Логан: Върколакът. Първа (и последна) кръв – fact check

Малко преди Голямото Ревю за „Логан” – кратък fact check. Който още не е разбрал плота – годината е 2029 (почти вдругиден). Вече няма нови мутанти, Върколака Логан (Хю Джакман) е стар, уморен, способностите му изчезват. Работи като шофьор на лимузина, грижи се за болния от Алцхаймер Професор Х (сър Патрик Стюарт) и няма никакво желание да спасява повече когото и да е. Само до момента, в който среща малката Лора (Дафне Кийн) и се налага да надмогне себе си в едно последно пътуване.

1. „Това не е детски филм.“

Джеймс Манголд, режисьорът на Логан, повтори няколко пъти това заклинание на пресконференцията в Берлин. И, да, това наистина не е детски филм. Още след първите няколко минути зрителят знае, че към него в близките няколко часа ще летят отрязани глави, крайници, очи и черва. Не знам дали фестивалната публика е по-чувствителна или пък упоена от бавно люшкащите се треви в едър план на арт-хауза, но на прожекцията имаше припаднали: „ИМА ЛИ ЛЕКАР В ЗАЛАТА?!“ Лекар се намери, припадналите бяха свестени – но филмът не беше спрян. Така че, около брожението (за нещастие или щастие) ми се губят около 10 минути. Не знам колко бяха важни. Май не много, защото

2.Това не е кратък филм

По традиция последните X-men-и са леко дълги. Този също. Освен горните 10 изпуснати минути се намират още няколко места, които биха могли да се резнат. Въпреки тази слабост,

3.Това е истинен филм.

Когато адамантий среща живо месо, няма как след сблъсъка да остане лека драскотина с капка изкуствена кръв за цвят. Както и гневът Логанов не може да бъде хубаво хореографиран естетичен бой. Не винаги има естетика в истината. Всичко е обречено и светът се разпада, затова физическото сгъстяване е добро режисьорско решение. Тук идва първото „но“ – стремежът към този тип истинност и отдалечаване от комиксовата схематичност твърде много прозират (да не кажа биват напънати) иззад действието. На моменти насилието изглежда твърде самоцелно, което от своя страна (за съжаление) става убиец на емоционалността.

4.Това можеше да бъде много емоционален филм

За мен – може би съм упоена от световната тъга на артхауза на Берлинале – смеската между емоция и бруталия не беше добре премерена. Сантиментът, усещането за край (и още нещо, стрелящо право в сърцето, което няма да кажа, за да не стане голям спойлер) трябваше да текат като втора червена нишка. Но, найн. Не. Чувах, как героите казват думи, които трябваше да ме трогнат, но оставаха кухи и  механично изречени в конкретна минута по сценарий. Силните свиваня на гърлото бяха само там, където в пролуките надникваше системно насилие. Социолозите имат определение за системно насилие, по-болезнено от физически юмрук в корема. Степента му се измерва в разстоянието между това, което е в момента, и това, което би могло да бъде. Така в централна сцена са насложени една върху друга равнините как би могъл да се развие живота на Логан и умореното му настояще  –  на фона на вечеря с непознато семейство на свещи, при хванати ръце за молитва. Тук филмът максимално боли.

5.Това е различният комиксов филм.

Трима на път. Неочакваният за жанра камерен състав е сред най-въздействащите елементи. Липсват cameo-та на други X-men и сходни разводнявания. Или както каза Манголд „Не ни трябват side-kicks, че да продаваме допълнително играчки.“ Всеки режисьор на комиксови филми трябва да си татуира това изречение на челото и да го вижда всяка сутрин в огледалото. Тук вдигам палец нагоре и забравям (за малко) критиката към емоциите. Същевременно

6.Това не е наистина различният комиксов филм

Разбира се, доста жанрови конвенции са спазени, като например леко предивидими и леко схематични антагонисти. За да няма недоразуменя – Бойд Холбрук в ролята на Доналд Пиърс е великолепен. Перфиден и жесток във всички смисли на думата. Движенията на ръката му също са като свредел в мозъка. Антагонизмът между него и Логан пръска оксиженни искри като игра. Но, пак да вмъкна едно „Но“ – в рамките на определена схема (нема лошо).

7.Черешките в тортата

Внимание, който не иска спойлъри, да спре да чете тук.

За десерт оставям списък с хубави черешки насред body count-a. Първо, едно изключително силно разтроение Логаново, което събира три негови еманации (да живее генната техника) в едно – и е ключово за края. Би било твърде повърхностно да се тълкува и като разлагане на фигурата на Логан в три негови възможни същности, но защо пък не. Отворете широко очи при последния бой. И втора черешка – изключително добро повдигане на абстрактните нива – случва се комикс в комикса в комикса. Тук постмодерността маха отдалече с ръчица на припадналите артхауз фенове, а  аз потривам доволно ръце и се надявам, че въпреки леката небалансираност на филма, все пак отваря врати към различните интерпретации на комиксовия космос занапред.