Киното на Джеймс Грей винаги е било лично. Повечето му филми се развиват в неговата представа за улиците на Ню Йорк, а героите им са често евреи или друг вид имигранти, които се опитват да се асимилират в общността. Филми като The Yards, We Own the Night и Two Lovers разглеждат борбите, които са нужни, за да откриеш или запазиш дома и семейството си, но песимизмът им се разкрива в апокалиптичната съдба на всички човешки отношения в тях, освен на тези, които се вписват в стриктния социален модел, висящ над главите на тези изгубени хора. Но въпреки всичките лични измерения (още в дебютния си Little Odessa Грей изобразява елементи от собственото си семейство), в тези филми се усеща и лека дистанция, един особено „филмов“ патос, който се доближава повече до наративните епоси на Франсис Форд Копола (един от идолите на Грей), отколкото до интимните откровения на Мартин Скорсезе (друг негов идол).

Това, което в моите очи разби тази дистанция, е отдалечаването на Грей от обектите си, колкото и иронично да звучи това. След Имигрантът (последния му съвременен филм, който буквално завършва с отплаване от Ню Йорк, изпълнено със символична тежест) режисьорът не просто напуска родното си място, а се впуска като умопобъркан в най-опасните дълбини на непознатото. The Lost City of Z и Към звездите са прекрасен диптих, който изпраща Джеймс Грей към джунглите на Амазония и до орбитата на Нептун в търсенето на някаква възвишена красота. Класическите, епически жанрови истории на тези филми представят по огледален начин копнежа за разбиране във връзката между баща и син. В Z Чарли Хънам играе изследовател, който поема на пътешествие в търсенето на изгубен град, за да спаси репутацията си, но в процеса бива обсебен от самата тръпка на откритието и потенциала за величествени изгубени цивилизации, скрити в непознатото. Синът му (Том Холанд) дълго време го мрази, докато не осъзнава, че единственият начин да го опознае истински е да последва стъпките му. Към Звездите обръща фокуса именно към този син (този път изигран от Брат Пит), чийто баща (Томи Лий Джоунс) отдавна го е напуснал, за да търси извънземен живот на ръба на слънчевата ни система, и сега той трябва да се впусне в одисея през космоса в търсене на удовлетворение.

Освен бремето на семейството, тези филми разглеждат и търсенето на нещо истинско в общества, където капитализмът се заражда или вече е завзел всичко от тук до луната и  превръща всяко кътче на вселената в отражение на собствените ни нужди, а както и изкуството като изцелителна сила, но и като недостижима съвършеност. Тези два филма разчупват Джеймс Грей и му помагат да разгледа по изумително искрен начин не просто социалните му възгледи и отношенията му с баща си, но и целите му като артист в един пречупен свят. Според мен точно тази нова придобита перспектива му помага да направи изповедателната си автобиография Armageddon Time, която носи усещането на пътешественик, завърнал се у дома по-мъдър след дългите си странствания из целия свят. Този мъничък, но сърцераздиращ мемоар обединява всички теми, които Грей разбира най-дълбоко, и ги превръща в една история за себеоткритие, която е може би най-кохерентното, задълбочено и емоционално резонантно изявление в цялата кариера на режисьора.

Armageddon Time е интимен филм, който улавя действителността на семейния живот през 1980, без да оставя миражът на спомените да замъгли хоризонта му. За разлика от филм като Спилбърговия „Семейство Фейбълман“, този не се фокусира върху момент от живота на Джеймс Грей, върху който можем да поставим някаква грандиозна важност. Главният герой тук е Пол Граф (Банкс Репета), който тепърва започва шести клас и е в онази ранна възраст от юношеството, където цялото му ежедневие привидно се води от моментните му прищевки, инатливите му бунтове и недообмислените му идеи. Той има мечти да стане художник, които някой ден могат да се развият в нещо истинско, но в момента не са нищо повече от наивно детинско хрумване (не че в това също няма нещо красиво). Проблемите със семейството са неизбежни и Грей ги третира с подобаващото уважение, но никога не поставя твърде много мелодрама в семейните скандали, които много често са дребнави спорове, причинени от взаимно неразбирателство. Като автопортрет на режисьора Пол е по-истинен персонаж от повечето подобни – той е малък гадняр по онзи невинен начин, по който много деца стават малки гадняри, когато дойде време да покажат на родителите си, че настояват да живеят собствен живот.

Тихата виртуозност на този филм се намира именно в немислимата натуралистичност, която ансамбъла му (може би най-добрия за годината) постига, изграждайки интимни семейни връзки. Ан Хатауей и Джереми Стронг играят Естър и Ървинг – родители, чийто грижи са твърде големи, за да си позволят да падат до нивото на децата си, но все пак се стараят да подхождат с умерено ниво на разбиране към нуждите им. Стронг особено добре използва потиснатата си раздразнителност като актьор, за да изиграе постоянното присъствие на възпитателния гняв под студената обвивка на този обичлив, но може би дребнав баща. Основната цел в живота на мама и татко Граф сякаш е да се погрижат, Пол и брат му да имат „достойни, печеливши професии“. Постоянната им несигурност и нуждата от някаква гордост като евреи в Ню Йорк са породили у тях страхопочитание към „системата“, която е нагласена ту срещу тях, ту в тяхна полза и трябва да бъде уважавана, за да не ги смачка.

От другата страна стои дядо Арън (Антъни Хопкинс в поредната му перфектна роля), който се изправя срещу конформизма на дъщеря си в малки дози, защото е преживял достатъчно мъки, за да е видял другата страна на тази борба на привилегиите, но също така защото иска да угажда да свободолюбивата природа на внука си – той подхранва въображението му и жаждата му за игра повече, отколкото дисциплината и трудовата етика; подтиква го да помага на по-онеправданите деца, вместо да се надпреварва с по-привилегированите. Но в крайна сметка той е старейшината в еврейско семейство, чиято майка е трябвала да си проправи път през цяла Европа, за да се спаси от епохални злини и да се установи в прикритата враждебност на Ню Йорк Сити – колкото и съчувствие да има, няма как опитът му да не породи у него вечна предпазливост срещу света и желание за сигурност чрез статус за цялото му семейство.  Именно от дядото започват притчите за „прилежността“ и „реда“ и именно той е този, който осигурява Пол да бъде изваден от държавното училище и изпратен в частната гимназия на брат му, където всички стават „бизнесмени и президенти“.

Ако досега не е станало ясно, че това е филм за възхода на неолиберализма в Америка през 80-те, то сцената в частното училище, където редиците деца с прилежните им униформи провикват името на Роналд Рейгън, след което чуват послание от член на семейство Тръмп, би трябвало да направи политическата перспектива на Грей пределно ясна. Но сцените в това училище са единствените, които си позволяват крещящи послания, и то само защото абсурдното лицемерие на подобни институции не е ни най-малко прикрито. През останалото време Armageddon Time e фин напречен разрез на едно американско семейство, разглеждащ ефекта на навлизащите нови идеологии върху идентичността на едно особено възприемчиво дете. Вместо да мотивират Пол към някакво житейско удовлетворение, родителите му се фокусират върху една много по-алгоритмична представа за „успеха“ като сбор от повърхностни елементи (заплатата, дома, имиджа) и превръщат в догма ясно изложените стъпки към тази точка (елитната гимназия, престижния колеж, интервютата за работа със скъп костюм и изрядна прическа и т.н.). Те не го насърчават да мами в живота, но искат да го научат, че всеки чужд човек би могъл да му бъде конкуренция, и вярват в заблудата, че в тази надпревара се намира някаква социална справедливост.

Ключово за развитието на Пол (и за ефективността на целия филм) се оказва приятелството му с Джони (Джейлин Уеб) – единственото чернокожо момче в стария му клас, с когото се сближават заради склонността им да дразнят учителя си (Андрю Полк, който успешно изиграва нюансите в разликите между отношенията му с другите деца и с Джони). В това момче Пол вижда всички причини, поради които идеологията, която му пробутва семейството, училището и цялото общество, е куха. Джони никога не е имал шанс да бъде успешен и никога няма да има, именно защото някой трябва да бъде потискан, за да може деца като Пол да бъдат отделени в елитарните си училища. За Джони детството най-вероятно ще бъде върхът на живота му, и то само защото все още има наивността, за да таи надежди за бъдещето.

Двете момчета тук са едни от най-изумителните детски роли от доста време (макар че 2022 е препълнена с изумителни детски роли) – Уеб играе майсторски вътрешното разбиране, което Джони има за съдбата си, дори и да използва този детски нихилизъм основно за оправдание да се забавлява, а Репета трябва да „научи много уроци“ въпреки своето остроумно невежество, без всъщност да превръща Пол в някакво пренаписано филмово дете. Тази сюжетна линия, която лесно можеше да наподобява моралистичните безсмислици като Green Book, избягва клишетата чрез таланта на младите изпълнители, но също така и чрез отдадеността на Грей към перспективата на Пол – има нещо много истинно във факта, че Джони си остава дилема за нас и бъдещето му е неясно, тъй като за Пол той е точно такъв символичен образ, който му помага да разбере собственото си място в тази проклета социална йерархия.

Както и други са отбелязали, Armageddon Time е филм за хора, които са „потиснати“ и „потисници“ едновременно. За да разкаже подобна история, Джеймс Грей трябва да представи напълно обективно дори и най-морално двусмислените ситуации, без значение дали включват тежки решения на родителите му или на самия него – в края на филма Пол е изправен пред неразбираема за дете дилема, върху която няма много контрол и която не би могла да бъде по-подобаващ завършек за този филм. Грей използва прекрасни режисьорски техники, за да изразява емоции и да развива сюжета с майсторски минимализъм (едно движение, една въздишка, един поглед), но никога не манипулира публиката, предпочитайки да остави моралните присъди настрана. Реализмът тук е винаги от първостепенна важност и емоциите във всяка сцена, от най-експлозивните скандали до най-тихите моменти на интимност, са перфектно премерени, така че зрителят да ги усети като истински спомен от детството. Дори и героите тук да нямат нищо общо със семействата ви, ще видите нещо истинско в отношенията им, и именно в това се намира ефективността на идеите на Грей.

Макар и Armageddon Time да не е толкова очевидно филм за раждането на един артист, колкото Семейство Фейбълман например, контекстът на живота на режисьора му прави тези връзки неизбежни. Автобиографията на Джеймс Грей е толкова прекрасно допълнение към The Lost City of Z и Към звездите, защото обединява всичките им идеи и ги привързва към самия импулс за творение на интроспективно изкуство. Неизбежно е, че момче като Пол ще бъде отблъснато от натискът, който сивотата на семейството и изискванията на обществото поставят върху него. Той е достатъчно наблюдателен и чувствителен, за да забележи лицемерието и празнотата във всичките си конвенционални опции за бъдещето и вместо това да се впусне в една по-рискована кариера, която ще му помогне да намери нещо смислено в живота си. По този начин детинската мечта се превръща в нещо много по-съществено – едно ново пътешествие за един вечен пътешественик.

Similar Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *