Последният дуел / The Last Duel

… или как успешно да разочароваме феновете, в три действия
от на 2021-10-17
 

Изкушавам се да напиша точно четири изречения за 26-ия пълнометражен филм на един от всепризнатите майстори в света на киното – Ридли Скот. В първото поставям акцент върху великолепното разнообразие от жанрове, сюжети, теми и истории, с които той е очаровал зрителите от представения в Кан през 1977 година „The Duellists“, спечелил му наградата за най-добър дебют, през „Пришълецът“, „Blade Runner“, „Телма и Луиз“, „Гладиатор“, до номинирания за седем награди Оскар „Марсианецът“ (тенденциозно избягвам споменаване на „Пришълецът: Завет“). Във второто отбелязвам, че филмите в епоха не са „това, което бяха“ за публиката днес (малко носталгици ще се трогнат от дрънкащи средновековни доспехи), при все това имахме надежди за тази история – най-малкото поради творческия потенциал на режисьор и актьори.

В третото изречение давам категорична оценка, която е забила в отрицателни стойности, на присъствието на дуета Деймън-Афлек (и като сценаристи, и като действащи рицари в последния дуел във Франция, състоял се в далечната 1386 година и описан от съвременници-хронисти, както и в книгата на американския специалист по средновековна литература Ерик Джагър, дала името на филма) и обръщам внимание на факта, че единственото страхотно постижение на „Последният дуел“ е Адам Драйвър в ролята на Жак льо Гри (как все си избира роли, които му пасват като ръкавица и им се отдава изцяло, независимо от това колко побъркан, зъл или прекрасен е съответният герой?!). Четвъртото изречение е посветено на дълбокото разочарование от тенденциозността в интерпретацията на сюжета и тоталния самоцел за представяне на теми от съвремието ни (#metoo) в историческа среда, за които са валидни универсални истини, но не и трактовката им в стил XXI век.

lastduel_8

Тъжно е да гледаш филм от уважение към авторите му. В случая преклонението е пред спомена за творческата мощ на легендата Ридли Скот. На 83 години той е по-ангажиран отколкото много негови колеги, особено в несигурната пандемична реалност на последните години. След двата епизода на поредицата „Raised by Wolves“, той завършва „Последният дуел“ и „House of Gucci“ и вече работи по все още неозаглавена предистория на „Пришълецът“, един шпионски сюжет, ситуиран в източна Европа, разказ за Наполеон Бонапарт и по втора част на епохалния „Гладиатор“. Не е ясно как му стигат силите да се фокусира върху толкова различни и предизвикателни идеи – завиждаме му на ентусиазма и отбелязваме с разочарование, че не ни се гледа „конвейерна“ продукция. Далеч сме от мисълта да обидим с това определение „Последният дуел“ – филмът е изпипан по всички правила, валидни за средновековните рицарски романи: има благородници, злодеи, задължителната дама, изпаднала в беда, както и намесата на провидението/божествената справедливост на страната на праведните.

Двама уважавани френски воини са рамо до рамо в нескончаемите битки за нечии територии, но единият е по-обигран в дипломацията и печели благосклонността на прекия им суверен. Другият – избухлив и самонадеян, решава да се омъжи и с дължимата му зестра да сложи край на вечния васалски недоимък. Дамата на сърцето му се оказва красавица (според представите на епохата) и събужда „силни чувства“ и стремеж към физическо обладаване у бившия приятел на съпруга си. Но тъй като на жените (често) се гледа като на собственост, рицарите си мерят кой колко накърнена гордост притежава, докато в един момент съпругата не отправя обвинение в изнасилване – дързък ход, неочакван от обкръжението ѝ. Следва лавинообразно развитие на съдебния спор, като се стига до решение за дуел, оказал се последен в историята на Франция.

Adam Driver as Jacques LeGris and Matt Damon as Jean de Carrouges in 20th Century Studios' THE LAST DUEL. Photo by Patrick Redmond. © 2021 20th Century Studios. All Rights Reserved.

Всеки, които се е поинтересувал по темата знае, че (спойлър!) съпругът успява да убие бившия си приятел, неудържал порива си за съвкупление с чуждата красавица. Но у зрителите остава горчивото усещане за „нагласен разказ“ – поднесен с преднамерени акценти и много специален фокус върху въздадената справедливост. То да беше (нечия) присъда, та да имаме основание да похвалим кралската/църковна/съдебна прозорливост! Ала не – според вековните традиции на дуела, единствен Бог е на страната на праведния и той определя кой от съперниците казва истината. Ако поквареният сластолюбец би имал малко повече енергия и късмет в двубоя, трактовката след (вероятно) неговата победа би била нещо в стила на „Ето, развратната кучка си получи заслуженото – ще изгори на кладата, след като е имала дързостта да подпали огън в слабините му!“

Да, безспорно представен по този начин, сюжетът изглежда плосък, скучен и абсолютно безинтересен. Опитът за промяна е през призмата на трите гледни точки в конфликта – причините за съдебния спор са представени през погледа на съпруга (в ролята като тотално дърво влиза Мат Деймън), на измамния му приятел (чудесен невинно-злодейски образ на Адам Драйвър) и на потърпевшата красавица (Джоуди Комър, която с усилия предизвиква известна емпатия). Но резултатът не е в полза на зрителите – филмът се превръща в прекалено дълго, на места монотонно изложение, в което присъстват неизбежно военни действия (снимани и монтирани по всички правила, но за жалост реакцията ми към тях е тотално безразличие), няколко домашни сцени (включително и със стриктно изпълнение на съпружески задължения плюс насилствения секс в два дубъла), един гротесков кралски съд и прословутия дуел. Нищо извънредно, нищо провокиращо или вдъхновяващо – не открих нищо, заради което аз (и зрителите) бих запомнила този филм на дядо Ридли. Всъщност след финала на дуела прави впечатление разсъбличането на убития и увисването му за назидание на тълпата – изглеждаше толкова естествено, че не бих се учудила, ако самият Адам Драйвър е решил да „остане в образ“ и след повалянето на героя му на арената…

G9xiv2szYzeVz6VW2LCcdK

Очевидно е, че Драйвър притежава талант, който все по-категорично се разкрива през годините, в които работи с най-добрите и опитни режисьори въобще. Ролята на Жак льо Гри е благодатна, актьорът е самоотвержен и отдаден на каузата – естествено е, че ще се получи достоверен образ. Мат Деймън (като обезчестения съпруг) и Бен Афлек (в ролята на благородника-суверен) изграждат със старание обидно нелепи образи – тягостно е дори да бъдат гледани в тях, защото добре знаем по колко интригуващи, богати, истинни роли са имали възможност да работят през годините. Джоуди Комър може и да притежава потенциал – в това трябва да ме убеди бъдещето и (вероятно) други образи.

FAZ5pZMUYAsgAO0

Ридли Скот е приложил всички свои (занаятчийски) умения във филм, който е изграден и реализиран по правилата, но не притежава душа, историята не провокира съпричастност, актьорите изглеждат като използвани напразно, а конюнктурният контекст със справедливостта, която дори Бог въздава на онеправданите, изглежда нелепо в средновековната реалност. Дори и да приемем, че възприятията ни са изкривени от всевъзможните примери за политически коректно говорене и че „провиждаме“ някакъв въображаем акцент, който режисьорът не е целял да постави във филма си, „Последният дуел“ пак си остава неуспешен опит в легендарната филмова кариера на Ридли Скот – скучен, самоцелен и вероятно самодостатъчен. Дано с „House of Gucci“ поне успее да прикове зрителите към екрана…

коментари
 
Отговорете »

 
  • heinrich
    2021-10-18 at 13:45

    Кариерата на сър Ридли Скот започна с дуел и завърши с дуел…

    Само че разликата между първия и последния дуел е брутална….

    Отговор

  • UZUMAKI
    2021-10-18 at 14:29

    Слаб филм… и missed opportunity.

    Отговор

  • radi
    2021-10-18 at 18:14

    Нормално е след толкова проекти да няма само добри филми, но за годините си има голямо желание за работа :) Иначе филмът ако е от рода на Робин Худ става за гледане :)

    Отговор

  • Зазо
    2021-11-25 at 10:35

    Статията показва, че авторката фундаментално не разбира какво прави филмите на Скот единствени по рода си. Скот преди всичко е визуален творец и създава картини и светове. Ако и сценарият е добър, стават шедьоври като Пришълец, Гладиатор, Добра година, Марсианецът и Блейд Рънър. Ако сценарият не е доизпипан, филмите му пак си заслужават дори само заради визията и светоизграждането в тях.

    Отговор

Коментирайте