Пан / Pan

Не съм сигурна, че историите за Питър Пан са любими на децата. Така както се срещаме с мъничко страх и с Оливър Туист, и с Дейвид Копърфийлд, и изпитваме страхопочитително уважение към Пипи, не всяко дете притежава куража да си признае, че не иска да порасне. Приключенията в Neverland са забавни, но и опасни, а често ни е толкова мъчно за „изгубените момчета”, които мечтаят да си имат майка, че потреперваме от щастие и удоволствие, защото сме сгушени в уютните завивки на дома. Някой друг лети в нощното небе над притихналия град – и тайно му завиждаме, защото хем се боим от неизвестното, хем ни се иска да сме там, горе, поели курс „втората звезда в дясно – и напред до сутринта…”

Едно ще му призная на Джо Райт – той не се страхува! Шестият му филм е повече от нестандартен (както между впрочем и останалите му творби) – приказка, разказана с помощта на пъстроцветни, фантасмагорични екшън-сцени; един сюжет с част от героите на Джеймс Матю Бари, роден в свят уж-познат, но не съвсем… Всъщност Джо Райт е направил филма за себе си – винаги е искал да се чувства свободен и избира да разкаже тази история през погледа на момчето, което той самият някога е бил. Филмът не е за най-малките, защото Черната брада си е доста страховит, но не е и за поотрасналите, които очакват с нетърпение следващото Marvel-приключение. Хубавото е, че в случая Warner Bros. са дали разрешение на режисьора и екипа му да се вихрят на воля с надеждата, че ще се окажат конкурентно способни на другите големи студия – но уви, равносметката на щатска територия не е вдъхновяваща и нещата в глобален мащаб няма да са по-различни.

„Пан” е старомоден приключенски филм – като историите, които помним от детството през 80-те и 90-те години. Не ме разбирайте погрешно – визията и размахът му не отстъпват на нито една блокбастър, създаден за омагьосване на публиката. Сценографски и костюмни решения, пресъздаване на епохи и бленувани приказни локации – всичко е изпипано с изключително внимание, вещина и майсторство, но историята е от „вечните”, няма нищо общо с пост-модерните, изсмукани-от-пръсти сюжети. И точно защото днешните деца надали някой ги учи на доблест, храброст, твърдост и постоянство, на тях ще им изглеждат скучни и/или старомодни част от сцените във филма. Защото ще трябва да слушат внимателно (или в нашия случай – да четат повечко), за да разберат същината на разговора между малкото момче и безжалостния пират Черната брада, между изгубените сираци Питър и Хук, между сина и спомена за майка му, съхранен от тайнственото племе на феите…

Да, със сигурност мистър Райт е действал безразсъдно от гледна точка на продуцентите, но пък той самият просто е бленувал да направи филм за 10-годишния хлапак в себе си – ако щете вярвайте, това е толкова видно във филма, колкото и факта, че Хю Джакман се забавлява изключително много със зловещата си мисия да изтребва приказни създания и да събира фейски прашец (обърнете внимание на Nirvana-напева в мините, както и на визията, вдъхновена от фотографиите на великия Себастиао Салгадо)! Зловещият пиратски главатар е обсебен от древно пророчество, че едно дете, което може да лети, ще поведе бунт срещу него – но това не му пречи да събира де що сираче види по света („спасява” ги в Neverland от зловещата реалност на Втората световна война) и да ги праща да копаят в мините. След срещата му с вироглавия, но и уплашен до смърт Питър, нишката на съдбата се разплита като на бързи обороти – идва момента за бягство със стил, появява се сподвижник с чара и изобретателността на Индиана Джоунс, индианци, русалки, битки и предизвикателни обрати добавят цветни парченца в калейдоскопа на „Пан”. Както и да го завъртиш – той ще ти покаже интересна перспектива към историята, но само ако си любопитен, ако искаш да откриеш какви мисли се крият зад синия поглед на младия австралийски актьор Леви Милър, ако се заслушаш в мекия басов тембър на Гарет Хедлънд, ако решиш да вярваш (заедно с авторите на филма), че ще откриеш онова приказно място, където времето спира за среща с детството…

Райт знае какво иска от историята, знае как да си го пожелае и от актьорите, защото категоричните му решения личат във всеки кадър, реплика, ракурс и гледна точка. Изключително попадение е изборът на 11-годишния Милър – хлапе, което печели симпатии с всеки следващ кадър, и заявява силно присъствие, което (дори) засенчва звездното му обкръжение. На Джакман му е супер-лесно да се подвизава в ролята на ексцентричния пират-главатар-робовладелец, просто защото… може да изиграе всичко, при това с чар. Не се и съмнявам, че личните ми пристрастия влияят жестоко (понякога) на оценката за актьорските постижения, но в случая Хю-то е успял да създаде толкова странен злодей, че на моменти ми изглеждаше (дори) добродушен и съвсем чистосърдечно изпитвах съжаление към обречения пират… Неприятно ми беше да усетя (донякъде) стерилното излъчване на Руни Мара, която според мен е жестока грешка в кастинг-решенията на „Пан” – момичето може и да може да играе, но с нищо не го доказа в този филм. Да не говорим, че не се усеща и един кулон привличане между нейната индианска принцеса Тайгър Лили и чаровния млад Джеймс Хук, който нескопосано се опитва да флиртува. Хедлънд е още едно попадение, при това с потенциал за развитие на приятелско-приключенска сюжетна линия между неговия Хук и Питър, преди да се стигне до лакомия крокодил и легендарната вражда между двамата… Развихрянето на историята много печели от майсторството на „гуру”тата по спец-ефекти, но режисьорът се е стремял да осигурява и вдъхновяващи снимачни площадки, за да не лишава актьорите от естествена среда, в която да бъдат себе си. Решението за музикални акценти е интересно и (на места) действа като камшик на зрителското въображение. И въобще – всичко изглежда и звучи стра-хот-но, но…

Големият проблем на „Пан” е неговата изолирана отделност – сякаш си живее в един от големите водни балони, които ще видите в небето на Neverland… Толкова малко хора ще му обърнат внимание и ще го видят с детските очи, за които е направен, че направо ми е жал за усилията и страстта, вложени от творческия екип. Като нестандартно художествено произведение, този филм ще си остане част от историята – с образа на Питър, с крясъците на Черната брада, със закачливата младост на Хук, но дори е да го споменем във филмовата равносметка за 2015, надали догодина ще си спомняме за него. Защото не се е получил великолепен. А имаше потенциал и големи очаквания…

Именно затова ме е яд на Джо Райт и се надявам егоистичният му творчески поглед към Питър Пан да стигне до възможно най-много зрители – за да не си остане филмът само негов, след като той е решил да не изневерява на интуитивното си усещане как да го направи… Аз нямам нищо против да полетя с този кораб, с Питър и Хук, но колко деца биха тръгнали с мен?!