Преследва ме измамно чувство – че миналото е реалност, че живеем в сън и всичко, което се случва на екрана, е… проекция на едни движещи се образи пред един сноп светлина, които са толкова болезнено реални, че направо пронизват сърцето. Гмурваш се в тях, опиваш се от тях, изтриваш се като с гумичка – маха се просто един рисуван герой и остава само мисълта ти, устременият поглед, чистото съзнание, което попива образа от екрана.
Да. Така действат онези абсолютно доказани гениални произведения на Чаплин. И ако ще да прозвучи като светотатство – „Артистът” ми демонстрира, че притежава същите качества. Кой в 21 век ще дръзне да прави ням филм? Кой ще разчита на черно-бяла стилистика? Кой е този луд режисьор, който ще навие актьорите си буквално да се върнат в миналото, за да почерпят вдъхновение и да оживят онези странни, близки и страхотни образи, с които се срещаме в „Артистът”? Е, стига с риторичните въпроси – има такива хора, обичат провокациите, не се страхуват от рискове и ето, че са създали една от най-обсъжданите кинотворби на 2011 година.
Мога да се закълна, че усмивката на Дюжарден се е превърнала в негова запазена марка и Азнависиус най-собственически се възползва от този факт. Още през 2006 и 2009, когато режисира двата OSS-бъзика, в които Дюжарден е съблазняващ шарж на събирателния шпионски образ, Азнависиус разрешава на главния си герой да разпръсква лъчезарен чар – и след време се оказва, че разполага с актив, който може да използва. Истинските фенове на Дюжарден не биха пропуснали негов проект, колкото и да е различно-нестандартен, но попаднали в света на „Артистът”, те ще бъдат очаровани.
Защото е естествен, с много познат и все пак интригуващ сюжет, защото е неочакван като решение и като… всичко, и защото е… истинско кино. От онзи жанр/вид, който неусетно се превръща в класика. Ако асоциацията с „Пея под дъжда” изниква инцидентно, то осмислянето й я отхвърля като първосигнална и неточна. Звездата на нямото кино Джордж Валентин (или Жорж Валентен, както на мен ми харесва много повече, пък и се римува с Дюжарден и му отива на мустаките!) се радва на обожанието на своите почитатели, докато не идва денят, в който „говорещите” филми изместват фокуса на вниманието. Именно в този момент една от неговите фенки, попаднала на снимачната площадка като статист и успяла да провокира интереса на звездата, получава от него съвет – „Бъди различна и се бори!” Неусетно минава времето на славата и след като е принуден буквално да продаде живота си, Валентен е разорен, отчаян, разочарован от света. Неуморната му почитателка, самата тя изгряла на звездния актьорски небосклон, му подава ръка през пропастта на години, поколения и сценичен опит, за да го спаси от самоунищожение с… танц. Двамата навлизат със синхронен, завладяващ степ в звуковата киноера, и… изчакваш да изтекат целите финални надписи, защото не ти се иска филмът да е свършил. На тези надписи е аплодирала публиката в Кан, академиците от БАФТА, холивудската чуждестранна преса с Глобусите и още стотици-хиляди зрители, за които все още е важно на какъв филм ще посветят два часа от живота си. С 10 Оскарови номинации, може да се обзаложим, че „Артистът” няма да спечели щатско-академичното одобрение – май е прекалено „арт” за техните вкусове. Но някак си те губят…
А зрителите печелят много! Актьорските изпълнения на Дюжарден и съпругата на режисьора – Беренис Бежо, са на висотата на присъствието, с което са дарявали зрителите преди десетки години звездните величия от ерата на нямото кино. На Джон Гудман е поверена ролята на важния за всички продуцент – естествен и чаровен, какъвто винаги е бил, а малкото куче-същество, което е важен партньор на екрана и в живота на Валентен, е удивително умно, добре възпитано и актьорски-безупречно. Къде да открия недостатък – в прецезираното осветление, в точния образ на епохата и сценографията, в костюмните детайли, буклите, шапките, воланите и папионките? Или – не дай си боже! – в чупката между веждите на Дюжарден? Немислимо!
Наречете ме „безнадеждно влюбена в миналото и неговите филми” и ще бъдете прави, но не пропускайте да отидете на истинска среща с киното. С реверанс към младостта на седмото изкуство, с изключително режисьорско и актьорско майсторство, „Артистът” е прекрасен пример за стойностна творба, която ще надживее времето си. Защото е извън него. Също като нашата сцена – животът. Само да можехме да се научим да играем правилно, като на кино…
Kato priemem che edva 14% ot chlenovete na filmovata akademiq (ot obshto 5 765 dushi), igraeshti rolq v opredelqneto na Oskarite, sa pod 50 godini, malko me sumnqva che „minalo nezabravimo“ nqma da se otrazi na ocenkite :):):)
Еvo,
дай да го поставим въпроса така – кой от останалите 8 номинирани, според теб, заслужава Оскара повече?
Можеш да се абстрахираш от възрастови ограничения в отговора си 🙂
Така е по-добре . Защото историите за Желязната лейди и Едгар Хувър са също толкова стари . Но пък съответните филми не впечатляват. Въпреки че Клинт е положил достатъчно усилия да състари филма си.
защо, Вал? наистина ли? о, колко разочароващо звучи – особено за J Edgar…
аз ще се радвам нашата публика да оцени „Артистът“, защото вече ми споделиха – дали под формата на шега, или на истински случай – за млади ирландки, които си излезли от някакъв салон по средата на прожекция на този филм и си поискали парите за билетите, защото „не били дошли да гледат нямо-черно/бяло кино“ 8)
what to say – what to do?! 😛
Този филм ще трепе публика като никой друг.
Светли, колкото и да се прехласваме, истината е, че филмът не е за неподготвена публика. Ирландските девойки едва ли ще са изключение.
@Анита
Нека аз да ти отговоря от името Еvo. „Дървото на живота“! 🙂 🙂 🙂 А-ха-ха-ха-ха-ха!
@Sick S
Много е интересно какви пари ще направи. Според мен ще се гледа повече от други оскарови претенденти, но очакванията на колегите към него не са големи. 🙂
Дж. Едгар е доста приличен филм, и според мен, не може да се сравнява с Желязната лейди, в който освен Мерил Стрийп няма нищо за гледане.
Дринов, не се ебавай със старото, ей! 🙂
Още не съм гледал „Дж. Едгар“. Владо ми каза, че ще ги мъчи форум да му дадат копие, така че ще поизчакам да видя как се развиват нещата. 🙂
@Анита
Евавам, не ебавам, старото куче уважавам. 🙂 🙂 🙂
Страхотен филм!!!
Каква ирония – черно-бял филм на цифрова прожекция! 🙂 🙂
Последния ням филм който гледах беше „Ням филм“, но това е друга тема, докато „Артистът“ ми напълни душата. Голям кеф! Някои искат да имат машина на времето, за да прескочат в бъдещето за да гледат някой предстоящ филм. Бъдещето само ще си дойде… На мен ми се прииска да се върна 80-90 години назад за да гледам някой филм от онова време, заедно с онази публика и музика.
Веднъж съм гледал ням филм с музика на живо на пиано и беше страхотно преживяване – препълнена зала с правостоящи, и то само преди трийсетина години…
Последно като ходих в Одеон, преди години, още прожектираха неми филми с музикален съпровод на пиано. Не знам дали още съществува това кино.
Повече хора ще приемат филма, ако не мислят за него като за нещо ретроградно, а като за напълно различен вид кино, каквото и всъщност е. Липсата на звук не просто е технически недостатък, като липсата на цвят. Това променя всичко – от актьорската игра, до начина по който се разказва историята.
Мисля, днес изживях една много хубава прожекция –
публиката знаеше на какво е дошла – а тези, които не знаеха се попиха напълно…
Две зрителки си излязоха в самото начало – но този факт е толкова маловажен – ако бяха поостанали още 20-тина минути със сигурност щяха да останат и до края – Силутетите им не бяха като на различни или загубени за каузата –
По-симпатични ми бяха други две зрителки – на реда зад мен – чух всички възможни звуци присъщи на човек, който плаче и се опитва да потули този факт …. обаче потулването прави работата още по-мъчителна за тялото и душата … реването се мултиплицира и излиза извън контрол (най-бастисващия масов рев на филм, който съм изживявал е на прожекция на „Стаята на сина“ на Нани Морети – уж всичко изглежда някак нормално във филма, а наоколо всички или реват или се правят, че не реват…някаква магическа пръчица отключва масово хулцане на вълни…аз също участвам – единствената разлика между зрителите е кой в кой момент започва..)
Та след като прожекцията на Артистът свърши с периферното си зрение забелязах, че двете зрителки зад мен не помръдват от местата си – всички по-малко се изнизвахме – макар и бавно – защото бяхме щастливи – Младежите от предния ред танцуваха надолу по стълбите в нещо като имитация от танца на края на филма – но двете ‘колежки’ седяха вцепенени – и не даваха вид изобщо да искат да си тръгват – ever !
Понеже тук става дума за много дълбока и съществена магия – която е супер централна изобщо за киното като такова – няма да се опитвам да казвам нищо по линия на обяснение кое как и защо …
Пред себе си имам висоооока и красива кула, която работи безотказно – и която има много ключалки по себе си – които трябва с много мислене и усилия – да отключвам една по една – за да вникна поне малко – как и защо се е получило това, което се е получило. Това ще е интересно –
Не знам дали питах вече, но момента със звуковия сън, не е ли феноменален? 🙂
Звуковият сън наистина беше феноменален, както и повечето неща във филма! 😉
@Sick S.
Точно така – в кино „Одеон“ тогава още „Дружба“, гледах „Носферату“ при препълнена зала с правостоящи и съпровод на пиано!
Гледах го и ми хареса, но не разбрах защо всички толкова са луднали по него. Дюжарден се е вживял в ролята си и играе много искрено, Бежо е изключително очарователна, а Гудман е обичайно як. Само този Кроумел е малко дървен като за ням филм. Ако беше актьор от нямото кино, нямаше да прокопса.
Историята на филма е малко постна, което не е болка за умиране, ако всичко е направено както трябва, но тук не е. Комичните моменти са добри, но трагичните се дънят. Стояха нагласени и пресилени, само за да измъкнат сълза от зрителя. Началото е бавно, а краят твърде рязък и нагласен, макар и да е най-добрата и запомняща се сцена от филма.
Не съм гледал много неми филми, но повечето, които съм гледал са по-интересни и добри от „Артистът“. Разбира се, те са правени от велики режисьори и с велики актьори.
Обяснявам си истерията около филма с gimmick-а да бъде ням. Някои ги завладяла носталгия от любов към киното, а други са приятно изненадани, че са гледали ням филм и не са повърнали.
Това с носталгията свърши работи и мисля да гледам някой и друг ням филм, защото отдавна не съм.
Единственият ми проблем с филма е, че е малко очевиден! В смисъл, като ти кажат, че са направили съвременен черно-бял ням филм, поклон към онова кино, очакваш да бъде точно това – без никакви изненади. Още веднъж само звуковата сцена беше по-така!
По повод нямото кино – предвидена е специална прожекция на реставрираното копие на „Метрополис“ в съпровод на пиано на живо! Гост от Германия! в програмата на Феста – 19 март, непосредствено след приключване на Международния конкурс, в кино Люмиер!!!
(и аз ако не си рекламирам София Филм Фест … кой?!) 😀 😛 8)
„Метрополис“ не съм го гледал много отдавна. Даже не си спомням колко пълна версия е било. Иначе и други филми на Ланг прожектираха едно време в „Одеон“. 🙂 🙂 (y) 🙂
„Метрополис“ ще включва ли 25-те минути не показвани кадри?
Това е информацията – филмът, който ще дойде у нас, е бил показан за пръв път на Берлинале 2011; 16мм копие е било открито 2008 година в личнен архив и е предадено за реставрация в Буенос Айрес. Така че – Фриц Ланг, дами и господа! 🙂
Аз се надявах тук да се завърже разговор – но като видях, че не се завързва – …спрях да се отбивам…сега виждам, че съм пропуснал споделени впечатления …
Иска ми се да споделя накратко и аз – и всеки път става дълго – пак ще опитам по-кратко – незнам дали ще успея…
Филмът е много и прекрасен и важен, защото по успешен (триумфален) начин демонстрира какво е киното изобщо, а не просто нямото кино … Това не е само ням филм. Това е просто филм. Аз се опитах малко индиректно да го „разкажа’ по-горе – след нашата прожекция имаше ревящи, танцуващи и ръкопляскащи – и това не бяха некви пубертетни кандидат култур-трегери или асоциални идиоти- а съвсем адекватни и нормални зрители, които изпитваха неподправена радост от филма, който бяха гледали …
Едно време адски обичах да гледам трейлърите преди основния филм – обожавах го това нещо…Карал съм се с вечно закъсняващата ми жена много пъти …развалените/изпуснатите трейлъри преди основния филм ми разваляха цялото изживяване –
Сега сърцето просто ми се свива – защото знам какво ме очаква – едни басови бумкания и гърмежи – са следвани от други бумкания и гърмежи – които са следвани от трети вече съвсем олигофренски басови бумкания и гърмежи, които обаче са следвани от още едни, още по-олигофрески басови бумкания и гърмежи… И така в рамките на има няма 10-15 минути виждаме какво кино можем да гледаме – най-общо 3, 4, 5, 6, 7, или 8-ма серия на незнам кой ФРАНЧАЙЗ, който използва до болка познати средства и с много шум, шум, шум, шум, шум, шум, шум, шум се опитва да ме накара просто да похарча едни пари още първия уикенд, ако може – за да не развали работата (и маркетинга) някой потенциален лош word-of-mouth…Ако похарча парите – работата е свършена…
И в цялата тази саморазрушаваща се шумотевица от глупави до безумни до частично разлекателни приказки и ФРАНЧАЙЗИ за герои и антигерои – идва филм като Артистът в който некви шашави французи казват – не, тук не само няма да има шум и гръмотевични трейлъри – тук ще има само тишина – и една история разказана в пълна тишина …
Тишината, обаче, от средата нататък започва да „кънти“ без да издава и звук – просто защото историята има резонанс за всички…Незнам дали заради този богат контекст – постигнат в пълна тишина – Дринов му се струва, че изведнъж и най-пестеливите звуци значат нещо – комуникират по непонятен начин…създават магия …
Въпрос за Дринов – защо бе джанъм се шашкаш от чаша и гребен, които героят поставя на шкаф ? Бахти – чува се шума от улицата – и к’во от това ? А пък нашият човек крещи – ама без глас … Защо да му се не види ни е еня за него ? И защо – единствения гръм, който чуваме в целия филм е когато едно …перце „целува“ земята …?
Кога в 8-ма серия на незнам кой ФРАНЧАЙЗ – един най-прозаичен шум на чаша започва да значи толкова много работи накуп ? Никога – защото в 8-ма серия некъв дзвер (питон, чудовище, горила, пинотавър) съска и трещи и гърми …. шумът на чаша в тази пукотевица ще има zero резонанс….
Резонансът в такъв контекст изначално е вече децибелно упражнение някъде по средата между технологията и максимално притъпените вкус и любопитство на зрителя …. И ако сме на тази територия – къде се намираме – някъде където има (НЕнямо) кино или нещо друго, което бавно, постепенно, незабележимо, протяжно и необратимо напуска света на киното и става нещо друго …?
Предполагам риторични въпроси ми задаваш? 🙂 🙂
@Milbo Колко хубаво и точно си го казал!
Къде да прочета нещо за „Полунощ в Париж“?
Влюбен съм във филма – най-очарователният, най-обаятелният филм за 2011 г.
За съжаление при нас не сме пускали нищо, пробвай да потърсиш в Google. 🙂
Да не излезе пак, че споря с Milbo, който толкова е харесал филма… нищо лично, обаче – филма е досаден, наистина.
То хубаво проста история, ама това беше прекалено елементарно. Кучето най-много заслужаваше Оскар, честно 🙂 Симпатично и драматично куче, както и да е…
Режисьора е хитър, филма го държаха формалните хрумки. Смисълът много издиша. Очаквах повече.
С една дума – Алфредсон е с класи над Азнависиюс и след време ще си проличи.
За кучето съм съгласен – няма никъф’ спор –
То първо ме …“разчовърка“ като хукна да спасява нашият човек, който стискаше в ръцете си еди какво си и кротко поседна да изгори жив …
То прочее бе любовта на живота на Артистът – преди той да срещне любовта на живота си –
Всяка вечер кагато Артистът се връщаше – първата им работа бе с кучето бе да почнат да се гушкат, да си общуват и да си разквазат кой как е изкарал деня … докато жена му мрачно дращеше по всички снимки, портрети и илюстрации с неговия образ, които можеше да си набави …
Оказва се – че любовта спасявала повече от веднъж – веднъж от пламъци, втори път от куршуми…или казано иначе – няма гаранция, че като те е спасила веднъж – няма да се наложи да те спасява отново …:)
Реших да гледам филма от любопитство, останах ОЧАРОВАНА. И да си призная, и аз плаках… В крайна сметка това е история за любовта към изкуството, любовта на една жена към мъжа, и любовта в най-обобщяващ смисъл, защото има ли любов – има и път, и изкупление, и решение, и щастие!