La La Land

Х: В мъгливия, миризлив от печки, студ на 16-и декември, НДК е пълна с хора. Някои са дошли за панаир на книгата, други за прожекцията на „La La Land“, дългоочакваният нов филм на Деймиън Чазел („Камшичен удар“). Пуша и чакам Мартин, който идва за прожекцията специално от Пловдив, да се появи. И въпреки че съм нервна, защото, точно като героите от филма, ми се е наложило да вися по задръстванията допреди 10 минути, съм силно развълнувана. Предстои ми да гледам един от най-очакваните за мен филми от 2016 година.

М: Тъй като „La La Land“ ни стана твърде любим, а и самият филм е по-голям от живота, решихме да направим ревюто като разговор. Една гледна точка щеше да е твърде ограничаваща.

Х: Трябваше да направим ревюто още по-оригинално и да го изпеем.

М: Никога не бих си пуснал мюзикъл, ако си седя сам вкъщи. Харесвам повечето, гледал съм класиките „Аз пея под дъжда”, „42nd Street“ и „Уестсайдска история“, дори някои от новите („Клетниците“ като най-скорошен) също ми допадат. Но има нещо сантиментално, налудничаво и лигаво, заложено сякаш в самия жанр, което винаги ме държи резервиран. През годините така и не разбрах защо трябва репликите да се изпяват, когато могат просто да се кажат. След „La La Land“ сякаш ми е по-ясно. Ти имаш много хубав чадър, обаче май не цопкаш често по локвите с него, поне аз не си спомням да сме си говорили за мюзикъли.

Х: Не сме си говорили за мюзикъли, защото не сме имали повод. „Клетниците“ беше последното такова нещо, което излезе, но там това налудничавото и лигавото и онзи фалшив патос, за които говориш, бяха доста очевидни. Последният наистина хубав мюзикъл, който гледах, беше „Across the Universe“ (2007). Той е животоутвърждаващ филм. Точно това би трябвало да прави музикалното кино. Да възражда желанието за живот. „La La Land“ определено уцелва в десетката. Всяка сцена е запомняща се. Този филм е като серия от картички, лепнати в албум и целият албум се намира в една голяма музикална кутия. Музиката никога не спира. Сега се сетих и за „Принцеса Анастасия“, детското филмче. Там имаше една много красива бална сцена. По някакъв начин „La La Land“ синтезира двете – хем е лек и забавен, хем е меланхоличен. От съвсем различен ракурс носи някакъв наивен, детски, почти анимационен заряд.

М: За мен филмът не е мюзикъл по възможно най-хубавия начин. И с това имам предвид, че в него няма музикални номера (може би с изключение на първия, който според мен е вкаран нарочно, за да ни подлъже, че ни очаква нещо като от едно време), които да са там просто защото е мюзикъл. Няма нищо самоцелно в песните и танците. Всички те подкрепят героите и най-вече емоцията, допълват я с цветове и я усилват, където е необходимо. Като казах по-горе, че по време на филма разбрах защо пеят, когато могат да говорят, имах предвид последния кастинг на Миа (Ема Стоун). Ако разказът за леля й, която е живяла в Париж, беше изказан, щеше да е една от досадните сцени с експозиция, на които човек си гледа часовника. С музика обаче е различно, дъхът ти спира, прибавят се нови краски към чувствата, които тя изпитва, цветът им става по-наситен.

Х: Да, Деймиън Чазел казва в интервюта, че не е искал да направи класически петдесетарски мюзикъл, в който знаеш: ето сега идва времето да пеят, ето сега малко почивка, сега пак пеят. Това е наистина анахронично за днешната действителност. Този филм е доста модерен, въпреки че носи носталгично усещане. Малко като „Suspicious Minds“ на Елвис Пресли, която е стара песен, но звучи ужасно модерно. Нека да поговорим за Райън Гослинг и Ема Стоун. Съгласен ли си с коментарите, имайки предвид, че двамата вече имат три филма заедно, че от всички млади актьори, те най-много се приближават до класическата филмова двойка?

М: Да, през цялото време си го мислех. Никой друг не се доближава повече. Тук, хората, които ги обвиняват, че не са добри актьори, могат да се убедят в майсторството им. Особено на Ема Стоун. Трябваше да играе по кастинги, да бъде наивна мечтателка и съсипан пораженец. А накрая, когато е различен човек, нямаше нищо общо с момичето, което сервираше кафе в началото. Способна е само с очите си да създава силни емоционални състояния. Хареса ми и ключовият разговор, в който двамата се скараха. Зеленият фон с пердето за мен си е препратка към „Vertigo“ на Алфред Хичкок, където един мъж оформя жена по друга, докато тук един мъж се опитва да бъде нещо различно от мечтата си. Атмосферата е отровна, а накрая и камерата дори беше клатеща се и цялата изисканост отиде по дяволите.

Х: Аз пък съм много впечатлена от Райън Гослинг тук. Най-вълнуващата му роля от много време насам. Наскоро сякаш не беше толкова инвестиран в това, което снима, както в минали роли като „Half Nelson“, „Lars and the Real Girl“ и дори „Тетрадката“ (който аз обожавам). Но в този филм е разкошен! Толкова добре се справя с персонажа си – да бъде човек, потиснат от страха, че мечтата му е нереализируема, че животът му би могъл да стане празен и продажен. Изигра ролята си много детайлно, много low key, успява да предаде силни емоции като любов, вълнение и т.н. само с очи (отново, точно като Ема). Дори пеенето му е такова – леко монотонно, меланхолично, без излишни фанфари. Между другото, понеже четох на много места, че Райън се е научил да свири на пиано (и изсвирва всички композиции сам) специално за филма, искам да отбележа, че това не е съвсем вярно, защото той си има група, която се казва „Dead Man‘s Bones“. Доста са добри, можете да ги чуете тук. От клипа например става ясно, че Райън е посвирвал малко още през 2009-а.

Да се върнем към тях с Ема. Двамата и поотделно са чудесни актьори, но заедно са магия. Естествената химия между тях наелектризира. Особено в началото, когато още се сваляха. При тях въобще не опира само до сексуална химия, на която толкова много се разчита, когато се разказват любовни истории. Истинската любов – каквато този филм показва – е всъщност разбирателство и преследване на обща мечта.

М: Много сладко се сваляха в началото. Сцената с прекрасната гледка например можеше да е блудкава, но с няколко шеги и тоя тон „аз не си падам по теб, не си въобразявай нищо“ стана съвсем друго нещо. Думите им казваха едно, но телата им-друго. И така пак усещаме, че истината, емоционалната истина в този филм, ще се предава чрез музика., а не с думи. Чазел е майстор. Имам чувството, че „Камшичен удар” беше просто репетиция. Усетът му за ритъм е безпогрешен, надграждаше през цялото време и накрая отново имаше кулминационно избухване от емоция. Още ми е трудно да повярвам колко неща побира в себе си финалът на „La La Land“. Не само животът на двама души, но и близките разклонения.

А новите песни? На Джъстин Хъруиц не му мърда Оскар. Скоро не е имало мюзикъл с оригинална музика. „City of Stars“, м?

Х: Музиката е чудесна. „City of Stars“… вчера цял ден само нея слушам. Освен самата музика, филмът има визуално темпото на джаз парче.

Камерата снима така, сякаш тя самата прави музика. Имаше една сцена, точно след като двамата са станали гаджета, Себастиан (Райън Гослинг) свири на пиано в някакъв бар. Камерата скача от тромпета към пианото и после към Миа (Ема Стоун), която танцува. Кадрите следват темпото на музиката – когато тя забързва, те са по-кратки и резки, и обратното. Спомена последната сцена. Бихме ли могли да определим защо тази сцена е толкова добра, без все пак да издаваме финала?

M: Като каза Себастиан, сега се сещам, че ракът в „Русалката Ариел“ също се казваше така, при това изпя страхотна песен, но както и да е. Страх ме е да говоря за последната сцена, имам чувството, че ще разваля всичко. Няма да успея да пресъздам и грам от великолепието и меланхоличната й болка, защото те се опират на целия филм преди това. Пък и малко ме е срам, защото като започна, се разочаровах, помислих, че ще друго, докато ти веднага усети накъде вървят нещата и направо почна да си ревеш…

Х: Ревах, защото това е истинският живот. Непредвидим и в същото време очаквано горчиво-сладък. Както и да е, и аз не искам да говоря за сцената детайлно, ще кажа само, че е величествено емоционална. Със сигурност половината зала 1 на НДК е пуснала по някоя и друга сълза, силно се надявам, иначе бих се притеснила за човечеството и за това дали наистина не ни превръщат в ГМО роботи…

На мен ми се говори за това защо филмът е толкова добър. Колкото повече мисля за него, толкова повече се убеждавам, че магичността му се крепи на две неща: на простотата на историята и на химията между Райън и Ема. Относно първото – историята е класическа. Млади амбициозни хора се срещат и се влюбват. Порастват в любовта си заедно, развиват се и като творци. Филмът е много директен в това, което казва. Той даже не го казва, той го показва. Пищността на сцените, танците, музиката, не ти дава да си поемеш дъх, загубваш се в него. Не те натоварва с анализи, предоставя ти два часа чиста емоция. Нещо като „Лудият Макс“ – и той ме изкефи толкова много, защото беше енергизиращ екшън през цялото време.

М: Абсолютно. На мен ужасно ми хареса темата с Гослинг – за компромисите, които творецът трябва да прави, за да съществува и още по-важното за него – някой да се докосне до изкуството му. Джон Леджънд е чудесен избор за ролята на Кийт, защото е носител на старото, продължава една жанрова традиция с корени в американската музика , но същевременно прави поп песни, които се слушат от широката публика. При това във филма не беше поднесено по най-елементарния начин. Виждаш хубавите и лошите неща в двата пътя. Песента от концерта им беше чудесна, става ти ведро, но после, когато Миа започва да отстъпва, усещаш мрачните краски и цената, която ще трябва да платят.

Ти нали си момиче, айде кажи нещо и за костюмите, че ще ни бият.

Х: Дрехите са като излезли от модерна приказка. Всичко, което носи Ема, е от хубаво по-хубаво. Синята й рокля ще я сънувам сигурно пет месеца. По същия начин сънувах зелената рокля на Кийра Найтли от „Изкупление“. Да, знам, колко меркантилно. Като цяло дрехите са неизменна част от цялостната цветова стилистика на филма. Всичко работи така, че да ти задоволи окото. Целият филм прилича на логото на Disney с фойерверките.

А какво мислиш за Дж. К. Симънс? Не е ли отново един чудесен комедиен дявол?

M: Симънс за сцена и половина създава образ, разсмива и пуска препратка към „Камшичен удар“. Чудесно кастинг решение.

Х: Абсолютно. Чудесен е. А, и още нещо… Ти няколко пъти си казвал, че „Завръщането“ не е особено добър филм (мнение, от което категорично се разграничавам), филм, който бързо се изчерпва и никой не би си пуснал да гледа след десетина година. Е, в такъв случай, „La La Land“ освен, че е брилянтно развлечение и много смислен и сериозен филм, в същото време е нещо, което би могло спокойно да се гледа поне пет пъти.

М: Съгласен съм. Филмът е съвременна класика, при това за разлика от „Артистът“ не само съживява миналото, но разказва жива, чисто нова история, с герои, които обикваме. Много съм щастлив, че успяхме да го гледаме на голям екран. За мен това е най-хубавият филм тази година.

Х: За мен също е номер едно тази година. Стискам палци за Оскар. Нямам търпение да го пуснат по кината и да го гледам пак.

М: Май това беше. Само ще уточня, че понеже съм истински мъж и не може шарен мюзикъл толкова да ми е харесал, ще призная, че филмът е ужасен и през цялото време Хриси беше заредила чадъра си (който е скрито оръжие) към слепоочието ми. Не си губете времето с филми, в които нек‘ви хора пеят, вместо да говорят.

Х: Много смешно.

Автор: Мартин Касабов, Христиана Хинова