Джон Уик като поредица достигна най-силната си форма по средата на втората си част. Оригиналният филм бе креативно направен, ефективен, почти straight-to-video екшън, който успя да надскочи евтината хореография на жанра, но не и евтиния му патос. Макар и да е доста по-добър от всички revenge-трилъри на Лиам Нийсън и подобие, Джон Уик все пак не избяга от клишетата на празния наратив за отмъщението, обещаващ на зрителя удовлетворение за всички злини, сторени от лошите. А ако ще правиш продължение, този завършек сякаш неизбежно трябва да бъде заличен. В повечето случаи това би означавало провал от гледна точка на емоционалното развитие, но тук режисьорът Чад Стахелски и сценаристът Дерек Колстад успяха да се възползват от възможността и да развият малкото си филмче в нещо значително по-интересно, създавайки една от най-добрите екшън поредици на XXI век.

Щом нов злодей се появи на прага на Джон и го принуди да изпълни нова задача, асасинът бе подбутнат във вихър от насилие и омраза като наркоман, който пропада в пристрастеността си, защото се осмелява „само още един път да пробва“. Позволявайки си този един грях с надеждата, че ще излекува болката му, Джон Уик убива последния си шанс за душевен мир и отново бива сграбчван от демоните на ада, от който едвам бе успял да се измъкне. Първият филм е ключов, защото трябва да сме го видели, за да бъдем привързани към Джон, но тази поредица е по-интересна не като история за човек, който отмъщава за смъртта на жена си, а като история за човек, на когото това вече се е случило, но животът му продължава да пропада. Катарзисът на филма за отмъщението се превръща в нещо различно, когато героят ни трябва да води още по-големи битки, но този път без никаква адженда освен собственото си оцеляване – битки с хорди от безлични злодеи, които сякаш са пратени от самата вселена, опитваща се да развали живота му. С други думи, ако първият Джон Уике филм за тъгата, причинена от специфично събитие, то продълженията са филми за депресията – всепоглъщащата сила, която се впива във всяко кътче от съществуването ти и може да те нападне, когато най-малко я очакваш.

Но колкото и тежко да звучи това, подходът тук е друг – в най-силната си форма, тези филми носят в себе си ликуващия абсурдизъм на нихилизма. Те се смеят на страданията на протагониста си, които стават все по-маниакално налудничави, и намират задоволство в радостните покази на чиста злоба, с която Джон Уик се бори срещу света. А всичко това е опаковано в обвивката на комиксов world-building, в който Олимпийските богове на мафията висят над главите на героя като някакъв символ за душевните борби между добро и зло, достигащи на места библейски мащаби. В Джон Уик 4, най-новия и на този етап последeн филм от поредицата, Стахелски развива тази концепция до връхната ѝ точка. Тази възвишена, неонова реалност, под която се крият мрачните терзания на тези изгубени души, тук достига висотите не само на чистото екшън развлечение, но и на митологизираната тъга – комбинация, извадена директно от страниците на японска манга.

Втората част на поредицата досега бе най-силната заради брилянтния начин, по който представи житейската умора чрез поредицата заплахи, изскачащи от нищото в улиците на Ню Йорк Сити, които една по една отнеха на Джон Уик волята за живот с все по-екстравагантни бойни ситуации, кулминиращи в гениалните начални 25 минути на Трета част. След това филмът се изгуби в отегчителните драми на Съвета на асасините и правилата на този митологичен свят, но по пътя даде на Джон причина, за която да живее – спомена за изгубената любов, или по-скоро миража на пълноценен човек, който вече почти не съществува в кухата обвивка на този хладнокръвен убиец. Точно там намираме Джон в началото на четвърта част, която е може би най-романтичната и обнадеждена от цялата поредица – след като е възвърнал желанието си да живее, той се завръща при Старейшината (онзи клиширан арабски мъдрец от предишния филм, който стои над Съвета), за да го убие, след което се укрива в Континентал хотела в Осака.

Още от началото сценарият на Шей Хатън и Майкъл Финч ни представя как обречената аура на Джон (като разрушителните навици на психично нестабилен човек) влияе негативно на всеки около него. Решението му да убие Старейшината води до лоши последствия за Уинстън (Иън Макшейн, играещ възхитително изцяло в зоната си на комфорт), портиера Чарон (Ланс Редик, R.I.P.) и хотела им. А щом пристига в Япония, Джон веднага влиза в конфликт с две фигури, които самият режисьор Чад Стахелски описва като „две страни на една и съща монета“ – слепия асасин Кейн (Дони Йен) и мениджъра на Осака Континентал Коджи (Хироюки Санада). И двамата са привързани към Джон като приятели от миналото, но и двамата виждат в него съдба, която не могат да понесат за себе си – загубата на някой близък. Кейн е обречен от Съвета да бъде разделен от дъщеря си завинаги, а за сметка на това Коджи е превърнал своята в портиер на хотела – изиграна от младата поп-звезда Рина Сауаяма, тя може и да няма особено развит характер, но е може би най-готиният и секси поддържащ персонаж в поредица, изпълнена с готини, секси поддържащи персонажи. Представлявайки заплаха за безопасността на семейния живот на тези познати за него обречени души, Джон вижда в тях собственото си отражение, което успешно стартира конфликта на филма.

Цялата тази драма нямаше да работи, ако актьорите не бяха толкова отдадени. Санада умее да ни грабне с лекота, а Йен взима недоразвитата идея за сляп асасин от Rogue One и я прави мигновено по-интригуваща, до края на филма дори превръщайки се в герой, за когото ни пука. Но най-много почит тук заслужава Киану Рийвс, който винаги е бил специалната подправка на този франчайз. Ексцентричността му идеално улови празнотата на хакерския персонаж в Матрицата, а в Джон Уик той се докосва до съвсем нов вид модерно отчаяние – мъжа в криза на средната възраст. Само дето вместо алкохолизъм и странни хобита, Джон Уик се заема с избиването на цялото гангстерско население на планетата. Именно в екшън сцените Киану най-успешно изразява отчаянието или яростта на Джон, а в най-новия филм добавя и доза триумф към всяка битка. Всъщност ако искате да видите колко брилянтен физически актьор е той, дори не гледайте бойните сцени. Вижте как в най-обикновен близък план или сцена с диалог той се позиционира по начини, които напълно превзема кадъра. Този филм изисква от него повече драматична тежест от всички други в поредицата и смея да твърдя, че Киану се справя блестящо.

Филмът, естествено, далеч не избягва от някои от недостатъците на поредицата. Колкото и забавни и визуално заслепителни да са сцените в Япония, развитието на света натежава отново върху историята. Докато стигнете до сцената, където след цял лабиринт от събития Джон попада пред берлинския гангстер Кила (изигран изящно от Скот Адкинс във fat suit) заедно с останалите поддържащи герои, или няма да сте разбрали как се е стигнало до тук, или няма да ви пука, и цялото напрежение се губи. Но тези недостатъци бързо биват забравени, когато тази сцена бива последвана с една прекрасна битка в един от най-изящните нощни клубове, който скоро време ще видите в киното. Във филм като този, който е толкова агресивно развлекателен от първата до последната секунда, няма как да ви стане твърде скучно. Това се дължи на колоритните персонажи (дори злодеят, изигран от Бил Скарсгард, е по-забавен от предишните) и на по-балансирания world-building, но в крайна сметка Джон Уик 4 триумфира, както казват за самия Г-н Уик, с „чиста проклета воля“.

Та нека си дойдем на думата – екшънът в Джон Уик 4 е изумителен. Филмът изгражда малко по малко една симфония от кръвопролитие, която комбинира удовлетворението от уцелването на мишени в най-добрите видео игри с възхитителния показ на атлетичност в професионалния спорт, само дето с повече артистичност и от двете (нищо лично против феновете на видео игрите и спорта). Дивото въображение на Стахелски и екипа му поставят в ръцете на Джон Уик и компания мечове, ножове, нунчаки, бастуни и пушки, изстрелващи куршуми наречени „Драконовия дъх“, след което намират всяко възможно място по човешкото тяло, което може да бъде наранено с тях. Екшънът препуска скоростно през целия свят и макар и в началото да се усеща липсата на истински конфликт, щом сюжета се опростява към края и драматичните залози стават пределно ясни, цялото действие кулминира в улиците на Париж, в едни от най-триумфалните 40 минути кино, които ще видите тази година. Финалът на този филм е всичко, което направи втората част най-силния Джон Уик, но увеличено на 11-та степен – една семпла, емоционална история, разказана перфектно чрез движение по начин, който би направил Бъстър Кийтън и Джийн Кели горди.

Това са само няколко от многото вдъхновения, които правят този филм богат букет от вкусове. В свят, където познанията за историята на киното на повечето екшън-блокбъстъри са толкова ограничени, че забравят собственото си първо действие, преди да достигнат до третото, Джон Уик 4 е истинска глътка свеж въздух, започвайки с препратка към Лорънс Арабски, превръщайки се в удължен омаж на The Warriors и завършвайки с дуел от Бери Линдън в стила на Серджо Леоне. Тази филмова грамотност на Стахелски е причината, поради която в неговите филми се усеща толкова ясна визия. Режисьорът винаги е мислел за Киното с главно К във финалния продукт, за „кадър-след-кадър“ конструкцията на всеки момент. Той снима всичко по ясен начин, избягвайки лесни кинематографични трикове (освен ако не броим максималистичното осветление на оператора Дан Лаустен). Само една екшън сцена в Джон Уик 4 е заснета с подобен „gimmick“ и тя е последвана от най-перфектно семплата, мигновено емблематична конфронтация в целия филм (стълбите… ще разберете за какво говоря, щом го видите). Най-впечатляващо е, че Стахелски постига такава яснота в кинетичността си, без да залага на залъгващо впечатляващи дълги кадри (Деймън Шазел да се учи!) – в крайна сметка най-много енергия в киното се намира в смяната на кадри и затова режисьорът залага на незабележим, флуиден монтаж, черпещ от Спилбърг и Камерън (поздравления на монтажиста Нейтън Орлоф).

Но в крайна сметка оставих тази част за накрая, защото знам, че всички вече очаквате бойните сцени в този филм да са на ниво. Стахелски и неговата компания 87Eleven Productions са революционери в модерното екшън кино и не разочароват дори в болезнено тъпи филми (за справка: филмите на Дейвид Лийч след първия Джон Уик). Но само добър бой не стига. Тази поредица успя да се превърне в нещо специално, разказвайки истинска история, и то не „между“ екшъна си, а чрез него. Повечето добри американски екшъни разказват малко или много за някакъв вид лудост, нездравословна ярост, параноя или умопобъркваща умора – с други думи, те физически екстернализират най-избухливите човешки емоции. Джон Уик има мястото си в пантеона на филми където са Умирай трудно, който представи всекидневната умора на обикновения човек, или Мисията невъзможна, които триумфират все повече и повече с всеки нов филм като неосъзнат портрет на егоцентричната лудост на една филмова звезда.

Но Киану Рийвс не е Том Круз. Джон Уик не е Джон Маклейн. Тази поредица, някак парадоксално, се докосва до много по-мрачни части на подсъзнанието ни чрез много по-абсурдната си реалност. В най-силните си моменти (които далеч не са всички моменти), Джон Уик филмите изразяват едно особено модерно отчаяние – чувството, че всичко около нас е изградено от лъжи, но и несигурността, дали под тези лъжи бихме могли да разкрием нещо, което да запълни празнотата. Тук от сенките изскачат само заплахи, които те преследват през шумотевицата на града. В безпощадната си мисия Джон се опитва да намери смисъл в самото действие на живота и се проваля – все пак не можеш да живееш само върху спомени. Джон Уик 4 ни оставя с послание, което е достатъчно уникално за модерен екшън филм, че от само себе си да си заслужава цената на билета – ако трябва да опитваш да осмислиш живота си, то той може би не заслужава да бъде осмислен. Може би само когато си готов да умреш за нещо друго, ти ще усетиш какво е да живееш истински.

„Тези, които се прилепват към живота, умират. Тези, които се прилепват към смъртта, живеят.“

Similar Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

7 Comments

  1. Джон Уик е новият Рамбо, но сигурно уби 2 пъти повече хора само с пистолет 🙂 Екшънът беше на ниво, особено на финала сцената с пушката, която запалва бронираните костюми и камерата снима отгоре беше шедьовър. И други добри неща имаше, но няма да издавам. Мисля че 5 част ще има ако направи 400-500 млн.

    1. За тази сцена щях да пиша и аз. Все едно влизаш в онези игри от едно време с камерата отгоре. Това беше велико.

  2. Чудесно ревю! Филмът издухва всички предходни части и е истинско бижу в жанра. Всеки кадър може да се рамкира и да се сложи на стената. Аудио-визуално е брониран откъм критики, а относно екшънът – сцените в Осака, Берлин и най-вече финалът в Париж са учебник по каскади, режисура и монтаж. Абсолютен кеф за сетивата и едно от най-добрите преживявания в киното. И какъв финал само… Няма нужда от продължения, макар пост-кредит сцената да ме кара да искам филм за Кейн моментално. Дони Йен беше титан!!!

    1. Според мен японката и той ще участват ако има друг филм. Но няма и нужда да го разтягат