Сядам да пиша текст за „Сиянието“ с глава, дрогирана от вълнение и тяло, мариновано в тръпката на очакването. Часове делят мозъка ми от скока в езерото с допамин, гарантиран от прожекцията на великия филм. В класна и качествена колаборация с „Операция кино“, „Киномания 2017“ и кино „Люмиер“ ще представят за първи път на голям екран един от най-влиятелните културни продукти за последния половин век.
Днес, 11 ноември, събота, 19 часа, не ще има нещо по-добро за правене от гледането на „Сиянието“. В сладкия мрак на салона, в компанията на хора, споделящи страстта по епичната естетика и монументалната митология, които отделят Кубриковия филм за призраци, брадви и триколки от всички останали упражнения на територията на хоръра.
Гледал съм „Сиянието“ повече от 20 пъти между 17 и 25-годишна възраст. Винаги съм го смятал едновременно за любим филм от личния Топ 30 и за един от обективно великите и недостижими шедьоври на киното въобще. Всяко следващо гледане разкриваше нови хоризонти на удоволствието от това да бъдеш в компанията на голямо и грандиозно изкуство.
Ала не бях припарвал до филма от поне 5-6 години, време на драматична лична промяна и сеизмични вкусови трансформации. Дали и „Сиянието“ – това сакрално събитие – не бе изгубило своя здрав захват върху юздата на въображението ми, както толкова много други есенциални за младостта ми образи и идеи? Трябваше да съсека подривната фигура на съмнението и като подгряване за голямата кино прожекция в събота, а и подготовка за обещаното на мистър Дринов ревю, пристъпих към „Сиянието“ след солидна и притеснителна пауза от половин дузина години. О, да! Oh bliss, bliss and heaven… Oh, it was gorgeousness and gorgeousity made flesh… And then, a bird of rarest-spun heaven metal, or like silvery wine flowing in a spaceship, gravity all nonsense now… I knew such lovely pictures.
Още първите митични и хипнотични хеликоптерни кадри, препускащи над Saint Mary Lakе и неговия Wild Goose Island заедно с монументалната отваряща тема на Уенди Карлос и Рейчъл Елкинд, вдъхновена от Dream of a Witches’ Sabbat на Луи-Ектор Берлиоз, пречупиха гръбнака на притеснението и започнаха своя тържествено макабрен танц върху трупа на съмнението. Всичко беше ясно. Шибаният шедьовър бе непокътнат, а аз се завръщах към нещо ужасяващо прекрасно с нов прилив на любов и вдъхновение. Завръщах се у дома.
Може вече да не съм (за щастие) либерал, протестър и позьор, потопен в делюзиите на мултикултурализма, човешкото равенство и социалната справедливост, но, Бога ми, още съм религиозно обвързан със „Сиянието“. Гледането на филма в добро качество на приличен приемник е достатъчно силна сетивна стимулация, но кино прожекцията е обещание за екстаз от съвсем друг порядък.
„Сиянието“ е универсално признато културно събитие със стойност, увеличена от дистанцията на времето, но споровете относно дали произведението притежава чисто и автентично художествено величие продължават и това го прави още по-интересна тема за разговор.
Авторът на „Американски психар“ Брет Истън Елис смята „Сиянието“ за визуално впечатляващ, но в крайна сметка разочароващ филм. Според него Кубрик е използвал жанровата плът на едноименния роман на Стивън Кинг, за да разгърне две от любимите си теми – вечността на злото и човекът като убиец през вековете. И докато за него Кинг е хуманист, воден от основанията на морала, то Кубрик е нихилист, вдъхновен от мрачните пътеки на психопатологиите, програмирани от природата дълбоко и нашироко в ДНК-то на нашия вид.
Драстичната разлика между романа и филма е проблем, както за Елис, така и за самия автор на литературния извор Стивън Кинг. За Брет Истън „Сиянието“ е объркан, криптичен, студен филм, в който се разпознава незнанието на Кубрик по кой път да поеме. Режисьорът, смята Елис, не е бил наясно какъв точно филм иска да направи, свидетелство за това са легендарните и мъчителни за екипа (особено за Шели Дювал) дубли, снимките продължили пълна година и няколкото готови версии, които Кубрик пуска за различните пазари.
Кинг е разочарован от екранното материализиране на Джак Торанс – централния персонаж на романа. Торанс е писател и алкохолик, който отива с жена си и малкия си син в изолиран в планината хотел за няколко месеца, в търсене на сезонно препитание и литературно вдъхновение, но намира разрушителни свръхестествени сили и себе си в амплоато на архетипния убиец с брадва.
Кубрик избира Джак Никълсън за ролята на Торанс. Гениално и първоначално неразбрано решение. Още дебютната сцена на Джак/Джак възвестява лудостта и демоничната природа на образа в пълен разрез с идеите на книгата и каноните на жанра.
Стивън Спилбърг гледа „Сиянието“ за пръв път преди 37 години и се разочарова. За него изпълнението на Джак е твърде over the top, чист кабуки театър, който отнема от съспенса, очакването за развитие на персонажа и емоционалната инвестиция на зрителите с образа. В разговор с Кубрик, той си признава, а в отговор Стенли го пита кои са любимите му актьори. Стивън започва да изброява – „Джими Стюарт, Спенсър Трейси, Кларк Гейбъл… “ „А Джими Кагни“, пита го Кубрик. „Къде е Джими Кагни сред първите пет?“ Кубрик е имал драматично различен ракурс към цялата ситуация. Той винаги си е представял Джак Торанс като демонична и развлекателно разюздана сила на природата, заявена още с първите реплики и маниери. Воден от любовта си към стила на Кагни, Кубрик е моделирал образа на Торанс по лудешките и дивашки контури на седемдесетарския Джак Никълсън, пренебрегвайки всякакви съображения с тона на романа.
Всички ние трябва да сме благодарни за този акт на отрицание от хартиения оригинал. Кинг, Брет Истън Елис и Спилбърг грешат, а Кубрик е прав. Спилбърг все пак се поправя и за 25 гледания оценява „Сиянието“ като шедьовъра, който е.
Но за какво е „Сиянието“? За неизбежността на злото като мотор на човешкото действие? За опасностите на алкохолизма? За накиснатото в кръв наследство на покоряването на Америка и избиването на индианците от „белия човек“, за травмите на колониализма и империализма, които се просмукват през епохи и поколения? Седнал на разкошния бар в разточителната бална „Златна зала“ на хотел Overlook, Джак Торанс е щастлив да намери там призрачния барман Лойд, готов да напълни чашата му с Джак Даниелс без пари. Вдъхновен и затоплен от златистата прегръдка на бърбъна, той споменава заглавието на великата поема на Ръдиард Киплинг „Бремето на белия човек“ – една от най-потентните апологии на изконното право и задължение на европееца да цивилизова диваците.
Take up the White Man’s burden–
Send forth the best ye breed–
Go bind your sons to exile
To serve your captives’ need;
To wait in heavy harness,
On fluttered folk and wild–
Your new-caught, sullen peoples,
Half-devil and half-child.
Индианските мотиви в декорацията на интериора на хотела, информацията, че сградата е построена върху гробище на местни племена, кръвта, която се излива от вратите на асансьора и бавно плъзва по коридора докато не запълни целия кадър с гъстата си алена текстура… Не е ли „Сиянието“ алегория за геноцида над нейтив популациите на континента? Не е ли Джак Торанс събирателна фигура на белия мъж насилник, който с бутилка и брадва носи страх, смърт и разрушение в света на невинните?
Това е само една от десетките теории за значението на филма. Богатият символизъм на „Сиянието“ превръща разкодирането му в интересно упражнение, което от дълго време живее свой собствен живот и се разклонява по авенютата на разнообразни псевдоинтелектуални анализи и откровени конспирации.
Визуалният език на филма, подсилен неимоверно от епичната и тревожна звукова картина, е пещера със съкровища, предълбок кладенец, от който всеки може да почерпи свой собствен смисъл. Или липсва на такъв. Твърдението, че „Сиянието“ е чисто естетическо откровение на формализма без някакъв ангажимент за дълбочина и истина не е толкова обидно, колкото звучи.
И все пак какво е значението на стая 237? Дали на финала замръзналия в лабиринта (и във времето?) Торанс е абсорбиран от хотела или „Джони“ наистина „винаги е бил тук“? Някои от въпросите в „Сиянието“ нямат отговор, а други имат по няколко.
За мен поразителното техническо превъзходство на филма не е самоцелно и изолирано от художествента дълбочина. „Сиянието“ демонстрира ужаса от несигурността и нестабилността на човешкото възприятие. Роджър Ебърт (в случая) е прав, когато описва как тревожността във филма се поражда от осъзнаването, че няма нито един достоверен и сигурен свидетел на случващото се, през чиято гледна точка да закотвим една стабилна версия на събитията. Нито Джак, нито Уенди и Дани, нито дори Дик Халоран са изградени като надеждни наблюдатели и участници.
Кубрик работи майсторски със свръхестественото, омесва го с нарастващата психоза на персонажите, вгражда го в грандиозните интериори на хотела, пуска го по дългите коридори и просторните бални зали, влага го в огледалните образи и отвъдните стряскащи звуци, прави го съдружник и агент на флуидната камера.
„Сиянието“ е игра с двойнствеността, с огледалните образи и реинкарнациите, с циклите на времето и повторяемостта на събитията. Хипнотичната атмосфера, отличителната структура и усещането за епичност и излишък надскачат границите и конвенциите на хорър жанра. Хуморът притежава нетрадиционен, спонтанен и импровизаторски дух, а насилието носи насладата от вкусването на изключителната Кубрикова иконография.
„Сиянието“ не е интелектуална мастурбация и пъзел за подреждане. Парчетата съвсем съзнателно не пасват. Дупките в логиката и приемствеността на отделните елементи са издълбани именно от онази безкрайно ефективна форма на ужас, която Кубрик е имал намерение да отприщи върху публиката след разочароващото представяне на разточителната и разкошна костюмна епопея „Бари Линдън“ в средата на 70-те. В много отношения „Сиянието“ може да бъде определен като съвършения филм. „Сиянието“ отлежава като превъзходен алкохол. „Сиянието“ работи и играе. Гъделичка фронталния кортекс с рафинирани конструкции и симетрични композиции като в същото време атакува амигдалата със суров, древен и първичен ужас.
Комбинацията от високо изкуство и лош вкус, от art и camp винаги е била могъщо Кубриково оръжие, но тук машината достига безупречна точност и удивителна ефективност.
Няма на света ревю, което дори да „остърже повърхността“ (както обичаме да казваме в „Оперейшън кино“) на филм като „Сиянието“. Писането за шедьовъра е форма на самозадоволяване, ама не от скорошно разкритата луисикейска вариация. В „Операция кино“ държим на добрия вкус, високия морал и качественото кино. За третото казвам истината. А истината е в „Сиянието“.
достойно завръщане на гръмовержецът на българската кино критика. <3
Великолепен текст (събитие само по себе си) и страхотна подгрявка за предстоящите прожекции от Киномания. .
Яд ме е, че ще пропусна „премиерата“ довечера в София! Нямам търпение за предстоящия епизод на Inglourious Kunts.
Грандиозен текст … ама Влади, бро, знаем си кирливите ризи, никой няма да вземе насериозно откровението : „Може вече да не съм (за щастие) либерал, протестър и позьор, потопен в делюзиите на мултикултурализма, човешкото равенство и социалната справедливост …“ 😀 😀
lolz
претенцията е ГОЛЯМА
И аз няма да успея да присъствам за днешната прожекция
На някоя от следващите ще е.
Между другото, би било супер да се врътнат по кината всички шедьоври на Кубрик. Знам, че сега поводът е Джак Никълсън, но колко би било яко да се гмурнеш в гения на големия екран.
Скоро ще пуснем видеото от дискусията, май се получи найс
Up! Една година
Класика.Страхотна епопея Влади