Ex Machina: Бог от машината / Ex Machina

Младият програмист Кейлъб печели онлайн конкурс и заминава за една седмица в отдалечения и усамотен дом на брилянтния, загадъчен учен и милионер Нейтън. Целта на инициативата става ясна едва след пристигането му – задачата му ще бъде да проведе прословутия тест на Тюринг по време на ежедневни срещи и разговори с изкуствения интелект Ейва и да установи тя способна ли е да го убеди, че не е машина, а човек. В процеса на експеримента между Кейлъб, Нейтън и Ейва се заформя психологически триъгълник, изпълнен с колизии, напрежение и манипулация.

„Ex Machina: Бог от машината“ е режисьорски дебют, който изглежда и въздейства като филм, снет от човек с дългогодишен опит в разказването чрез кино. До голяма степен случаят е точно такъв: Алекс Гарланд отдавна е име със заслужена почит – и в седмото изкуство, и в литературата. Романите и сценариите му, най-популярни от които са колаборациите му с Дани Бойл, често третират теми, сходни с тези на „Ex Machina: Бог от машината“. Тук обаче похватите му стигат по-далеч – особено в находчивия начин, по който разказването на добра история може да бъде ненатрапчив урок по когнитивна психология, поведенческа терапия и дори чисто философски трактат за човешката природа и бъдещето на технологиите. Гарланд безпроблемно дриблира с изразните си и разказвачески средства, разгръщайки внушителна концептуална палитра, която може да те вдъхнови както за сериозни изводи и паралели (еволюцията на съзнанието, пътят на самоосъзнаването, обсъждането на свободната воля и изборът като вероятна химера), така и за първосигнално повърхностни шеги – примерно, че „Ex Machina: Бог от машината“ всъщност е манифест, посветен на фригидните жени, които умеят да се преструват толкова добре, че да превърнат послушните и първични в нагона си мъже в пионки на матриархалната си доминация. (Последното наистина е шега.)

Покрай блестящо изградения и наситен с манипулативност сюжет (манипулативност и към героите си, и към ултимативната мишка в лабиринта: зрителя) Гарланд засяга също редица чисто човешки фиксации и няколко конкретно мъжки фетиши, но те са представени по-скоро като студена симптоматика, отколкото като претенциозен анализ (точно обратното на тематично сходния и скорошен „Чапи“, който се опитваше чрез авторски коментари по елементарен начин да посочва и дефинира цял набор от социални и морални разсейки). Друг много значим елемент от наратива на Гарланд е, че той не е морализаторски, нито подсказва параноя или осъждане на научния прогрес, тъкмо обратното: режисьорът очевидно е завладян от средата и образите, които сътворява, макар да ги насища с необходимата за действието драматична интрига. Любопитна най-вече е аферата между Ейва и Кейлъб, през чиято призма се прокрадва събирателният образ на един откровено интимен садизъм, роден от хладнокръвната злоупотреба с човешкия инстинкт да бъдеш съпричастен. Това, разбира се, е постепенен процес и трансформацията на робота пред програмиста претърпява редица изменения, които до едно са точно изчислени. Ейва се преобразява най-напред на емоционално ниво, което води до привързването на Кейлъб към наглед плахо момиче, тенденциозно разкриващо уязвимостта си. Някак успоредно с това настъпва и физическата промяна – още от началните сеанси с разчитането на микро-жестовете през първото й обличане в нормални дрехи, което сякаш почти ритуално я затвърждава като завършена жена, до логичната й финална фаза, когато маската е свалена, изкуствената кожа – покрила издайническите чаркове, а пътят към свободата и крайната цел: открит.

Гарланд по изключително смислен начин е употребил всеки елемент от роботската си балада – с перфектен баланс между ангажиращия мозъка диалог, стилната сценография и аудио-визуален дизайн, прецизирането на детайла и трилъровата ескалация на действието: „Ex Machina: Бог от машината“ е хипнотизираща научна фантастика, която се гледа при пълна концентрация (колкото по необходимост, толкова и от само себе си). Педантичността на филма важи с пълни сили и за каста: изпълненията на Домнал Глийсън, Оскар Айзък и Алисия Викандер са като цифрово калкулиран механизъм – химията между тримата и развитието на персонажите и отношенията им се случва плашещо спонтанно. Като екзотично допълнение е и побъркващият плакатен сексапил на Соноя Мицуно в ролята на Киоко – всяка нейна поява е зареден с еротика дисплей, който действително има безотказен ефект върху наблюдаващия, подобно на разголената асистентка на някой илюзионист. (Сравнението е на самия Нейтън.)

Викандер блести най-вече с убедителното си присъствие като машина с чувства, на която вярваш, а и която тотално преобръща критериите ни за съблазън – вече не жената, останала гола, ни ускорява пулса, а тази, която си слага дрехи. Айзък пък отлично пресъздава симулиращ алкохолизъм и божествен комплекс маниак на тема контрол, при когото алюзията със Синята брада (в епизода, когато Кейлъб открива деактивираните механични хубавици в гардероба на Нейтън) може да те накара да потръпнеш. Точно затова и в кулминацията, когато Кейлъб осъзнава намеренията на Ейва и вижда резултатите от собствената си наивност, ефектът има иронична символика. Смъртта на Създателя Нейтън, един жесток и изискващ, играещ с рожбите си Бог, е акт на убийство – буквално и преносно. Този Бог обаче не е някакъв старозаветен злодей и мегаломан, а просто човек, който ни подлага на изпитание съгласно своите (не)ведоми пътища… в търсене на познание и смисъл, най-общо казано.

„Ex Machina: Бог от машината“ е рядко класен филм и несравнимо удоволствие за гледане – той точно толкова успешно кокетничи с интелекта на зрителя, колкото Ейва с хлътналия до ушите Кейлъб. По сходен начин ние не само хлътваме до ушите, но и подобно на цивилизационното ни бъдеще се изгубваме в отчайващо красивата и фатална ефирност на неустоимата женска фигура, дала евентуалното начало на съвсем нов и потенциално доминиращ вид.

8.5/10