Climax

 

„Изкуството е откровение, избухване, въплъщение на латентна жестокост, благодарение на което порочните наклонности на разума, независимо дали на отделния индивид или изобщо на хората, биват ограничени. Ето защо аз проповядвам театъра на жестокостта. Ние не сме свободни. Небесата все още могат да се срутят върху главите ни. А театърът е създаден да ни научи преди всичко именно на това.“ – Антонен Арто

Ще започна оттам, че имам театрално образование – актьор с опит в театралната режисура. И като възпитаник на всяка една Академия, съм преминал през история на изкуството, теория на драмата и школите на различни теоретици и практици като Станиславски, Михаил Чехов, Мейерхолд, Гротовски, Арто и др.

софия бутела

От тях един ми е най на сърце. Бих го нарекъл екстремист, който обобщава в себе си актьор, режисьор, теоретик и поет. Антонен Арто (4 септември 1896 – 4 март 1948) е роден в Марсилия, Франция, и остава един от най-големите провокатори в театралната практика, черпил вдъхновение от Едгар Алън По и намерил последователи като Жан Жьоне.

Въвеждам ви във всичко това като подготовка, защото голяма част от идеологията и визиите за театър (в случая кино) на Арто можем да провидим в творчеството на един съвременник – и отново ще използвам думата екстремист, Гаспар Ное.

Ное е известен най-вече с трите си филма „Seul contre tous“ (1998), „Irréversible“ (2002) и „Enter thе Void“ (2009) и още повече с култовите си сцени на насилие и бруталността, която изобразява на екрана. Неговото кино е психеделично, бясно, френетично и винаги ярко.

climax-review-img01

Най-новото и пето подред заглавие във филмографията на Ное „Climax” ни отвежда в усамотена хижа в заснежена местност. Там група танцьори начело със Селва (София Бутела, позната от „Атомна блондинка“, „Стар Трек: Отвъд“, „Мумията“) репетират нова хореография, след което се отдават на заслужено парти и по чаша сангрия. Неизвестно кой и защо обаче е сипал нещо в сангрията и нощта се превръща в жив ад. Не става дума за хорър обаче. Сюжетът на филма може да бъде разказан точно в тези две изречения. Всичко останало е преживяване.

climax-review-img02

В началото на филма видеозапис ни представя героите в историята. Думите са малко и точно подбрани. Сведени до толкова, колкото да ни запознаят бегло кой какъв е, какви са търсенията му, за да ни покажат малко по-късно, когато кошмарът се зароди, „скритото“ у тях и как желанията им се отприщят.

Винаги съм се възхищавал на творците (актьори и режисьори), които умеят да разкажат история без излишна бъбривост. Словесният език не е достатъчен. Нужно е тялото и жестът и затова е повече от великолепно, че Ное е избрал да работи с танцьори, при това работещи за първи път пред камера. Откриващата сцена с танците е триумф, падение на плътското и всичко бушуващо у човека. Целият филм е това.

И тук отново ще намеся Арто и неговите идеи за метафизичното и театъра на жестокостта. И в „Climax”, както и в „Irréversible“ и „Enter thе Void“, Ное борави умело с ужаса, а визуалният му стил допълнително подчертава това. Все със средства, чрез които да въздейства директно върху сетивата и не толкова върху разума, с цел да шокира и предизвика чувства и усещания. Болката, писъците, музиката, танцът, пластиката, пространството – всичко това намира свой собствен език.

climax-review-img03

Същинското действие стартира, когато опиатът започва да действа. То започва глухо като сигнал за опасност. Героите започват да се срещат с най-дълбинните си страхове (както и зрителите) и да реализират жестоките си желания. Сякаш Ное желае да освободи чрез героите си зрителят и цялата му необузданост, бруталност и върховна радост, които цивилизацията го е принудила да потисне. Опиатът плъзва като зараза и успява да се докопа до всеки. Като болест на духа. Пространството изглежда като пъкъл на ръба на реалността и съня. През бълнуване виждаме последиците от болестта, всеки преминава през своя личен катарзис под формата на танц, в който тялото няма ограничения, на транс или давещ се в ужас. Дълго време няма да забравите писъците на дете, заключено в трафопост от майка си, която е загубила ключа. Или трансформацията на Давид (Romain Guillermic) от самоуверен и нахален до ревящ като малко момченце до несвяст. Дълго в ушите ви ще кънтят и умопомрачителните парчета от великолепния саундтрак.

Имам един кратичък списък с имена, който наричам „носителите на истината“, и в него присъстват Достоевски, Гогол, Едгар Алан По, Арто и Жан Жьоне. Ако в него трябва да допълня кино съвременници това ще са Финчър (донякъде Аронофски и Триер) и несъмнено Гаспар Ное. Всеки от тях изпитва любознателност към тъмната материя, разбира мрака и се стреми да ни въвлича в него чрез филмите си.

гаспар ное

Ако Арто беше жив, много щеше да се кефи на филмите на Ное и би го провъзгласил за Крал на киното на жестокостта, а под жестокост действително трябва да разбираме апетит за живот. Стръвен и първичен.

коментари
 
Отговорете »

 
  • квадрата
    2019-02-06 at 18:06

    Да слагаш Достоевски в един списък с Ное е безумие. Скоро гледах Love след много дълго отлагане и според мен е абсолютен провал, така че за Климакс не съм особено оптимистичен

    Иначе Ное може и да е много по-голям режисьор ако осъзнае, че има и други интересни неща в живота освен наркотици и ебане

    Отговор

    • Milbo
      2019-02-09 at 21:47

      Пич, по-горе за LOVE ли иде реч или за CLIMAX…


    • квадрата
      2019-02-09 at 22:44

      гледах Климакс

      Започна готино с танците, после се прехвърли към типичните за френското кино разговори за секс и връзки дето сме ги гледали 50 милиона пъти, премина към леката паника „кой ни надруса“ , после се опита супер несполучливо да имитира демоничното обладаване на Изабел Аджани в Possession и после в изтъркания начин на Ное да дезорентира зрителя клатейки камерата , симулирайки хаос и някаква адска ситуация. Единствено ме изненада, че тоя път не се опита да ни покаже халюцинации и как действа ЛСД като в Enter the Void , а едниствено как действат хората под влияние.

      Да даваш високи оценки на тоя филм или трябва да си тинейджър или все още ненадживял обсесията си с дрогата чичак като Ное

      все паак 6.5 от 10, колкото дадох и на Love, защото поне с тия филми не се скучае


  • UZUMAKI
    2019-02-06 at 18:50

    Адски ми хареса. Като за 7.5/10, но чистосъвестно му метнах 8 в имдб.

    Отговор

  • JustAGuy
    2019-02-07 at 13:32

    Разбрах повече за автора на ревюто отколкото за самия филм. Ное беше модерен когато си на 20г. и си опитал някой и друг лек наркотик, но отдавна изкуфя.

    Отговор

  • AeonianDreamer
    2019-02-07 at 14:32

    „носителите на истината“
    Списъка от имена наистина успя да ме разсмее. Интересът на автора към литературата, драматургията и филмовото изкуство явно е започнал скоро (или е на доста повърхностно ниво). Нищо лошо в това, но когато претенцията лъха от целия текст става смешно. Доста самоцелно, направо онанистко ревю.

    Отговор

    • Milbo
      2019-02-09 at 21:59

      ей Безкрайний, ‘би го пълния член в българския, кажи нещо за филма ся…
      кажи ни…. да се гмурнем под-повърхността , да ни светне – без претенция, без да ни облъхва…

      пробвай, вместо три нищо не-казващи лично адресирани изречения – да произведеш тринадесет изречения по темата, които казват нещо …
      Чакам със затаен дъх … Безкрайний …


    • AeonianDreamer
      2019-02-10 at 23:48

      Ах, как се е засегнало момчето. Честите многоточия следствие от лоботомията ли са?


    • Freemason
      2019-02-11 at 17:05

      Сокетите на невроните им са поизтъркани лекинко в този сайтчец. Зуми, Муки и Касандра – операция „Арлекино“.


Коментирайте