Магия в полунощ

Не съм си помисляла дори, че ще дойде момент, в който ще се чудя дали искам да пиша за най-новия филм на Уди Алън. За мен Уди (беш)е аксиома – съществува, създава, радва. Точка. Ама имал лични „драматургични” проблеми, държи се безотговорно, неразумно, шантав е – какво ме интересува това? Още по-добре – ако това помага за филмите! И точно с този егоистичен подход на зрител, който очаква поредната „доза” възхитителна изключителност отидох да видя „Магия в полунощ”. И стана нещо странно…

Първо – никога не ми се е случвало да се замислям „как точно беше” заглавието на филм на Уди Алън! Не че толкова прилича на някоя от другите му 43 киноистории, просто не е… незабравима и подобно на „Scoop” някак се разтваря, размива и изтлява…

20-те години на ХХ век. Прочут илюзионист (ролята на Стенли е поверена на Колин Фърт) е поканен от свой колега да разобличи млада шарлатанка от Америка (Ема Стоун), която претендира за умения да контактува с „отвъдното”. Срещата и разходките в околностите на Ница в югоизточна Франция променят кардинално отношенията между всички замесени в заверата.

Тук идва очакваното Второ – страстното желание да ме „завладее” филма се проточи твърде дълго. Именно защото е на Уди, му давах няколко отсрочки – първата среща на Стенли и София, опита за разобличаване, опитите за разсейване и анализ и когато стигнах до (уж) романтичната сцена с дъжда и звездната обсерватория, ми стана ясно, че каузата е загубена. Прекрасната атмосфера, безпогрешно предадена с помощта на майстора-сценограф Ан Себел (работила с Алън по „Полунощ в Париж” и „На Рим с любов”) и операторската работа на изкусен творец като Дариус Конджи ме пренесе във времето, но се оказа абсолютно недостатъчна. Без тръпка между персонажите, без обичайната естественост, която излъчват филмите на Алън, дори когато са прекалено претенциозно-логорейни, нищо не можа да се получи. Гледах и се чудих как опитните актьори си владеят репликите, и ги изричат с нужното отношение, обаче… магия нямаше.

Магия в полунощ

Трето – останах с впечатлението, че мистър Фърт и мис Стоун са приели предложението да участват заради вселенската слава на главния „генератор”, и не са обърнали много-много внимание на сценария – може би нарочно-наивен, ама изглеждащ като писан от „напушен”/или „изкукуригал” Алън на около 105 години. И после актьорите са овладели героите си, но очевидно са ги подчинили на режисьорските инструкции, а резултатът може да се обобщи като срещи-разходки, озвучени с диалози-декламации, в които липсва всякаква тръпка. Момичето-„медиум” е очарована от строгия менторски тон на около два пъти по-възрастния от нея скептик на тема „окултни явления” – моля? Той изведнъж е поразен от промяната на собствените си възгледи и въпреки всички „за” и „против”, с които сам заглушава (уж)вътрешния си глас, отстъпва, поразен от чувствата си. (Моля, обърнете внимание – това НЕ Е спойлер, не издавам нито какви са възгледите, нито какви са чувствата!) Не можех да повярвам, че талантливи, и най-вече опитни (особено Фърт!) актьори участват в марионетен водевил.

Четвърто – колкото и дълго да съм го обичала (и продължавам да го обичам!), обективната истина за Уди Алън е, че или остарява и му е малко все тая дали следващия негов филм ще бъде страхотен или боклучав, или се чувства толкова над нещата, че може да се „излигави” и да предложи на публиката една розова, романтична мелодрама, подплатена с правилната доза цинизъм и рационална мисъл, без да му пука дали ще го харесат, или не. Във всички случаи важното е едно – той МОЖЕ да си го позволи, независимо от реакцията на публиката.

Тя пак ще отиде на кино, ще се посмее, ще го забрави бързо, и когато дойде следващия „Уди”-филм, хората няма да си спомнят, че са забравили предишния, а ще отидат ОТНОВО на кино, защото той е авторът на „Взимай парите и бягай”, „Ани Хол”, „Манхатън”, „Пурпурната роза от Кайро”, „Хана и нейните сестри”, „Куршуми над Бродуей”, „Да разнищим Хари”, „Match Point”, „Вики, Кристина, Барселона”, „Полунощ в Париж”, „Син жасмин”, и още, и още… Именно защото няколко десетилетия той работи безотказно, мултифункционално, стилно, забавно и незабравимо, появата на един лош филм няма да промени статута му на гений в киното. Не че „Магия в полунощ” е лош – той е скучен, красив и на моменти леко-забавен, но… нищо повече. Не носи марката „Уди – уау!!!”, въпреки че на всички ни се искаше…

P.S. Дори имаше момент, в който се улових, че зяпам съвършената стойка на Колин Фърт и си мисля как Уди му се е обадил за тази роля с думите: „Ела да повториш при мен един още по-циничнно-рационален и дървен мистър Дарси!” А Фърт е толкова дяволски талантлив (и красив!) актьор…
.

* Началната картинка е благодарение на Живко Петров.

Similar Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

20 Comments

  1. Вярно много удобно – не сме обърнали внимание, че не е официален постер, за което искрено се извиняваме. Ще те добавим като кредит с линк, както сме правили и с други картинки, които сме ползвали. Ако желаеш, може и да я свалим.

    Между другото имаш чудесни работи. Поздравления. 🙂

  2. Благодаря много! Аз това работя. За в бъдеще също мога да помагам с идеи, само дайте знак 😉

  3. Утре ще го видя Уди какви ги е надробил този път 🙂 Във всеки случай освен hit-овете си има и miss-овете, но като вадиш всяка година филм – нормално. Фактът обаче си е факт – 16 номинации за „Оскар“ за оригинален сценарий, като най-близкият до него подгласник (Фелини) има 6 🙂 Та в тази връзка, много рядко му се случва да обърка точно сценария (дори и при тази напреднала възраст; справка: „Полунощ в Париж“). Обикновено работите бърка не сценаристът, а режисьорът Уди Алън – и ще ми е интересно да видя дали филмът действително си има сценарен проблем (справка: „На Рим с любов“).

  4. Може да има някой и друг спойлер 🙂

    Гледах го и според мен дяволът не е толкова черен. Филмът не е шедьовър, но по мое мнение си беше приятен, ненатоварващ и типично удиалъновски – с обичайната логорея (в която имаше множество интелигентни смешчици, както обикновено), с „персонажа Уди Алън“ (сега го проверих в imdb – актьорът се казва Саймън Макбърни :), със закачките с разните стереотипи (според мен умишлено образите са такива – надутият, циничен и саркастичен англичанин, простоватото американско момиче и т. н. – това е по-скоро хумористична игра на стил, отколкото случайна груба грешка – но така мисля аз де). Сценарият е изчистен до степен на скечовост, но това – струва ми се – си е творческо решение, за подсилване на хумора (да, хуморът не е „ха-ха-ха“, но в днешно време „ха-ха-ха“ се мъчат да правят толкова много хора (и то често неуспешно), че няколко майтапа за „онзи германец“ Ницше и за големината на Вселената поне на мен ми идват много добре).

    Накратко, съгласен съм, че нещата в случая не са върхът на сладоледа, но лично мен не ме притеснява, че в случая Уди леко се е пуснал по инерцията и предлага още от същото – просто защото от това „същото“ никой друг съвременен хуморист не може да предложи.

  5. Ревюто е слабо, заради големите очаквания на автора! Ако не знаеш, че е филм на Уди Алън, ще се изкефиш много повече! Плюс това, както самият той е казвал, „знам, че от десет филми един ще стане добър“! След всеки комерсиален успех на Уди Алън следват подобни ревюта за следващият му филм! Така беше и след Вики Кристина Барселона, имаше „слаби“ филми, а всички казваха на старчето, че вече не може, после дойде Полунощ в Париж, след което имаше На Рим с Любов, който си е много хубав филм и пак заваляха „стига толкова“, направи Син Жасмин – хвалене, сега пак… а филмът е чудесен и е в класически Уди-Алън стил – добър диалог, приятни герои и хепиенд!

  6. Аз ще разбуня духовете и ще кажа, че „Полунощ в Париж“ не ме докосна по никакъв начин. 🙁 Този не съм го гледал, ама е нормално Уди от време на време да прави и по-слаби филми. Друг е въпросът, че неговите слаби, пак са си приятни и по-добри от повечето, които ни се предлагат през съответната година. 🙂

  7. А! Точно! Предпочитам слаб Уди Алън, вместо слаб Ридли Скот! 🙂

  8. В пъти по-готин и запомнящ се от блудкавия „Син жасмин“, но нива под наистина добрите неща на Уди Алън. Хареса ми малко по-малко от „Полунощ в Париж“, който пък ми хареса малко по-малко от „Вики, Кристина, Барселона“, който пък ми хареса значително по-малко от страхотния „Мач Пойнт“… и т. н.

    Абе свеж филм с прекрасен Колин Фърт, убийствено добър диалог, чудесни (макар и същевременно тривиални в контекста на Алън) теми и похвати. Като цяло: 7/10. Даже на 4-5 места се смях на глас, особено на убийствения сарказъм. 🙂

    Препоръчвам, с уговорките, че филмът е добър, но не и велик. Има обаче велик feelgood feeling.

  9. Дори и да е крайно определението ми, факт е, че филмът е ужасно forgettable и нямаше нито емоционалния, нито чисто смисловия impact за който претендираше.

  10. И аз не съм фен на Жасмина, монотонен ми е, изпълнението на Бланшет е единственото, което го издига над посредствеността, а и е един вид по „адаптиран“ сценарий, за разлика от авторските филми на Уди – и си личи.

  11. Не съм съгласен, „Син Жасмин“ е прекрасен и доста силен филм. “Полунощ в Париж” ми е в пъти по-forgettable.

  12. Щом смяташ, че в „Син Жасмин“ няма емоционален impact, по-добре fuck off and die 😀

  13. Добре беше до момента в който всички разкриха картите си. После Уди Алън заля с бозичка целия филм и го скапа.