Ирландецът“ на Мартин Скорсезе вероятно е най-нестандартният филм с бюджет от 170 милиона долара, правен някога. С времетраене от 209 минути, пълна творческа свобода и разпространение от платформата на Netflix, проектът е експериментален и знаков за времето си и потвърждава напълно посоката, в която киното се движи от няколко години. След ограничен показ в избрани кина, новият гангстерски епос, оркестриран от безпрекословния майстор на жанра, събрал на едно място за първи път мечтаното актьорско трио Робърт Де Ниро, Джо Пеши и Ал Пачино, вече може да бъде видян в уюта на домашна обстановка. Дори и у нас, легално. Приятно ми беше да се почувствам за кратко част от цивилизования свят, гледайки филма вкъщи, в премиерната му вечер.

Отделен текст може да се напише дори само за дългия път, който адаптацията по книгата на Чарлз Бранд I Heard You Paint Houses” измина, преди да стигне до пълното си реализиране едва сега, 15 години по-късно от момента, в който Де Ниро прочита за първи път историята за наемния убиец на мафията Франк „Ирландеца” Шийран, отговорен за над 25 убийства и свързван с превърналата се в легенда смърт на Джими Хофа. Последователна работа по проекта започва през 2007, но поради други ангажименти на замесените, сценарият започва да се оформя едва през 2015, когато по адаптирането на книгата се захваща големият Стив Зейлиън („Списъкът на Шиндлер”, „Бандите на Ню Йорк”).

Отварям тук скоба за всеки, който не е свикнал да влиза в книжарници – книгата излезе преди два месеца у нас със заглавието „Ирландецът“ с филмова корица, под логото на издателство „Сиела“, благодарение на чудесния превод на Богдан Русев. Книгата използва наратив, но е нехудожествена и се позовава на стабилна фактология, която я превръща в ценен енциклопедичен труд за връзките на Джими Хофа с мафията и разследването на ФБР относно мистериозното му изчезване. Разбира се, възможно е всичко описано да е една голяма прикрита измама от страна на Шийран, както доста аргументирано предполага Бил Тонели в статията си за „Slate“. Но това е тема на друг спор, който остава извън качествата на самия филм.

IRISHMAN_UNIT_FIRSTLOOK_2rev_rgb.0

Де Ниро и Скорсезе не са работили заедно от „Казино“ насам (ако не броим късометражния „The Audition“), което се случва през далечната 1995 г., и двамата споделят, че през всички тези години са съжалявали, че графиците им се разминават или не е имало подходящо финансиране за идеите, които са опитвали да реализират. Пачино също е мечтано актьорско попълнение за Скорсезе, който никога не е работил с една от иконите на времето си (по негови думи Пачино е бил вече твърде голяма звезда, когато той тепърва е навлизал като име в киното). Единствено отказалият се от индустрията Джо Пеши се дърпа от идеята да се завърне пред камера, но когато товарният влак на продукцията вече е набрал скорост, в крайна сметка не отхвърля възможността за един толкова култов reunion.

След като си направи чудесна реклама, пускайки бомбата, че комиксовите филми са увеселителни паркове, давайки работа на хиляди журналисти и фенове по света да пишат измислени статии за това кое е кино и кое не е, Скорсезе умело постави акцент върху премиерата на собствения си филм, към чиято филмова достоверност също бяха отправени съмнения, поради притеснителното подмладяване на актьорите. Тъй като историята се развива в течение на няколко десетилетия, а проектът не се е реализирал по-рано, за да бъде гримът достатъчен, компютърната намеса е била абсолютно задължителна. Тук идва и щедрата помощ от страна на Netflix, които спонсорират допълнително проекта, за да могат да бъдат извършени всички компютърни вълшебства и в крайна сметка да видим отново на екран млади версии на познатите лица.

Резултатът е по-скоро задоволителен, отколкото впечатляващ. Макар в някои от сцените илюзията да работи на 100%, в по-осветени помещения и екстериорни кадри през деня, намесата се усеща и може да извади от момента някои по-придирчиви зрители. Особено проблематични са движенията на актьорите, които (Пачино – 79 г., Де Ниро – 76 г.) не успяват да се изправят/затичат/седнат съвсем както биха го направили 45-годишни хора и тази липса на енергичност се усеща в изпълненията на по-младите им версии. За мен поне това никога не са били фактори, които могат да преобърнат изцяло усещането и да ме накарат да харесам/не харесам даден филм. Илюзията работи достатъчно убедително и ако човек не е в заядливо настроение и самата история го хване, няма причина да се гледа на дигиталната намеса като на нещо повече от обикновен грим (може би най-нелепите движения са, когато Де Ниро пребива един продавач пред дъщеря си).

irish-man-e1574699416463

Ирландецът“ използва две рамки в своята наративна структура – първа е тази, с която започва и свършва филмът (началният кадър е реверанс към „Добри момчета“, само че с обърнат знак – тук не влизаме във вечерен клуб, а в старчески дом). Възрастният Франк Шийран разказва историята си директно към камерата, създавайки илюзията, че зрителят бива допуснат в потайните криминални кръгове на мафията. Тази своеобразна изповед скоро преминава във втора рамка – пътуването на Шийран и Ръсел (Пеши) към сватба, която е параван за тайна среща с Хофа (Пачино). По пътя двамата виждат бензиностанцията, където са се запознали, което отключва потенциала за поглед към миналото. Оттук нататък зрителят става свидетел на издигането на Шийран от обикновен шофьор на свински бутове, до изпълнител на мокри поръчки.

Десетки второстепенни герои (сред тях Харви Кайтел, Боби Канавале, Рей Романо, Стивън Греъм) и локации допринесят за разгръщането на широкото платно, на фона на което ще се разиграят насилствените гангстерски и политически сделки, оформили съдбата на хиляди американци (филмът може да се похвали с повече от 300 сцени). Преобладаващата част от гангстерския епос се развива в съдебни зали, панаири, обръщения към членовете на съюза и други обществени събития. Капсулирана е цяла една епоха, но локално – това е щатът Пенсилвания с най-големия си град Филаделфия – съвсем близко до престъпния свят на Атлантик Сити от предходните десетилетия, който беше разгледан надълго и широко в сериала, продуциран от Скорсезе „Boardwalk Empire” (поне трима от актьорския състав могат да бъдат видени и тук).

Ирландецът“ действително се разграничава като подход и третиране на темата за гангстерския живот от „Добри момчета“. Може би и самата тема тук е малко по-различна. Макар пейзажът да е почти изцяло зает от коварния съюз между тези, които владеят улиците и онези, които се обръщат към обществеността от телевизорите, това със сигурност не е история, която изследва толкова механизмите и психологическите метарморфози на престъпния ум. Като зрители не виждаме особено семейния живот на Франк, нито пък някаква емоционална трансформация в него. Като човек, привикнал да убива по време на Втората световна, той сляпо изпълнява заповеди, без да мисли за моралната везна. Верен като куче, Франк изпитва последствията от действията си чак в последните 30 минути на филма, но това не е някакъв катарзисен момент или преосмисляне. Промяна няма, няма възможност за нейното случване и струва ми се, точно това иска да покаже Скорсезе във филма си.

Irishman1.0

Много повече филм за остаряването и непростимия преход на времето, в духа на шедьовъра „Имало едно време в Америка“, отколкото динамичен уличен филм с престрелки, секс и наркотици (които всъщност напълно отсъстват). Напомни ми на „JFK“ на Оливър Стоун в отразяването на публичния дискурс, хаоса на епохата около убийството на Кенеди и последвалите съдебни процеси, но много повече открих сходства с любопитния „Добрият пастир“ на Де Ниро, който малко мудно и тромаво, но доста обстоятелствено предоставя възможност за навлизането в токсичния свят на политика и престъпност, оформила американската история от втората половина на XX век.

Интересно е да се отбележи и подхода на Скорсезе към една от любимите му теми – насилието. Още в дебюта си „Коварни улици“ фокус пада върху мъжкото приятелство, опръскано с кръв. Предателството и възмездието, както и възможността за религиозно изкупление преследват като сенки героите. Тук последното отсъства, ако не броим кратките вяли сцени, в които Франк полага усилия да намери прошка за действията си, с помощта на католически свещеник. Насилието в „Ирландецът“ не е секси, не привлича внимание, то е просто работа, която героят трябва да свърши. Подходено е със зряла прозаичност към занимание, което в живота на разгледаните индивиди, е било като пазаруването на мляко рано сутрин. След буйните оргии във „Вълкът от Уолстрийт“ Скорсезе премина през тихата медитация на „Мълчание“, за да достигне до „Ирландецът“ – мъдър и уморен поглед на един майстор към любимия му жанр, в който е постигнал почти всичко. Като отговор на въпроса „какво не съм казал все още по темата“ звучи настоящият филм.

Великолепна е камерата на Родриго Прието, която изпълва с виртуозност всички пространства – от закусвалня, до съдебна зала. С бързи и плавни движения тя скъсява бързо разстоянието между зрителите и митологичните фигури, разкрити в историята. Жестока е също и музикалната тема на Роби Робъртсън (част от култовата „The Band“, които дълги години са подгрявали за Боб Дилън). Изключително приятно бе приятелското решение от страна на Скорсезе и Де Ниро да бъде включена сцена с млада версия на техния приятел – комика Дон Рикълс, който почина преди две години, известен със суровите си обидни шеги, които си е позволявал да пуска към едни от най-големите имена в шоубизнеса (а както показва и самият филм, явно и към главатарите от престъпния свят).

c2a_00000tiks175

И все пак, след толкова говорене, ако някой ме попита: „Добре де, в крайна сметка хареса ли ти филмът?“ не бих могъл да му дам задоволителен и едностранчив отговор. Бих казал, че по-скоро ми хареса, но с някои уговорки, като например това, че много от епизодите, които съставят общото цяло, сами по себе си не ми работеха добре, усетих лека повтаряемост и прекомерна обстоятелственост от сценария. Не съм сигурен и дали компютърното подмладяване след години няма да изглежда по-бутафорно (странно, но очите на Де Ниро са по-фалшиви от лицето му).

От друга страна наистина великолепните последни 40 мин. оправдават напълно изминатото пътуване и хвърлят меланхолична сянка върху случилото се. Темата за времето, което приравнява всички хора, без значение колко големи са били, за мен притежава наистина кулминационно въздействие със суров и емоционален заряд в сцените в затвора и пансиона, когато престъпниците са стигнали до естествения си завършек. Със сигурност това трябва да е филм с космическото времетраене, с което разполага, иначе не би имал същото художествено въздействие. Със сигурност е един от филмите на годината. Със сигурност е добре да го видите. Ако трябва да съм напълно честен обаче, не успя да ме развълнува така, както очаквах и няма да влезе сред любимите ми на Скорсезе. Което нито е много, нито е малко.

Similar Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

14 Comments

  1. Снощи го изгледах на един дъх и препоръчвам на всеки да го гледа така. Разбиването на части в различни дни е разбираемо, но няма да има същата тежест и емоционален заряд, когато стигнете финала.

    Съгласен съм с ревюто и се радвам, че Касабов спомена реверанса към Once Upon A Time In America и Goodfellas. Като човек, който в момента живее във Филаделфия ми беше изключително приятно да науча повече за историята на града и щата Пенсилвания по времето, в което се развива филмът.

    Всички допринасят с първокласна актьорска игра – Де Ниро ме изненадва много приятно тази година не само с участието си тук, но и с играта си в Жокера.

    Подмладяващите ефекти не ми пречеха въобще, но както Касабов спомена – някои сцени са прекалено силно осветени и кръпките личат от километри. Ако трябва да nitpick-вам то осветлението е едно от нещата, които не ми харесаха. Времетраенето беше наложително и не ме отегчи – даже напротив. Когато говорим за гангстерски филми колкото повече толкова по-добре. Имаше някои излишно удължени сцени или моменти, които ако ги нямаше филмът нямаше да изгуби нищо, а даже щеше да спечели откъм темпо, но това са дреболии.

    Много ми хареса финалния кадър – чувството за самота, горчивина и покаяние де усетиха напълно и такъв ефект можеше да св постигне само и единствено с дълга продължителност на филма.

    Като цяло не е по-добър от Казино или Goodfellas, но определено се доближава и ако това е последният път, в който виждаме филм на Скорсезе (и то с тези актьори) аз лично съм доволен. Оценка 9/10!

    П.С. За съжаление филмът е може би най-голямата бокс офис бомба за годината. Без значение какви схеми ще правят Нетфликс, когато имаш бюджет от близо 200 милиона, а направиш 5 си е чист кошмар… Дори да пуснат повече прожекции покрай Оскарите, едва ли всички ще де затичат към кината за 4-часова презентация, когато могат да го гледат от къщи. Тъжно, но факт…

    1. Въобще не си схванал бизнес идеята на Нетфликс, те не искат да го пускат в нито едно кино, правят го само заради Оскарите, от които са ОБСЕБЕНИ и заради натиска на интелектуалците в индустрията. Парите си ги връщат чрез месечни такси на потребители. За Нетфликс 200 милиона е едно нищо, само за да се промотират за наградите Еми, от които са ДВОЙНО ПО-ОБСЕБЕНИ дадоха над 300 милиона това лято.

    2. Напротив – много добре им знам бизнес стратегията, но златните статуетки няма да им върнат обратно парите, които инвестират. Да, печелят престиж, но едва ли заради Ирландецът или Рома изведнъж ще получат нови 100 милиона абоната (примерно). Нетфликс вече са затънали до шия в дългове и рано или късно ще дръпнат шалтера на услугата, която предоставят СКО продължават в този дух. До преди две години бяха само те на пазара, но сега имат сериозна конкуренция и не всеки иска да има по 20 абонамента за различни стрийминг платформи…

  2. Ще прочета ревюто, когато гледам филма, за да не си развалям удоволствието. Засега мога да кажа само, че ти завиждам, че си го гледал вече!🙂🙂🙂

  3. Заспахме по средата … Точно като Ал Пачино говореше разпалено за нещо си …

    Джо Пеши и донякъде Де Ниро до средата бяха интересни – преди да дойде Пачино и да почне да вика наляво и надясно –
    Джо Пеши стои най-високо според мен … Защо гледаше Де Ниро с такава обич в очите ?

    А на Де Ниро пък му има нещо в очите – което не трябва да е там 🙂 Със син цвят е и не знам какво е …
    Очите !
    На актьора !!!

    Сега ще се върнем да го догледаме като седнем да го догледаме … Едва ли ще се случи преди това.
    Чета тук, че последните 40 минути си стрували – надявам се да стигнем до тях 🙂
    Засега тече няколкодневна пауза – може би we are taking a binge-break from the film….

    Скорсезе първо каза на младежите, че се вълнуват от филми, които не са филми – и после това ?
    Колелото на времето се върти – и в този случай е така –

    1. Очите на Де Ниро бяха недоразумение отвъд моята способност за асимилиране (както и пребиването на продавача).

  4. И този ли е греда като Once upon a time in Hollywood?

    …Let the chaos begin

  5. Този филм..все едно Teresa Orlowski да играе в съвременен порно филм.

    1. ПОМНА Я БЕШЕ ЯВЛЕНИЕ, КАКТО И САРА ЙЪНГ