стълбите към стаята си, когато камерата рязко се приближава до въртящите се перки на вентилатора и кадърът бива заменен с близък план на лицето на Лора, помрачено от ужас. Въпреки че липсва във филма, тя е още едно потвърждение, че „духовете“ от ложата се движат, посредством електричество.

И понеже наличната информация за Черната ложа е меко казано оскъдна, а тя сама по себе си е сред най-обсъжданите и любопитни тематични арки в митологията на „Туин Пийкс“, най-добра представа за мистичния ѝ произход получаваме от книгата на Марк Фрост – „Тайната история на Туин Пийкс“, – която сам той определя като „параван между втори и предстоящия трети сезон“. Книгата представлява масивно досие, събрано и дописвано от автор, подписващ се като Архиваря (в края на книгата се разбира, че това всъщност е майор Гарланд Бригс). В нея Фрост разкрива множество подробности около основаването на града в началото на XIX век, когато първите американски експедиции, прекосили континента от Атлантическия до Тихия океан и обратно, воюват с местните индиански племена. Представени са допълващи сюжетни нишки за всички по-известни герои от сериала, които разкриват нови страни от характерите им, а оправдават и голяма част от необяснимите им действия. Най-широко е засегнат живота на полковник Дългас Милфорд, който има бегло участие в края на втори сезон като директор и главен редактор на местния вестник „Туин Пийкс Газет“, и брат на кмета Дуейн Милфорд. Същият този Дъглас е бил таен агент на американските военновъздушни сили през по-голямата част от съзнателния си живот и в редица засекретени доклади разказва за странни събития, на които е станал свидетел и следовател (в отделни случаи е работел под опеката на президента Никсън). По протежение на книгата Фрост спекулира с множество езотерични митове от популярната история на Америка, каквито са древните индиански проклятия, сребристите летящи чинии и НЛО, станали известни малко след края на Втората световна война, както и обсесията на американското колективно съзнание с тайните на масоните и илюминатите. По този начин „Тайната история на Туин Пийкс“ не дава еднозначен отговор за произхода на Черната ложа, а вместо това допълнително разкрасява мита за нея. И в самия край на живота си, Дългас Милфорд, несъмнено най-добре запознатият с ложата човек, изпраща писмо до майор Гарланд Бригс, в което му споделя следното:

„Вече съм убеден, че онова, на което се натъкнах и зърнах и което преследвах през целия си живот, е с нас още откакто прадедите на човечеството са слезли от дърветата. Не е нещо „там“, както казва президентът. Възможно е някога да са били наши „съседи“ от някоя далечна звезда, но аз смятам, че са били тук преди нас. Вярвам, че ако можем да се вгледаме по-внимателно в човешката история като цяло, ще видим, че те винаги са били тук. Смятам, че са ни наблюдавали, помагали са ни, преследвали са ни, измъчвали са ни и са ни изкушавали от самата зора на времето поради някакви изцяло техни си причини. Смятам, че са множество и че истинската им природа е една и енергийна, не материална, развила се по начин, отдалечен на светлинни години от способността ни да разберем, и съответно нашето ограничено и линейно усещане за времето не означава нищо за тях. Заради някаква неясна цел неколцина от нас са били избрани да научат повече за тях. Или може би по други причини.

Смятам, че присъствието им изпълва нещо повече от небето и тези гори; те са в корените на всяко необичайно или паранормално явление, на което е ставало свидетел човечеството – религиозно, духовно, научно, призрачно, вдъхновяващо, ангелско и демонично. От горящата къпина на Фатима и Лурд, до „вампирите“ и небесните хора, чудовищата и отвличанията в нощта, до розуел и хоумстед и всички онези странни светлини и апарати, виждани през хилядолетията от толкова много хора в небето – смятам, че всички тези феномени, на които нашите надути самочувствия и умове упорито се мъчат да лепнат някакъв етикет, да категоризират, анализират и проумеят, произлизат от един и същ тайнствен източник. Той е майката на всички „други“ и ако изобщо можехме да видим истинската му природа, щяхме да я възприемем като чужда, недостъпна за умовете ни и безразлична към нас, както ние сме недостъпни и неразбираеми за микробите в капка вода.

Ето последните истини, които не бива никога да забравяш – ние сме абсолютно неспособни да разберем тяхното истинско намерение и то може да не е благосклонно спрямо нас. Възможно е да са тук, за да напътстват и дори да помагат на развитието ни; също толкова възможно е ние да означаваме за тях толкова, колкото означават за нас разните микроби в чешмяната вода. Иначе казано, според нашите жалки морални дефиниции те биха могли да бъдат както „добри“, така и „зли“, и тези безценни за нас определения да не означават нищо за тях. Възможно е дори да има „добра“ и „зла“ страна, а човешката раса да е самата игра!“

Затварям скобата със заключението, че в следващия сезон безпорно ни очаква още от Черната ложа и нарушенията във време-пространствения континуум, които я съпътстват, но можем още тук и сега да оставим всякакви надежди за бъдещо изясняване на нейната природа.

Така стигаме до първата сцена със 17-годишната Лора Палмър, която само след няколко дни ще бъде мъртва. Не след дълго, тялото ѝ ще бъде намерено, завито в найлон, около местното езеро и федерален агент Дейл Купър ще бъде назначен да раследва нейната смърт. Наясно ли е с това тя? От тази първа сцена оставаме с такова впечатление, когато Дона задава въпроса: „Мислиш ли, че ако падаше безтегловно в пространството, в някакъв момент скоростта ще се забави или постепенно само ще се увеличава?“. Отговорът гласи: „По-бързо и по-бързо. И за дълго време няма да чувстваш нищо. Но тогава изведнъж ще се възпламениш – завинаги. И ангелите няма да ти помогнат, защото всички ще са си отишли“.

„Огън, следвай ме“ заема популярната през 50-е години на XX век тропа от булевардните романи, която изследва поемането на добро момиче по пътя на покварата. Струва си да се отбележи още, че във всички филми на Линч след „Огън, следвай ме“ присъства темата за дуалистичния характер на човешката природа – проблем, който за пръв път е заложен и разгледан обстойно именно през образа на Лора Палмър.

Ако трябва да синтезираме coming of age историята ѝ с едно изречение, то тя се отнася към сексуалното насилие и дългата редица последици, които произхождат от него. А „Огън, следвай ме“ е поредица от сърцеразбиващи откровения, благодарение на коиото Лора изяснява тези последици за себе си и за нас като зрители. Тя открива, че дългогодишният ѝ мъчител Боб е всъщност собственият ѝ баща. Дейвид Линч акцентира това осъзнаване като доближава максимално камерата върху ужасените експресии на незаменимата Шерил Лий, която прави едно от най-въздействащите изпълнения в историята на жанра. Изпълнение, което съчетава невинността и добротата с акумилирания ефект на всичко, което е било извършено с тялото ѝ, без да издава дълбоката психологическа травма.

Във филма непрекъснато се прокрадва усещането, че Лора пропада, но само отделни моменти ни оставят с впечатлението, че го прави по собствено желание. Когато е разстроена, в гласа ѝ се промъкват злокобни звуци на нещо чуждо, извънземно, а лицевите ѝ експресии стават по-сурови, неподходящи за момиче на нейната възраст. За разлика от съучениците си, Лора носи своя кръст, натежал от прекалено много преживявания, настъпили преди да им е дошло времето. Шерил Лий отново канализира тази аура с усещане за неумолим страх и гняв, а камерата винаги е неудобно близо до лицето ѝ, подчертавайки колко личен и интимен е филмът както за актрисата, така и за режисьора.

„Отвори очи, Джеймс“, обръща се към края на филма Лора към приятеля си. „Не ме познаваш… дори Дона не ме познава. Вашата Лора изчезна. Сега съм само аз“.

Смъртта на Лора Палмър е представена в серия дезориентиращи кадри. Сцената на убийството, ситуирана във вагон, е белязана от трескаво премигващи, объркващи светлини. Тази кулминационна част има възходи и падежи, затишия и неумолими викове. Дълга и мъчителна е за гледане, но филмът не завършва с нея. Когато след смъртта ѝ я намираме в Червената стая на Черната ложа, а агент Купър се усмихва до нея, откриваме, че сълзите на главната героиня не са от мъка, а признак на облекчение. Тогава тя вдига поглед, за да види ангела, в чието присъствие отдавна е загубила вяра. Дейвид Линч не дава възможност на героинята си да трансцедентира в смъртта си, а ѝ предлага изкупителната сила на милостта.

„Огън, следвай ме“ успява да бъде нещо, до което сериалът дори не се доближава. Ако в епизодите отсъствието на Лора е основен двигател на събитията от самото начало, тук трагичната ѝ съдба е разкрита през собствените ѝ очи. В крайна сметка филмът е достатъчно доказателство, че търсенията на Линч не са били насочени към смъртта, а към живота. И безкомпромисното насилие не е било самоцелно, а своеобразен катализатор на симпатията. Симпатия, която е емблематична характеристика на целия франчайз, но никъде не е така осезаема и проникновена, както в този филм.