Х-Мен: Първа вълна / X-Men: First Class

Първото, което искам да отбележа, е, че във времена като тези, когато абсолютно всички изненади – малки и големи – в даден филм се знаят от хората месеци преди премиерата му (да не говорим за такива като мен, които следят изкъсо всички подробности) „Х-Мен: Първа вълна” на няколко пъти ме хвана неподготвен и успя да ме изненада по един чудесен начин, който ми напомни за онова прекрасно, завинаги изгубено време, когато човек можеше да отиде на кино без предварителни знания и да се остави да бъде омагьосан.

Не, че „Х-Мен: Първа вълна” крие някакви големи сюжетни (или каквито и да е други) изненади. Дори и да не бяхме залети от тонове рекламни материали, заради предишните филми, пак щяхме да сме запознати с изхода от може би най-интересната линия на историята – за отношенията между Ксавие (или Екзейвиър, както предпочитам аз) и Ерик Леншър. Все едно да се изненадате, че Анакин Скайуокър става Дарт Вейдър и че му се раждат две деца. Но в „Х-Мен: Първа вълна” има доста неща за феновете на поредицата (като две конкретни камео появи, които просто пълнят душата, при все че едната е „мигни и ще я пропуснеш”), за които колкото по-малко знаете, толкова по-добре.

Предполагам, че едно от първите неща, които трябва да се каже за „Х-Мен: Първа вълна” е как и къде точно се вписва сред останалите филми от серията, не само като качества, а и като история, тъй като той все пак е предистория, а все още ни боли от част от волностите, които си позволи „Върколак”. По въпроса за качествата, без никакво съмнение той се нарежда до първите два филма в поредицата и общо взето ще бъде въпрос на личен вкус да ли ще го поставите преди или след някой от тях. Лично аз (поне докато не го изгледам още веднъж, дваж) го поставям след „Х-мен 2”, който за мен си остава лидер. Откъм история, той разширява познатата ни от първите три филма вселена, като почти напълно спазва наложения канон, а дори и там, където има леки разминавания, те са по-скоро козметични. Връзката обаче е адски силна и през целия филм има десетки препратки, който, както споменах, ще зарадват феновете.

Сърцето и душата на „Х-Мен: Първа вълна” са динамиката в отношенията на Чарлс и Ерик и събитията, които ги превръщат в Магнито и Професор Х. Въпреки че около тях има десетки образи – приятели, злодеи, бъдещи такива и т.н. – само една грешна стъпчица щеше да бъде катастрофална за филма. Нещо от рода на сгрешен кастинг, защото освен всичко друго новите актьори трябваше да се преборят и със сянката на уникалните изпълнения на Иън Маккелън и Патрик Стюарт. Слава богу, в тази посока имаме 100% успех в лицето на Майкъл Фасбендър и Джеймс Макавой.

Още в самото начало Фасбендър се наложи като интересен избор и смея да твърдя, че той е един от най-силните елементи във филма и просто заковава ролята на младия Магнито. Образът му е жив и правдоподобен, има психологическа дълбочина и можем да почувстваме дилемата му и в крайна сметка да му съчувстваме и скърбим за избора, който прави. В същото време изборът на Джеймс Макавой, колкото и да го харесвам, ме хвърли в недоумение, а снимките, на които болнаво се попипваше по слепоочието, определено разочароваха. Във филма обаче, нещата са съвсем различни и Макавой се справя с ролята изключително леко и с прекрасно чувство за хумор, показвайки страни от образа на Професор Х, които никога не съм подозирал, че ги има. И всичко това при все досадното пипане по слепоочията.

Тук трябва да спомена и другата част от изпълнителите. Кевин Бейкън радва като злодея Себастиян Шоу. Въпреки че образът не предлага чак такава възможност да се изяви, той успява да придаде едно доста приятно усещане за нещо средно между изключително мазен сводник и класически психопат. Тук един лек спойлър: част от силите на Шоу му позволяват да се поддържа вечно млад, което е обяснение, защо са избрали Кевин Бейкън за ролята. За гърдите на Дженуари Джоунс като Ема Фрост, няма какво да кажа. Тя определено радва, макар че не успя да ми изпълни душата на макс.

Останалите – и тези, които радват и тези, които не – за съжаление получават твърде малко екранно време. Едно от нещата, които най-много ме притесняваха в началото, беше точно колко внимание ще бъде отделено на тийн-мутантите, които винаги са били част от оригиналната серия, но с изключението на няколко образа оставаха в сянка. Честно казано, никак не ми се щеше да е много и смешното е, че сега съм на мнение, че ако им бе отделено поне още малко екранно време, нещата щяха да изглеждат по-добре. Така просто имаме стария проблем с твърде много герои, прекалено малко време. Да не говорим, че образите им (особено тези на Мистик и Ханк) са натоварени с клишета от рода на „искам да съм нормален”. Освен това, повечето от образите нямат дълбочина и решенията, които вземат не са натоварени емоционално по никакъв начин. Поне Мистик не е толкова дразнеща, колкото се опасявах.

Преди да завърша ми се иска да спомена още един минус. Студената война и конфликта в Залива на прасетата изглеждат доста интересен момент за позициониране на историята (сега съм трижди по-убеден в това, след като прочетох за идеята следващия филм да започне с убийството на Кенеди, а „магичният куршум” да е под въздействието на Магнито – куул!), но начинът, по който е представено всичко, ми се струва прекалено елементарен – политическите измерения на проблема са като за деца недостигнали и пубертета, а цялостното усещане за онези години се изчерпа с едно „groovy”, което Екзейвиър раздава наляво и надясно. Знам, че това е в пряка корелация с цялостния тон на филма, който се оказа изключително лек и забавен (при все изненадващото количество насилие и няколко сериозни елемента като удължената сцена в концентрационния лагер – позната ни от началото на първия „Х-мен” – където имаме убийство на майка пред очите на детето ѝ), но все пак…

На ниво ефекти също имаше един-два момента, в които има какво да се желае, но предвид изключително краткия срок, в който трябваше да бъде направен филмът – само 10 месеца, при положение, че такива филми не се правят за по-малко от година и половина, две – са направо чудесни.

Накрая, „Х-Мен: Първа вълна” е далеч от разбирането за сериозен и наистина качествен филм, но е приятното, забавно и развлекателно завръщане към корените на поредицата, на което се надяваха всички фенове и което напълно изтрива горчивия вкус останал от „Х-Мен: Последният сблъсък” и най-вече от „Х-мен Началото: Върколак”.

Въз основа на показаните знания, ученикът преминава във втори клас!