„Наследството на Борн” е едно от най-големите ми разочарования за годината. Разбира се, още от самото начало, когато бе обявено, че ще се прави филм с името Борн в заглавието, но без участието на самия Борн, в главите на всички започнаха да светят червени сигнални светлини (защото кога n-то продължение направено само от чисто финансови подбуди се е оказвало добра идея?), но честно казано не очаквах положението да е толкова лошо. Първо, защото за проекта отговаряше Тони Гилрой, който е сценарист на първите три части, а освен това с „Майкъл Клейтън” се е доказвал и като режисьор, и второ, начинът, по който филмът се връзваше с познатата ни вселена, изглеждаше любопитен.
Привидно историята изглежда сложна и създава впечатление, че ако не сте гледали първите три части от поредицата трудно бихте разбрали за какво точно става въпрос или поне не изцяло. В действителност обаче нещата са много прости и не е необходимо да знаете какво е „Тредстоун”, „Блекбрайър” или каквото и да е друго, за да вникнете във филма. С две думи историята е следната: след като Джейсън Борн размътва водата на ЦРУ, те са принудени да прекратят всичките си тайни (и не съвсем законни) операции – където могат се покриват, а където не, ликвидират всичкия персонал и агентура. Един от агентите обаче, Ерън Крос, се оказва труден за убиване (каква изненада) и създава известни проблеми.
Така представена, сама по себе си историята не звучи зле, нищо че разчита на класическа (или клиширана, ако предпочитате) схема. Освен това, паралелното й развитие с „Ултиматумът на Борн”, както вече казах в началото, е любопитно и изглежда логично. Моят проблем е с неправдоподобността на вътрешно-сюжетните връзки и мотивировката (както и цялостното изграждане) на героите. Например, в един момент от филма всички смятат Крос за мъртъв и той има възможност да си живее спокойно завинаги. Той обаче има нужда от медикаментите, които му се дават от програмата и се насочва към „личната си лекарка”, която първо, също е цел и второ, няма достъп до лекарствата и всичко е напразно. А причината, поради която Крос се нуждае от хапчетата е, че те повишават интелигентността му, а той никога вече не иска да бъде тъп.
Сега, идеята за човек, който иска да знае кой е и какво крие миналото му и поради тази причина се „бута между шамарите” и човек, който просто не иска да е глупав, някак не ми седят на една равнина. Същото се отнася и за неща като „viral out” и всякакви други медикаментозни тинтири-минтири, стоящи зад програмата, които са далеч по-безинтересни от доброто старо психологическо промиване на мозъци и пречупване. А тоталното невежество на един от главните доктори в програмата, която не знае нищо, включително и името на „пациента” си, и – видиш ли – била там само заради „науката”, няма какво да го обсъждаме.
Но дето се вика, в първите филми също имаше няколко сюжетни проблема (включително един дразнещ ретконинг касаеш Борн и Ники Парсънс) и когато говорим за шпионски екшън трилър можем да направим компромис. Само дето откъм структура, ритъм и динамика, „Наследставото” отстъпва сериозно и на трите предишни заглавия – дълъг е, протяжен е, екшън сцените са инцидентни и деривативни, а финалната гонка пък е толкова разтеглена, че се губи от ударността ѝ и чисто и просто доскучава. Да не говорим, че завършекът ѝ е меко казано разочароващ – липсата на mano-a-mano битка с този, който би трябвало да е някакъв „робот” (машина за убиване), е непростима. В предните филми тези моменти – с тупаници между отделните „assets” – бяха истински бисери.
Очевидно е, че Тони Гилрой е искал да изгради филм, чиито фокус са героите и техните проблеми и взаимоотношения, а не да залага на евтина екшъния, но малко се е престарал. И двата му главни персонажа, Ерън Крос и Марта Шеринг (има и други, но те са „копи-пейст” на вече съществуващи и по никакъв начин не са интересни) не са свръх дълбоки и интересни (да не говорим, че мотивировката им е въздух под налягане) и колкото и време да прекарваме в „разработката” им, в крайна сметка особена полза няма. Единственото, което става, е да ни доскучее. Звучи ужасно, след като точно за това винаги опяват всички, но е факт. Когато се прави залудо, просто не върви. На всичкото отгоре и Джереми Ренър и Рейчъл Вайс са ужасно инертни в ролите и нещата увисват още повече.
Всичко това е ужасно жалко, защото „Наследството на Борн” (и поредицата) има потенциал и в никакъв случай не бих го нарекъл наистина лош филм. Определено сме гледали и по-лоши шпионски екшъни, но на фона на предишните части, които придвижиха жанра напред и повлияха на начина, по който се снимат модерните екшъни, не бих го определил по никакъв друг начин, освен като разочарование. Особено след като в голяма степен преповтаря тяхната формула (или иначе казано ги имитира, ама без да изглежда, че е мотамо) и на всичкото отгоре обезсмисля много от постигнатото в предните филм като удовлетвореност – сюжетна и емоционална.
За финал, наследството, което ни оставя филмът, е от дългове и силно се надявам в евентуалната (почти неизбежна) следваща част, Гилрой, или който там се заеме с проекта, да напипа отново верния тон. Не смятам обаче, че това трябва да са Грийнграс и Деймън – дето се вика, те по-добре да се оттеглят на върха на славата.
Склонен съм да не се съглася с автора на ревюто по няколко параграфа:
1. Мотивацията на Арън Крос да иска да запази ефекта от хаповете е желязна – той доста подробно описва как са им демонстрирали нагледно какво става като ги спреш – развиваш когнитивно разстройство, т.е. не просто ставаш тъп, а се инвалидизираш, но това е дълга тема и не е за тук.
2. Мотивацията на докторката също е ясна – ако не се прикачи към Крос няма никакви шансове да оцелее срещу профитата от ЦРУ
3. Viral out концепцията не е безинтересна, но се изискват известна доза познания по вирусология и биохимия, с които признавам са надценили санитарния минимум на масовата публика.
4. „Невежеството“ на един от главните лекари – в повечето филми при такъв тип експерименти с хора основната идея е да гледаш на обектите точно като на обекти, а не като на личности, иначе може да се разчувстваш прекалено много и да провалиш проучванията. Така че е нормално да ги знае като номера, не като имена.
5. Във финала няма как да има директен сблъсък между Крос и „машината за убиване“ от Тайланд – ако по сценарий Крос следва да оцелее след този сблъсък, би изглеждало много неправдоподобно да се справи с ново поколение агент, при положение, че е прострелян в крака и го мъчи вирус 🙂
Не казвам, че филмът е перфектен, но мисля че трябва да се критикува по други параграфи, а не за мотивацията на протагонистите.
Мда – трудно нещо е обективността .
Ревюто категорично не е обективно – човек чувства желание да се включи в разговора, за да не се остава с толкова погрешно впечатление.
Аз изгледах филма с удоволствие въпреки, че е видно режисьорското превъзходство на Грийнграс. Последното нещо като зрител, което бих правил е да сравнявам. Мисля, че го дължим на себе си – да отидем някак изчистени в салона – когато е толкова трудно и рядко да се видят наистина добри неща. В трилогията досега всеки е на мястото си и е безспорен – и първоизточника и писача на сценария и режисьорите и Деймън в главната роля…
С други думи – да сравняваме нещо с друго нещо, което е израснало до статут на образец няма как (в повечето случаи) да не е в полза на образеца … Третият филм, дори, е в трийсетте най-добри филма на Sight & Sound за десетилетието (2000-2009), което е стресиращо постижение, като се види кой още е вътре и как имаме само една (японска) анимация оказала се достойна за въпросния списък ….
Аз ще кажа съвсем просто защо ми хареса посещението в киното:
1) Джереми Ренър – който по собствен начин и пътека внушава защо се е озовал на мястото на което се намира. Погледът му, в един флеш-бак, с който гледаше копелето (в лицето на Едуард Нортън) докато му обяснява кое как е в живота и войната се заби директно в сърцето ми и не остави и грам съмнение за безспорните му качества да забива яко и дълбоко…
2) Сцената в лабораторията ….- заради автентичния, свеж и затискащ съспенс…
3) Сцената в гората ….- заради автентичния, свеж и любопитно-познавателен съспенс
4) Сцената в къщата … – заради автентичния, свеж и адски затискащ съспенс…
5) Сцената в завода в Манила ….- заради автентичния и приключенски съспенс …
Толкоз – това според мен е пре- предостатъчно …
Последната гонитба с мотори и т.н. е в повече, разтеглена и съспенса е разводнен – но с един доста соплучлив ритник почти постига това, което се случва след всяка една от описаните по-горе sequences – (съвсем според описанието на Аристотел в Поетика) ние изпитваме чувства на състрадание и съчуствие – които ни завличат надолу и затрудняват дишането ни …в паника не виждаме изход …докато поредното невероятно развитие на протагонистите ни изстрелва нагоре в трудно обяснима еуфория и облекчение …
Не се е получило цялото – което имаме в трилогията за Борн – особено в нейния знаменателен край – обаче там имаме нещо специално – а тук имаме нещо много добро, равлекателно и интересно …
@ratingshark
1. Те са им демонстрирали, но това е лъжа. Освен това и бирата да спре човек, ще развие когнитивно разстройство. Има начини за лечение на подобни разстройства, но по-умен не могат да го направят. А за инвалидизацията, да, само че той и преди си е бил инвалид – мозъчен, така че щеше да го преживее. 🙂 🙂 По-добре когнитивно разстройство, отколкото смърт.
2. Е, чудна мотивировка, няма що – damsel in distress! Най смешната жена в цялата серия – а при положение, че имаме Ники Парсънс, това е постижение. Можеха да я направят много по-интересна!
3. Viral out концепцията не е безинтересна, така е. Начинът, по който е представена обаче е елементарен и прекалено удобен – въобще не съм съгласен, че са надценили който и да е. Просто една концепция е хвърлена ей така.
4. Ако беше някакъв лекар по време на Холкоста (може да не е съвсем точна аналогията, но ще свърши работа) добре, но такова поведение не се връзваше с това, което видяхме от героинята ѝ. И още веднъж това с „just for the science” е… нямам думи просто!
5. Така е, доста по-правдоподобно е тя да го удари с каската по главата и той да падне.
Единственият образ в целия филм, който ставаше за нещо беше на Оскар Айзък. Въобще взаимоотношенията между двамата бяха супер, жалко че нямаше подобни неща и в останалата част на филма.
И понеже явно си обърнал на филма малко повечко внимание, отколкото заслужава, я ми кажи, героя на Желко Иванек само чрез медикаменти ли го „подкараха” или си имаше някаква предварителна подготовка, че нещо се разсеях и не разбрах. За протокола, ако е било само медикаментозно, никак няма да съм доволен, макар че, трябва да призная, цялата работа с хапчетата изглежда реална.
@Milbo
Аз пък претендирам, че е обективно.
Хубаво е, че си открил нещо, което ти харесало, макар че не ми ставя ясно от това, което си написал извън изброените сцени.
Само да кажа, че сцената в къщата беше готина и щях да я отлича, ако не беше магайвърския момент. Когато Борн използваше списание или книга за да се бие с другите агенти беше велико, това тук е слаба ракия, която разваля цялостния вкус.
Аз точно съм си казал – заради
1) Джереми Ренър – сам по себе си – и/или
2) заради това щедро количество съспенс в описаните сцени…
Не се получава по древногръцки цялостно, но това за мен е достатъчно, за да имаме интересно кино развлечение –
Колко бяха поводите ни това лято да се радваме на повече съспенс ?
1 ?
2?
3?
5?
10?
Колко филма са били рилийзнати с претенции за развлечение и съспенс ? И колко от тях бяха рилийзнати с баш-бар претенции и очаквания – и накрая увиснаха ембарасиращо със въздуха с неясен кино статут …?
Тук също имаме сериозни акумулирани очаквания (както става болезнено ясно от ревюто) – но имаме приемлив (развлекателен) резултат. Това не е никак малко …. Нека да бъдем обективни :))
@Дринов
Прекалено много задълбаваш във филм, който като цяло не претендира с някакъв особен сюжет (този негатив беше налице и в предишните части). Мотивацията на двамата герои е достатъчна, няма по-силно от инстиктът за самосъхранение, а докторката няма накъде да отиде, дори и да я определиш като damsel in distress. Според мен тя е най-силният женски персонаж до сега в поредицата. Главният също е ясен, казано е вече, че не от особено умните, пък и защо да рискува да спре хапчетата? Той ясно знае алтернативата, да си прави експерименти със себе си естествено не е опция.
Като цяло филмът не е нищо особено, но го спасяват двамата главни актьори и няколкото добри екшън сцени, ако го отделим от от предните части, всъщност е едно прилично развлечение. Мен ме е яд за пропиления Нортън, който тамън се появи на големия екран, но с такава безлична роля и сякаш нулево излъчване
@ Дринов,
1. ако се доверим на концепцията за вирусните вектори, които променят ДНК-то на 2 от хромозомите, след спиране на хапчетата със сигурност ще има срив в нервната дейност, така че не са ги излъгали.
3. за viral out концепцията имах предвид, че е трудно за повечето зрители да разберат как така, като те заразят с вируса спираш да имаш нужда от хапчетата, защото това не е обяснено във филма и се искат малко специализирани познания (РНК, ролята на протеините в стартирането на биохимични процеси на суб-клетъчно ниво и т.н., както казах дълга тема и не е за тук)
4. явно не си общувал с лекари, които се занимават с клинични поручвания 🙂
5. тайландският агент се преби след като докторката му би страничен шут и го запрати в един електрически стълб, а от удара с каската по главата малко по-рано той само залитна
Желко Иванек със сигурност не беше на хапчета, а с behavioral pattern pre-programming или whatever как се казваше. Веднъж докторката споменава за тази програма на ЦРУ докато си говори с „психоложката“ в къщата, после Ренър споменава пак нещо такова докато бягат с колата, малко преди твоята любима фраза „just for the science”. С хапчета няма как да се прецизира времето на отключване на маниакалното поведение, докато с поведенчески тренинг може да стане вследствие на конкретен стимул от околната среда. А Желко награби пистолета и „откачи“, след като видя как двама души влизат в съседното помещение (режисьорът определено задържа това POV повече, отколкото би било нормално, ако героят просто регистрира кой влиза и кой излиза от неговата стая).