Сиянието / The Shining

The best goddamn horror film from Timbuktu to Portland, Maine.......Or Portland, Oregon for that matter
 

The-Shining

Сядам да пиша текст за „Сиянието“ с глава, дрогирана от вълнение и тяло, мариновано в тръпката на очакването. Часове делят мозъка ми от скока в езерото с допамин, гарантиран от прожекцията на великия филм. В класна и качествена колаборация с „Операция кино“, „Киномания 2017“ и кино „Люмиер“ ще представят за първи път на голям екран един от най-влиятелните културни продукти за последния половин век.

Днес, 11 ноември, събота, 19 часа, не ще има нещо по-добро за правене от гледането на „Сиянието“. В сладкия мрак на салона, в компанията на хора, споделящи страстта по епичната естетика и монументалната митология, които отделят Кубриковия филм за призраци, брадви и триколки от всички останали упражнения на територията на хоръра.

Гледал съм „Сиянието“ повече от 20 пъти между 17 и 25-годишна възраст. Винаги съм го смятал едновременно за любим филм от личния Топ 30 и за един от обективно великите и недостижими шедьоври на киното въобще. Всяко следващо гледане разкриваше нови хоризонти на удоволствието от това да бъдеш в компанията на голямо и грандиозно изкуство.

Ала не бях припарвал до филма от поне 5-6 години, време на драматична лична промяна и сеизмични вкусови трансформации. Дали и „Сиянието“ – това сакрално събитие – не бе изгубило своя здрав захват върху юздата на въображението ми, както толкова много други есенциални за младостта ми образи и идеи? Трябваше да съсека подривната фигура на съмнението и като подгряване за голямата кино прожекция в събота, а и подготовка за обещаното на мистър Дринов ревю, пристъпих към „Сиянието“ след солидна и притеснителна пауза от половин дузина години. О, да! Oh bliss, bliss and heaven… Oh, it was gorgeousness and gorgeousity made flesh… And then, a bird of rarest-spun heaven metal, or like silvery wine flowing in a spaceship, gravity all nonsense now… I knew such lovely pictures.

Сиянието

Още първите митични и хипнотични хеликоптерни кадри, препускащи над Saint Mary Lakе и неговия Wild Goose Island заедно с монументалната отваряща тема на Уенди Карлос и Рейчъл Елкинд, вдъхновена от Dream of a Witches’ Sabbat на Луи-Ектор Берлиоз, пречупиха гръбнака на притеснението и започнаха своя тържествено макабрен танц върху трупа на съмнението. Всичко беше ясно. Шибаният шедьовър бе непокътнат, а аз се завръщах към нещо ужасяващо прекрасно с нов прилив на любов и вдъхновение. Завръщах се у дома.

Може вече да не съм (за щастие) либерал, протестър и позьор, потопен в делюзиите на мултикултурализма, човешкото равенство и социалната справедливост, но, Бога ми, още съм религиозно обвързан със „Сиянието“. Гледането на филма в добро качество на приличен приемник е достатъчно силна сетивна стимулация, но кино прожекцията е обещание за екстаз от съвсем друг порядък.

Сиянието“ е универсално признато културно събитие със стойност, увеличена от дистанцията на времето, но споровете относно дали произведението притежава чисто и автентично художествено величие продължават и това го прави още по-интересна тема за разговор.

Сиянието

Авторът на „Американски психар“ Брет Истън Елис смята „Сиянието“ за визуално впечатляващ, но в крайна сметка разочароващ филм. Според него Кубрик е използвал жанровата плът на едноименния роман на Стивън Кинг, за да разгърне две от любимите си теми – вечността на злото и човекът като убиец през вековете. И докато за него Кинг е хуманист, воден от основанията на морала, то Кубрик е нихилист, вдъхновен от мрачните пътеки на психопатологиите, програмирани от природата дълбоко и нашироко в ДНК-то на нашия вид.

Драстичната разлика между романа и филма е проблем, както за Елис, така и за самия автор на литературния извор Стивън Кинг. За Брет Истън „Сиянието“ е объркан, криптичен, студен филм, в който се разпознава незнанието на Кубрик по кой път да поеме. Режисьорът, смята Елис, не е бил наясно какъв точно филм иска да направи, свидетелство за това са легендарните и мъчителни за екипа (особено за Шели Дювал) дубли, снимките продължили пълна година и няколкото готови версии, които Кубрик пуска за различните пазари.

Кинг е разочарован от екранното материализиране на Джак Торанс – централния персонаж на романа. Торанс е писател и алкохолик, който отива с жена си и малкия си син в изолиран в планината хотел за няколко месеца, в търсене на сезонно препитание и литературно вдъхновение, но намира разрушителни свръхестествени сили и себе си в амплоато на архетипния убиец с брадва.

Сиянието

Кубрик избира Джак Никълсън за ролята на Торанс. Гениално и първоначално неразбрано решение. Още дебютната сцена на Джак/Джак възвестява лудостта и демоничната природа на образа в пълен разрез с идеите на книгата и каноните на жанра.

Стивън Спилбърг гледа „Сиянието“ за пръв път преди 37 години и се разочарова. За него изпълнението на Джак е твърде over the top, чист кабуки театър, който отнема от съспенса, очакването за развитие на персонажа и емоционалната инвестиция на зрителите с образа. В разговор с Кубрик, той си признава, а в отговор Стенли го пита кои са любимите му актьори. Стивън започва да изброява – „Джими Стюарт, Спенсър Трейси, Кларк Гейбъл… “ „А Джими Кагни“, пита го Кубрик. „Къде е Джими Кагни сред първите пет?“  Кубрик е имал драматично различен ракурс към цялата ситуация. Той винаги си е представял Джак Торанс като демонична и развлекателно разюздана сила на природата, заявена още с първите реплики и маниери. Воден от любовта си към стила на Кагни, Кубрик е моделирал образа на Торанс по лудешките и дивашки контури на седемдесетарския Джак Никълсън, пренебрегвайки всякакви съображения с тона на романа.

Всички ние трябва да сме благодарни за този акт на отрицание от хартиения оригинал. Кинг, Брет Истън Елис и Спилбърг грешат, а Кубрик е прав. Спилбърг все пак се поправя и за 25 гледания оценява „Сиянието“ като шедьовъра, който е.

Сиянието

Но за какво е „Сиянието“? За неизбежността на злото като мотор на човешкото действие? За опасностите на алкохолизма? За накиснатото в кръв наследство на покоряването на Америка и избиването на индианците от „белия човек“, за травмите на колониализма и империализма, които се просмукват през епохи и поколения? Седнал на разкошния бар в разточителната бална „Златна зала“ на хотел Overlook, Джак Торанс е щастлив да намери там призрачния барман Лойд, готов да напълни чашата му с Джак Даниелс без пари. Вдъхновен и затоплен от златистата прегръдка на бърбъна, той споменава заглавието на великата поема на Ръдиард Киплинг „Бремето на белия човек“ – една от най-потентните апологии на изконното право и задължение на европееца да цивилизова диваците.

Take up the White Man’s burden–
Send forth the best ye breed–
Go bind your sons to exile
To serve your captives’ need;
To wait in heavy harness,
On fluttered folk and wild–
Your new-caught, sullen peoples,
Half-devil and half-child.

Индианските мотиви в декорацията на интериора на хотела, информацията, че сградата е построена върху гробище на местни племена, кръвта, която се излива от вратите на асансьора и бавно плъзва по коридора докато не запълни целия кадър с гъстата си алена текстура… Не е ли „Сиянието“ алегория за геноцида над нейтив популациите на континента? Не е ли Джак Торанс събирателна фигура на белия мъж насилник, който с бутилка и брадва носи страх, смърт и разрушение в света на невинните?

Това е само една от десетките теории за значението на филма. Богатият символизъм на „Сиянието“ превръща разкодирането му в интересно упражнение, което от дълго време живее свой собствен живот и се разклонява по авенютата на разнообразни псевдоинтелектуални анализи и откровени конспирации.

Сиянието

Визуалният език на филма, подсилен неимоверно от епичната и тревожна звукова картина, е пещера със съкровища, предълбок кладенец, от който всеки може да почерпи свой собствен смисъл. Или липсва на такъв. Твърдението, че „Сиянието“ е чисто естетическо откровение на формализма без някакъв ангажимент за дълбочина и истина не е толкова обидно, колкото звучи.

И все пак какво е значението на стая 237? Дали на финала замръзналия в лабиринта (и във времето?)  Торанс е абсорбиран от хотела или „Джони“ наистина „винаги е бил тук“? Някои от въпросите в „Сиянието“ нямат отговор, а други имат по няколко.

За мен поразителното техническо превъзходство на филма не е самоцелно и изолирано от художествента дълбочина. „Сиянието“ демонстрира ужаса от несигурността и нестабилността на човешкото възприятие. Роджър Ебърт (в случая) е прав, когато описва как тревожността във филма се поражда от осъзнаването, че няма нито един достоверен и сигурен свидетел на случващото се, през чиято гледна точка да закотвим една стабилна версия на събитията. Нито Джак, нито Уенди и Дани, нито дори Дик Халоран са изградени като надеждни наблюдатели и участници.

Кубрик работи майсторски със свръхестественото, омесва го с нарастващата психоза на персонажите, вгражда го в грандиозните интериори на хотела, пуска го по дългите коридори и просторните бални зали, влага го в огледалните образи и отвъдните стряскащи звуци, прави го съдружник и агент на флуидната камера.

Сиянието

Сиянието“ е игра с двойнствеността, с огледалните образи и реинкарнациите, с циклите на времето и повторяемостта на събитията. Хипнотичната атмосфера, отличителната структура и усещането за епичност и излишък надскачат границите и конвенциите на хорър жанра. Хуморът притежава нетрадиционен, спонтанен и импровизаторски дух, а насилието носи насладата от вкусването на изключителната Кубрикова иконография.

Сиянието“ не е интелектуална мастурбация и пъзел за подреждане. Парчетата съвсем съзнателно не пасват. Дупките в логиката и приемствеността на отделните елементи са издълбани именно от онази безкрайно ефективна форма на ужас, която Кубрик е имал намерение да отприщи върху публиката след разочароващото представяне на разточителната и разкошна костюмна епопея „Бари Линдън“ в средата на 70-те. В много отношения „Сиянието“ може да бъде определен като съвършения филм. „Сиянието“ отлежава като превъзходен алкохол. „Сиянието“ работи и играе. Гъделичка фронталния кортекс с рафинирани конструкции и симетрични композиции като в същото време атакува амигдалата със суров, древен и първичен ужас.

Комбинацията от високо изкуство и лош вкус, от art и camp винаги е била могъщо Кубриково оръжие, но тук машината достига безупречна точност и удивителна ефективност.

Няма на света ревю, което дори да „остърже повърхността“  (както обичаме да казваме в „Оперейшън кино“) на филм като „Сиянието“. Писането за шедьовъра е форма на самозадоволяване, ама не от скорошно разкритата луисикейска вариация. В „Операция кино“ държим на добрия вкус, високия морал и качественото кино. За третото казвам истината. А истината е в „Сиянието“.

the-shining-ending-picture

коментари
 
Отговорете »

 
  • 2017-11-11 at 13:21

    достойно завръщане на гръмовержецът на българската кино критика. <3

    Отговор

  • 2017-11-11 at 15:20

    Великолепен текст (събитие само по себе си) и страхотна подгрявка за предстоящите прожекции от Киномания. .
    Яд ме е, че ще пропусна „премиерата“ довечера в София! Нямам търпение за предстоящия епизод на Inglourious Kunts.

    Отговор

  • Mad Max
    2017-11-11 at 17:22

    Грандиозен текст … ама Влади, бро, знаем си кирливите ризи, никой няма да вземе насериозно откровението : „Може вече да не съм (за щастие) либерал, протестър и позьор, потопен в делюзиите на мултикултурализма, човешкото равенство и социалната справедливост …“ 😀 😀

    Отговор

  • TTT
    2017-11-11 at 19:48

    И аз няма да успея да присъствам за днешната прожекция :( На някоя от следващите ще е.

    Между другото, би било супер да се врътнат по кината всички шедьоври на Кубрик. Знам, че сега поводът е Джак Никълсън, но колко би било яко да се гмурнеш в гения на големия екран.

    Отговор

  • UZUMAKI
    2017-11-12 at 22:38

    Скоро ще пуснем видеото от дискусията, май се получи найс :)

    Отговор

Коментирайте