Война на дронове / Eye in the Sky

Подходих към „Война на дронове“ силно раздвоен. От една страна, трейлърът ми се стори безкрайно плосък и повърхностен, а загатнатите в него морални дилеми по никакъв начин не успяха сериозно да заинтригуват скъпоценния ми интерес. От друга страна, прочетох някои доста ласкави отзиви за филма, а и световната политика, чието естествено разклонение в момента се явява именно борбата срещу тероризма, ми е гъдел от доста време и реших да задоволя нездравото си любопитство, подхранено допълнително и от все по-острата обществена реакция срещу използването на безпилотните самолети и неизменно съпътстващите ги косвени жертви.

Ако сте гледали трейлъра, то историята няма как да ви изненада. Трима от най-издирваните терористи в Източна Африка си организират среща в малка селска колиба някъде из дебрите на Кения. Правителствата на Великобритания, САЩ и Кения са замесени в проследяването на групата мъже и жени (в чиито редици се подвизават двама британски граждани и един американец), чиято крайна цел е разпространението на ислямистката чума като форма на управление, първо в локален, а след това и в световен мащаб. Мултиконтиненталната военна операция се осъществява основно под британско командване в лицето на полковник Катрин Пауъл (Хелън Мирън), която пък от своя страна чинно се отчита на прекия си началник – генерал Франк Бенсън (Алън Рикман).

Под вещото командване на полковник Пауъл, освен кенийските полеви агенти, са и удобно базираните в пустошта на Средния Запад оператори на безпилотни самолети – пилотът Стив Уотс (Аарън Пол) и току-що назначената му асистентка Кари Гершон (Фийби Фокс). Замислена първоначално с приоритет залавяне, операцията бързо се трансформира в акция по ликвидиране, когато с помощта на специални разузнавателни средства, антитерористичният екип открива експлозиви в „чичо Томовата колиба“, грижливо подготвени за предстоящи самоубийствени атентати. С типичната за военните безкомпромисна решителност, героинята на Хелън Мирън нарежда ракетен обстрел срещу терористичната обител, но изненадващата поява на едно момиченце в обсега на прогнозираните разрушения внася смут сред цивилните длъжностни лица и предизвиква тромава преоценка на ситуацията.

Дотук действието напълно следва съдържанието на трейлъра и спазва (с малки изключения) известен приемлив реализъм. Оттук насетне обаче филмът изненадващо (поне за мен) зацикля и поема в посока, в която рязко губи своята достоверност. За да обясня какво точно имам предвид, ще е нужно да се домогна до помощта на спойлерите, така че тези, които не искат да си губят удоволствието от филма, ще трябва да направят тежък избор и евентуално да загубят удоволствието си от ревюто, защото действително смятам за разкрия част от сюжета.

Цялата операцията по залавянето/ликвидирането на терористите във филма е представена изключително наивно. Ролята на военните е ограничена единствено до степен на изпълнители, а правомощията им да взимат моментални решения в зависимост от ситуацията са практически елиминирани от сериозен брой юридически съветници и високо поставени в йерархията представители на властта. Взетото от полковник Пауъл (Хелън Мирън) решение да се атакуват терористите, въпреки риска за влязлото в обсега на разрушенията момиченце, среща яростното възражение от страна на наблюдателите, което води до един абсурден (и дори пародиен) дебат, в който никой от замесените в операцията цивилни не се наема да поеме отговорност и да се нагърби с решение. Отговорността започва да се препредава нагоре по властовата спирала по един абсурдно комичен начин, като се стига до позиционирания на тоалетна чиния някъде в Азия британски външен министър да нарежда въпросът да бъде отнесен до премиера, който пък прехвърля топката на държавния секретар на Щатите.

Предполагам идеята на цялата тази въртележка от конферентни разговори е да постави акцента върху тежките избори, които са принудени да взимат хората с власт и значението на човешкия живот, поставен под заплахата да се превърне в косвена жертва на кървавата война срещу тероризма, но всъщност предизвиква единствено учестена канонада от facepalm-ове. В реалността политиците приоритетно избягват да бъдат замесвани в подобни „рутинни“ операции, защото това ги натоварва с допълнителна персонална отговорност и прави кариерата им излишно уязвима. А и колкото и цинично да звучи, на косвените жертви далеч не се отдава чак толкова голямо значение, особено пък на Черния континент и в Близкия Изток … но за това малко по-нататък.

Няма да сбъркам, ако кажа, че „Война на дронове“ притежава доста от характеристиките на типичния камерен филм. Извън прилично заснетите сцени в Найроби, действието в почти целия филм се развива в пренебрежително малко на брой, ограничени пространства. Това в никакъв случай не трябва да служи като категоричен минус, но когато се добавят и познатите предимно от малкия екран физиономии на Аарън Пол („Breaking Bad”) и Йън Глен („Игра на тронове”), поне на мен този подход ми приравни мащаба на продукцията на ниво телевизия.

Големите имена на Алън Рикман и Хелън Мирън по никакъв начин не допринесоха към повишаване на качеството и то не защото самите им образи не притежават каквото и да е поле за развитие, а защото не представляваха нищо различно от най-елементарното клише в жанра. Последната роля на огромния Рикман служи основно като свръзка на попържащата в нетърпението си Хелън Мирън и се ограничи главно с демонстриране на полускритото си отегчение от колебливостта на цивилните костюмари. За съжаление, потенциалът, с който разполагат тези актьорски величия, се оказва напълно провален и през целия филм имах чувството, че се раздават някак по инерция. Не се осъществи и така очакваният от мен морален дебат, защото извън две-три реплики на някаква лелка, която така и не запомних в качеството си на каква се подвизаваше в наблюдателната зала, опозицията на военните така и не произведе адекватен аргумент защо трябва да бъде рискуван живота на N на брой невинни, заради една-единствена косвена жертва. Връх на цялата неадекватност се оказа ролята на изпълнявания от Аарън Пол пилот на безпилотния самолет, който напук на цялата военна доктрина си позволи да оспори заповед от по-висшестоящ офицер и да даде воля на чувствата си в критичен за мисията момент.

Прекрасно разбирам идеята на режисьора Гавин Худ да освети до известна степен процесите, които бележат вземането на решенията във войната срещу терористичните организации и да засегне някои морални въпроси, свързани с използването на безпилотните самолети като средство за унищожение. Но по мое мнение резултатът е повече от плачевен, защото „Война на дронове“ не успява дори да се плъзне по същината на проблема и реалните измерения на политическия деморализъм и лицемерие. Филмът дори успява да вмени измамното усещане, че някой, някъде, води истинска битка за всяка една евентуална косвена жертва, което много сериозно се разминава с тъжната действителност.

Ако Гавин Худ толкова силно искаше да предизвика дискусии по темите, то можеше да не се обляга на този удобно филтриран политкоректен сценарий, а да скочи директно в дълбоките води, като екранизира натуралистично някоя от стотиците реални операции с безпилотни самолети, чиито фатални истории по някакъв начин са успели да станат част от общественото достояние. Като например тази нашумяла акция, проведена през 2011-та на границата на Пакистан, в която 40 души, тръгнали на традиционния си племенен събор, намират смъртта си само защото са си позволили да бъдат припознати с талибани от „орловото око“ на патрулиращия в региона безпилотен дрон. Или пък друга подобна операция, проведена в Йемен през 2013-та, в която булка и 15 сватбари биват фатално „поздравени“ за светлия си празник с крилата антитерористична ракета.

По официалните данни на ООН, само в Пакистан от безпилотни самолети смъртта си са намерили над 4000 души, от които близо 1000 цивилни и над 200 деца, а според други по-независими (и по-достоверни според мен) източници на всеки загинал терорист се падат близо 10 косвени жертви. И това само в Пакистан, без да задълбавам в кървавата статистика от Либия, Ирак, Йемен, Сомалия, Афганистан и прочие страни от Третия свят, в които ежедневно загиват хора. Самият американски президент буквално преди броени дни призна, „че в миналото е имало основателна критика, че правовата архитектура около ударите на безпилотните самолети и другите кинетични удари не е била детайлизирана до необходимата степен, и няма съмнения в това, че са загивали мирни граждани, които не е трябвало да бъдат убивани”. За съжаление, тези цифри са просто върхът на айсберга, който бележи порочната практика на само един от елементите на войната.

Съжалявам, че съм толкова критичен, но не мога с лека ръка да приема, че в аристократичните коридори на „Даунинг Стрийт“ или в удобните кресла на Пентагона и офисите в Ленгли някого действително го е грижа за евентуалната косвена смърт на едно кенийско дете. Иска ми се, но не мога да приема, че този риск би бил приет с нещо повече от безгрижно свиване на раменете от западните професори по лицемерие. Милиони загинаха през последните две десетилетия във военните конфликти в Африка и Близкия Изток и който каквито и оправдания да се опитва да ми извади, че войните се водят за справедлива кауза и изискват неизменните си жертви, нищо, поне за мен, не може да оневини виновниците за смъртта на половин милион деца, жертва на хуманитарната криза от въведеното от Западния свят ембарго след първата война в Ирак през 90-те. Едни никому ненужни жертви на един приключил конфликт, които тогава действащият държавен секретар на Щатите определи като „допустима мярка в името на светлото бъдеще“. Никой не може да ме убеди, че си е струвала позорната лъжлива кампания, оправдаваща започването на втората война в Ирак, довела до нови стотици хиляди цивилни жертви и зверствата с бял фосфор във Фалуджа. Никой не може да ме убеди, че свалянето на един светски режим, като този в Сирия е по-оправдано от съществуването на теократичните, тоталитарни и антихуманни монархии в същия регион. Истината е първата жертва на войната, а лицемерието е нейният палач. Колкото и да е тъжно, това е нашата цинична действителност.

Отклоних се малко от кино тематиката, но ви уверявам, че дори не съм си потопил глезените в токсичното блато на политическото двуличие. Отровните изпарения на двойните стандарти и лицемерието умело са призвани да притъпяват сетивата ни и да формират красиви миражи и измамно светли хоризонти, в които обществото ни така силно иска да вярва, че не са илюзия.

Длъжен съм обаче да кажа, че от гледна точка на историята, развитата западна цивилизация никога не е имала по-ниска търпимост към различните видове морални извращения. Еволюцията на морала продължава да търпи развитие и всяко следващо поколение все по-трудно си позволява да обърне гръб на издевателствата срещу елементарните човешки права. Или поне силно се надявам да е така.

Наистина се отклоних значително, затова ще прекъсна лирическото си отклонение и ще се върна отново към филма. Истината е, че Гавин Худ е кадърен режисьор и на мен лично ми е симпатичен. В поредица от интервюта човекът изглежда напълно искрен в желанието си да предизвика дискусия и аз съм склонен да му повярвам. Най-вероятно наистина е имал съвсем други намерения за този филм и осъзнавам, че се е разпрострял спрямо това, което му е било позволено. За положителен намирам поставения акцент, макар и съвсем бегло засегнат, върху примитивната ислямистка идеология и гнусните ѝ порядки. Разбира се, искаше ми се много повече съсредоточаване в тази насока, но поне си личи, че създателите не са съвсем лишени от елементарна адекватност и са успели да разпознаят и точкуват един от актуалните болни симптоми. Съществуват и някои изречени на място реплики, които на моменти изглеждат като светъл лъч в плътната пелена от посредственост, но те са пренебрежително малко на брой и бързо се губят в цялостната сива обстановка.

„Война на дронове“ е филм, който имаше потенциал и трябваше да шокира. Трябваше да разобличава, да посочва и гневно да обвинява. Трябваше да изследва границите и измеренията на морала или поне да рамкира началото на задължителната обществено полезна дискусия по темата. В крайна сметка филмът се проваля във всяко едно направление и нито за миг не излиза от политкоректната си зона на комфорт, играейки роля на аудиовизуална панацея, предписана за лечение на гузна съвест. Филм, който неслучайно е приет със силно одобрение от западната критика, защото, колкото и жалко да е, представлява точно това, което обществото иска да види – едно старателно дозирано късче от реалността.