Аве, Цезаре! / Hail, Caesar!

Новият филм на братята Джоуел и Итън Коен – „Аве, Цезаре!” – е исторически факт. Една (не)обикновена задкулисна история за американската филмова индустрия, развиваща се през 50-те години на миналия век, проектирана върху големия екран през очите на главния герой – Еди Маникс (Джош Бролин). Той, за разлика от останалите персонажи-прототипи, е действителна личност, маркирала славното си минало със своята уникална способност да „fix”-ва проблемите на студиото. Проблеми, произтичащи предимно от разглезения живот на големите им кино звезди.

Ежедневието на Маникс е напрегнато и всичко важно се случва винаги под точен час. За да не скучае, „съдбата” му е отредила няколко ключови премеждия, с които да се справи в рамките на горе-долу двучасовата сатира, дело на винаги нестандартните братя Коен. В личен план Маникс получава прекалено добро, за да бъде истина предложение от авиокомпания, която на всяка цена желае услугите му. В професионален – най-голямата звезда на студиото, а и в Холивуд въобще, Беърд Уитлок (Джордж Клуни) е отвлечен по време на снимките на най-мащабния и пищен проект за времето си – „Аве, Цезаре!”. За него е поискан откуп, а мистериозните похитители са подписали себе си като „Бъдещето”.

Измежду тези два сюжетни шамара се наместват и няколко по-дребни проблеми, с които Маникс трябва да се справи: преквалифицирането на пеещ каубой към драмата – Хоби Дойл (Олдън Еренрайх), нероденото копеле на ДиАнна Моран (Скарлет Йохансон), поддържане на добрите отношения с режисьора-перфекционист Лорънс Лоренц (Рейф Файнс) и задоволяване клюкарския глад на конкуренто-близначките gossip-колумнистки Тора и Тесали Такър (Тилда Суинтън).

Запознатите със стила на Коен би трябвало да са наясно какво да очакват. Поне що се отнася до стила и темпото, с което ще се развива действието. На пръв поглед несвързаните помежду си случки се оказват малки парченца, пригодени да паснат едно към друго по най-добрия начин при разкриването на общия план. А и когато в историята има отвличане, похитители с очарователна кауза, state-of-art къща на плажната ивица в Малибу, собственост на култов персонаж, нещата клонят към чисто-шибано-качество по отношение на крайния резултат.

„Аве, Цезаре!” е сложен филм. Преди всичко е деконструкция на жанра, доколкото това може да важи за псевдобиографични кино творби, пренаситени с мета и всякакъв вид социални коментари. Пресъздава златната епоха на американското кино, засичайки се с повратния момент, в който телевизията набира скорост и заплашва да отмъкне лоялната публика под носа на филмовите студия. Добавяме и щипка комунизъм – идеологическият враг номер едно за следвоенна Америка, в подстъпите на Студената им любовна история със СССР.

Разбирате, че теми с подобен мащаб и значимост са трудни за представяне пред широката аудитория. Не казвам, че сте тъпи, но „Аве, Цезаре!” е личен филм. Нещо като писмо с оплаквания към системата, но със забележително чувство за хумор, уважение преди всичко и вмъкване на редица послания между редовете, които в по-голямата си част биват пропускани на първо гледане. Новият проект на братя Коен не е профанизирана гавра, поне не с всичко.

Осмива методологията на кино студията, тяхната самоувереност и безпардонност. Закача се с религиозната страна на нещата, търсеното одобрение в очите на висшите представители на разлините църковни канони. Откровено се базика с разпределените отговорности, отдаването на почит и признание на едни и тоталната липса към други, съществено важни звена в създаването на една голяма кинопродукция. В допълнение на това имаме и невинното, но доста олигофренско разбиране за живота на братята, резултиращо в болезнена ситуация, която може да те усмихне по неповторим начин.

Освен изтъкване комплексността на „Аве, Цезаре!”, трябва да отбележим и очевидното. А именно актьорите. Кастът е умопомрачително добър. От познатите ни звезди-любимци (към споменатите по-горе добавяме чудесната Франсис Макдормънд, великолепния! Чанинг Тейтъм и по-скоро камео версията на Джона Хил), през новите лица – шеговито намигване към продуцентите, загатващо за съществуващ риск, стигайки до забравените от бога мумии като Кристоф Ламбер и Долф Лундгрен.

Визията – Роджър Дийкинс с поредната блестящо свършена работа. Човекът е магьосник и отлагането на заслужената златна статуетка го превръща в още по-голяма легенда. И все пак – дайте му Оскар! Имам няколко любими сцени в тоя филм, които освен като заснемане, ме спечелиха и като режисура, заряд и (може би) послание (хайде да не пиша послевкус, че ще ме нахранят). Което е добре. Излизайки от залата, бях удовлетворен. Прекрасно реализирана идея. Определено бях положително настроен, разсъждавайки над казуса кога ще се върна, за да го гледам още един път.

Но го имаше и неприятното чувство. Нещото, което споменах по-горе. За личния мотив в „Аве, Цезаре!”. Мога да разбера (почти) всички скрити послания, социални коментари, ебавки с начина на работата, самообожествяването на създателите, пожелателната градивна критика и т.н. Но няма как да схвана напълно, да не кажа въобще, всички препратки към епохата в частност и към филмовата индустрия като цяло. Особено що се отнася до Холивуд. Изхождайки от собственото си възприятие, виждам „Аве, Цезаре!” като трудно смилаем за масовата публика филм. Което за съжаление може да рефлектира върху оценката му. Братя Коен не са за всеки, това е ясно, но е трудно да се обясняваш, дори и да имаш здрави нерви, защо дадено произведение е по-скоро добро, отколкото „ебати тъпия филм”. А такива ревюта ще има.

Създаването на „Аве, Цезаре!” е постижение, заслужаващо адмирации. Въпреки ужасно многото допирни точки с другите заглавия от филмографията на Коен, новият е достатъчно оригинален и дързък. Класира се автоматично към едни от най-добрите творби на Джоуел и Итън. Кинематографията му, изказаните истини, както и многото други умело замаскирани (очакващи повторно гледане) саркастични закачки, безсъмнено ще го превърнат в класика. А ние… ние можем да се поклоним пред гениалността му като го гледаме и евентуално да си помечтаем в някакъв (не толкова) далечен план, да имаме повод за създаването на нещо, доближаващо се поне малко до майсторството на „Аве, Цезаре!”.