Сноудън / Snowden

We don`t need another hero?
 

Според Уикипедия разобличителят е човек, който разобличава и съобщава за предполагаема незаконна, неетична дейност или нередност в правителствена, обществена или частна организация. Цитатът в портала продължава с информация по какви критерии могат да бъдат квалифицирани разобличителите, какви мерки се предлагат в тяхна защита и прочие галещи ухото за всеки любител на „Минута е много“ дитирамби, които обаче няма да споменавам, защото не са особено важни в случая.

Дотук добре, откъм морално естество определението за разобличител си изглежда напълно логично. Дори нещо повече. Законите в цивилизованите държави казват, че ако човек знае, че ще се извърши, върши се или пък вече е извършена незаконна дейност от друго лице, но въпреки това не информира органите на властта, то неговото деяние се приема за форма на съучастничество и директно си попада под ударите на закона. Тоест, човек остава с впечатлението, че разобличаването на всяка една нередност далеч не е право, ами направо си е задължение на всеки образцов гражданин и че е в реда на нещата след извършването на това обществено полезно деяние (а.к.а. разобличаване), човечецът с право да бъде поощрен с орден, повишение или ако наистина е свършил страхотна работа – със секс. Както казва един мой много скъп приятел – „всичко е ясно, правиме го“!

snowden-review-img000-20160930

Какво се случва обаче, когато предполагаемата незаконна (или неетична) дейност се извършва не от обществени или частни организации, а от самата държава в лицето на нейните разнообразни, надарени с почти неограничена власт органи? Ами логиката казва, че не би трябвало да има никаква разлика, защото нали уж пред закона всички са равни и някак си не върви държавата (в лицето на нейното правителство) да е по-равна от своите граждани. Обаче тук се получава следният парадоксален казус – по какъв точно начин съвестният гражданин да информира държавата за извършено от самата нея престъпление и може ли с чиста съвест да очаква адекватна реакция и вземане на съответните мерки от нея? В смисъл, това е като да видите крадец и да нямате друг избор, освен да отидете при него, да го потупате по рамото и да му заявите с поучителен тон – „пич, това не е хубаво, ‘айде сега върни нещата по местата им и отиди да се самонакажеш“. Готов съм да си заложа амортизирания черен дроб, че в нашата паралелна реалност хванатият на местопрестъплението няма да наведе засрамено глава, ами директно ще ви погне с недотам дружелюбни намерения.

Ето това е моралният казус, пред който се изправят съвременните кандидат-разобличители. Да се превърнат ли в съучастници в престъпление или да съхранят морала си, рискувайки собственото си благополучие и жизнен статус. Да помогнат ли на престъпника с бяла якичка или да направят престъплението му обществено достояние. Много тежък, направо фундаментален избор, при който категоричното до преди малко „всичко е ясно, правиме го“ (де)еволюира в поредица от въпросителни.

snowden-review-img04-20160930

Три години изминаха откакто разобличителят Едуард Сноудън направи своя тежък избор и превърна една конспиративна теория в реалност, предоставяйки на широката публика своите знаменити документи, уличаващи американската Агенция за Национална Сигурност (АНС) в системна и шокираща по мащабите си злоупотреба със специални разузнавателни средства. За тези три години цели армии от длъжностни лица, журналисти, лобисти и експерти се сблъскаха и продължават да се сблъскват в свирепа битка за общественото мнение, неистово опитвайки се взаимно да неутрализират доводите си, а името на Сноудън се превърна в нарицателно едновременно и за предател, и за герой.

Лично аз не съм сигурен дали Сноудън е герой, твърде скептичен съм относно същността на мотивацията му, но съм абсолютно категоричен, че независимо от моите мъгляви и с нищо неподкрепени подозрения, деянието му носи изключително висока степен на обществена полза, а това предопределя и мнението ми относно това дали е предател или не. В крайна сметка като своеобразен морален барометър, разкритията на Сноудън донесоха на „Гардиън“ и „Вашингтон Пост“ най-престижната награда в областта на журналистиката – „Пулицър“, „Оскар“ на Лора Пойтрас за документалката й „Citizenfour“ и колкото и да се напъват критиците на Сноудън в опитите си да изкривят моралната си рамка, аргументите им увисват със страшна сила поставени редом до мащабите, с които са били потъпквани законите от щатската правителствена администрация.

snowden-review-img01-20160930

Животът от време на време все пак предоставя шанс на логиката да тържествува и ако има нещо сигурно на този свят, то е че при такава богата на компромати и противоречия история, рано или късно отнякъде неминуемо ще изникне името на Оливър Стоун. Яростно критикуван от едни и упорито защитаван от други, Стоун през последните години се изгуби в джунглата на радикализираните си политически възгледи, а от това за съжаление пострада най-вече репутацията му на гениален кинодеец, защото ще се съгласите с мен, че човекът, носител на 3 „Оскар“-а, запечатал името си в историята на киното с такива забележителни заглавия като „Взвод“, „Роден на 4-ти Юли“, „JFK“, „Уолстрийт“ и „Родени убийци“, трудно може да бъде описан с друг епитет. Много хора свързват прогресивно намаляващото качество в творбите на Стоун с регресивното влияние на алкохола и любовта на режисьора към опиатите, а някои дори обвиняват и старческата деменция като една от основните причини за творческия му упадък, но за мен истината е по-различна.

Стоун винаги е бил прекалено чувствителен на тема политика – и двете му трилогии, посветени на войната във Виетнам („Взвод“, „Роден на 4-ти Юли“ и „Между небето и земята“) и на американските президенти („JFK“, „Никсън“ и „W.“) са пряко доказателство за неговите страсти. С годините Стоун плавно се трансформира от критичен към войната във Виетнам ветеран, в яростен опонент на американската външна политика, изгубил се някъде на границата между конспирацията и реалността, а това до голяма степен сякаш предопредели и резкият му творческия срив. През последните 15 години Оливър Стоун е режисирал и продуцирал три пъти повече свързани с политиката документални филми, отколкото каквото и да е друго. Критиката му е гневна, но и прекалено субективна, на повечето места справедлива, но и често прекалено едностранчива, постепенно балансът в творчеството му бе изгубен, а с него (поне на пръв поглед) сякаш и талантът му и с огромно съжаление трябва да призная, че един от най-любимите ми режисьори трайно се превърна в бледа сянка на самия себе си.

snowden-review-img2-20160930

Екранизацията на историята на Едуард Сноудън ми даде надежди, че след дълго отсъствие Стоун най-после ще съумее да съчетае двете си страсти в едно и да върне качеството в неговия поизпразнен откъм достойнства репертоар. Общественият интерес беше налице, публичното осветляване на правителствените престъпни практики, човекът в изгнание, дръзнал да се противопостави на тромавата, но неограничена откъм влияние държавна машина и моралният казус, позволяващ почти неограничено поле за интерпретация. На теория всичко предизвестяваше бляскавото завръщане на Оливър Стоун в голямото кино и аз лично не виждах къде може да сбърка този път. Е, с огромно съжаление трябва да призная, че Стоун и този път сбърка, при това доста сериозно, но нека едно по едно…

Откриващата сцена във филма на Оливър Стоун намира Едуард Сноудън (Джоузеф Гордън Левит) в същата хотелска стая в Хонг-Конг, където се развиваше почти цялото действие в „Citizenfour“, в компанията на авторката на наградената с „Оскар“ документалка Лора Пойтрас (Мелиса Лио), разследващият журналист Глен Грийнуолд (Закари Куинто) и неговият колега от „Гардиън“ Юън МакАскил (Том Уилкинсън). По време на интервюто, което журналистите взимат от разобличителя, спомените на Сноудън се визуализират пред очите на зрителите посредством поредица от продължителни флашбеци, разкриващи различни ключови етапи от живота му. Почти трагикомичният период на Сноудън в армията, запознанството му с неговата бъдеща изгора (Шайлин Уудли) и последващото кандидатстване за работа в щатските служби за разузнаване, осъществено под зоркия поглед на неговия ментор (Рийс Ифанс), завършват първоначалния образ на наивния, консервативен идеалист, решил да обрече живота си в служба на страната си, докато останалите, хронологично представени времеви отрязъци, поне на идея трябваше да завършат метаморфозата му от безгласен нарушител в оглушителен защитник на човешките права. Нищо изненадващо от страна на Стоун при избора на повествователната структура, още повече, че и конкретният подход многократно е доказвал своята практичност при пресъздаването на подобни истории, така че осъзнавам колко пресилено би било още от тук да обвиня Стоун в стереотипност и липса на креативност, но все пак на база крайният резултат, отчитам това като своеобразен минус.

snowden-review-img03-20160930

Всъщност проблемите на „Сноудън“ са няколко и тъжното е, че всеки един от тези проблеми би бил достатъчно сериозно основание за критика сам по себе си, а поради някакви неведоми причини, в противоречие на всякаква логика, Стоун е допуснал недопустимото им миксиране.

На първо място трябва да се отчете семплата динамика, която истинската история на Едуард Сноудън предоставя. Разбира се, никой не очаква от Стоун да копира Майкъл Ман и близките до научната фантастика подвизи на Крис Хемсуърт като хакера-културист в „Blackhat“, но ретроспекцията на живота на един неугледен компютърен специалист и професионалната му миграция от бюро на бюро не е най-предразполагащата откъм забавление гледка, а за съжаление Стоун не взима никакви мерки да предотврати скуката. Много хора с основание биха атакували критиката ми с аргумента, че все пак историята във филма следва реалните събития от живота на Сноудън и режисьорът със сигурност не е разполагал с широки възможности да развихри фантазията си, но нека си припомним какво направи Стоун с идентичен откъм динамика материал в „JFK“ и да отчетем факта, че все пак това е човекът, отговорен за сценариите на такива шедьоври като „Среднощен Експрес“ и „Белязания“. Каквито и оправдания да се търсят, не мисля, че трябва да има каквото и да е извинение за филм, в който ритъмът зацикля още на първа скорост и не променя ни най-малко своето монотонно темпо, а най-динамичната сцена е едно подхвърляне на кубче на Рубик. Съжалявам, но това е Оливър Стоун, а не Димитър Митовски, така че колкото и да го обичам този човек, скуката във филм, чиято основна цел е да вдъхновява е повече от непростима.

Но … ако всичко друго беше наред, човек с лекота можеше да преглътне липсата на динамика и напрежение, че дори и в определени случаи това можеше да бъде възприето за ефект, вместо като дефект. И това наистина можеше да проработи, ако вместо една студена хронология на събитията, акцентът във филма беше поставен върху това, което най-много държах да видя – споменатия от мен в увода морален казус. Точно това според мен трябваше да бъде основата на филма, емоционалното ядро, около което се изгражда образа на Сноудън, неговата защитна пледоария в отговор на тези, които безмилостно му поставят етикета „предател“ и не разбират същността на деянието и моралната стойност на мотивите му. Толкова много психология, колебания, угризения и допълнителна дълбочина можеше да предостави образа на Сноудън във филма, че недоумявам как Стоун е допуснал подобен чудовищен пропуск, защото в нито един момент във филма не прозира катарзиса, пред който се изправя реалният герой. В нито един момент не се усеща дори и намек за някакви вътрешни терзания или планиране на бъдещи ходове. Разбира се, имаше ги тези ключови моменти, в които бъдещият разобличител се сблъсква с циничната действителност на длъжностната си характеристика като сътрудник в ЦРУ и АНС, но липсваше целият процес, в който Сноудън се бори сам със себе си, търсейки измеренията на собственото си разбиране за патриотизъм и морал.

snowden-review-img07-20160930

Дори нещо повече. Във филма беше вмъкната една прекрасна като потенциал сцена, в която Сноудън подхвърля на своята екранна изгора за възможностите на програмата за шпиониране, за която работи, и среща нейното искрено неразбиране по отношение на опасностите от това брутално навлизане в личното пространство, което се явява и огледално отражение на повърхностното отношение и незаинтересоваността на огромна част от критиците на разобличителя в реалния живот. Сцената наистина представляваше отлична възможност да бъде възпроизведен диалогът, сблъскващ двете различни гледни точки и разбиващ на съставни части нелепата риторика „нямам какво да крия, така че защо трябва да ми пука дали ме следят или не“, но за моя изненада Стоун така и не се възползва от възможността, като дори не остави на протагониста си да довърши една от най-знаменитите си, превърнали се във своеобразен символ фрази: „Твърдението, че не те е грижа за правото ти на неприкосновеност на личния живот, защото нямаш какво да криеш, не се различава от това да кажеш, че не ти пука за свободата на словото, защото няма какво да кажеш“.

През цялото си времетраене филмът следва тази по-скоро инертна посока, представяща героя на Сноудън в една умерено положителна светлина, избягващ възможността да сблъска челно двете гледни точки, така че да предостави на зрителя правото сам да прецени на чия страна да позиционира симпатиите си. Сякаш Оливър Стоун прекалено силно се е боял да не прекали с накланянето на везните и старателно се е постарал да цензурира собствените си възгледи, което буквално е лишило филма му от заряд и вдъхновение. Затова и по мое мнение, резултатът е един сив, скучен и крайно невзрачен филм, който забравяте още с отлепянето на задните си части от седалките в киносалона.

snowden-review-img06-20160930

След всички тези критики, трябва да отбележа все пак и положителните страни на филма и предполагам, че за никого не е изненадващо, че това е актьорският състав. Поне в това отношение Стоун поддържа нивото си от едно време, защото независимо от страдащата му през това хилядолетие репутация, той винаги е успявал да се заобиколи с качество, що се отнася до изпълнителите. Още от трейлърите си личеше, че Джоузеф Гордън Левит е перфектният избор за ролята на Сноудън и той по възможно най-убедителния начин доказва това и в самия филм. Извън доста приличната игра на Шайлин Уудли, влязла в ролята на неочаквано засуканата приятелка на Сноудън, останалите поддържащи роли не предлагат нещо изключително като изпълнение, просто защото повечето имат пренебрежително малко екранно време, но дори и само с присъствието си повишават класата на този семпъл откъм достойнства филм.

Разбира се, осъзнавам, че моята гледна точка е изкривена през призмата на личните ми убеждения и високите очаквания, които си бях създал, заради желанието си точно този филм да отбележи завръщането на Оливър Стоун, затова и допускам наличието на известен, че дори и сериозен субективизъм в доводите ми. Допускам, че зрителите с по-занижени (или направо с никакви) очаквания може да открият различния акцент във филма, прокарващ желанието на Стоун да се разграничи от мотивацията на героя си в опит да представи чисто човешката страна на разобличителя, но аз лично не одобрявам този подход. Светът няма нужда от банални, а от разтърсващи истории, такива, които да търсят вдъхновението, вместо отегчението.

snowden-review-img05-20160930

Ще завърша с няколко изречения за самия Сноудън и по-точно с цитат от книгата на журналиста Глен Грийнуолд „Няма къде да се скриеш“, които доста красноречиво обобщават значимостта на това, което Едуард Сноудън извърши и което Оливър Стоун не успя да пресъздаде с достатъчно отчетлив колорит във филма си: „Осмелявайки се да хвърли публична светлина върху потресаващите способности за шпиониране на АНС, с разкритията си Сноудън показа, че сме застанали на исторически кръстопът. Дали цифровата епоха ще ни донесе освобождаването на личността и политическите свободи, които интернет има уникалната способност да отприщва? Или ще доведе до система на вездесъщо следене и контрол, които надминават мечтите дори и на най-големите тирани от миналото? Точно в този момент е възможно да поемем и в едната посока, и в другата. А коя от тях ще изберем – това се определя единствено от собствените ни действия.“

Правото на хората да бъдат сигурни в неприкосновеността на своята личност, жилище, книжа и имущество, не може да бъде нарушавано с неоснователни обиски или арести; съдебни постановления се издават единствено при наличие на основателни подозрения, подкрепени от клетва или декларация.

Четвърта поправка от Конституцията на САЩ

коментари
 
Отговорете »

 
  • 2016-09-30 at 11:58

    Браво! Чудесно ревю! Първоначално Оги ака Мадмакс ме спечели с мускулния си релеф, но сега осъзнавам, че винаги е имало и нещо повече (не много повече, но за просяка и комата хляб е нещо).

    Подкрепям напълно. „Сноудън“ е кошмарно скучен и схематичен филм, напълно излишен, в сянката на Ситизънфор.

    Отговор

  • UZUMAKI
    2016-09-30 at 13:20

    Cyпер, индийд. Не съм гледал филма, но интуицията ми казва, че поредният безличен проект на досадния и скучен Стоун не заслужава толкова добро ревю.

    Отговор

  • 2016-09-30 at 14:13

    Аз реших да гугълна името на автора на този блестящ текст и от 10 минути се мая над спонтанната, пулсираща ерекция в десния ми крачол.

    Отговор

    • Mad Max
      2016-09-30 at 14:39

      А сега гугълни „пулсираща ерекция“ и гледай какво ще ти излезне 😉


    • 2016-09-30 at 15:05

      Е, КУРнишон, к’во друго :)


  • legrandelf
    2016-09-30 at 21:23

    Поне картинката е яка 😀

    Отговор

  • христиана
    2016-09-30 at 21:23

    абе, Оги, много добре пишеш, бе. <3

    Отговор

  • Svetly
    2016-10-01 at 19:52

    Страхотен си, Ога!
    Детайлно, информативно, изчерпателно, аналитично…
    и мааалко по-дългичко, но няма как да очакваме нещо по-малко от опус, нали?!
    Накара ли Институцията да ти овъзмезди (някак) загубените часове? 😀

    Отговор

    • 2016-10-01 at 20:55

      Абе, предвид това колко се забавих с това ревю, той хубаво, че ме изтрая и не ме прати да ям … знаеш какво 😀


  • The Narrator
    2016-10-02 at 20:58

    Не беше тотална дупка , но с оглед материала , с който разполагаше Оливър Стоун , трябваше да създаде шедьовър. Много напомни за „The Fifth Estate“, който въпреки ,че беше пропаганден , показа по добър начин моралните дилеми в това да публикуваш ,да цензурираш(редактираш) суровата информацията или да не публикуваш .

    Отговор

  • sparkflamefire
    2016-10-04 at 00:11

    Защо мълча досега?
    Оги, пиши.

    Отговор

    • sparkflamefire
      2016-10-15 at 23:01

      До кога ще чакам пак да напишеш нещо?


  • Sir Stevancho
    2016-10-06 at 15:14

    Ебати ревютата пишеш, човек… :)

    Отговор

    • 2016-10-06 at 22:56

      Предполагам имаш предвид дължината, ама знаеш ли още колко ми се искаше да напиша 😀


    • 2016-10-07 at 00:55

      Да, аз още съм до средата.


    • Sir Stevancho
      2016-10-07 at 01:16

      Имам предвид, че всяко твое ревю е брутален кеф за човек, който обича да чете. Повтарям се, и тук са го писали – ама… Пиши повече, ебати, направо душевна чекия е да се четат нещата ти, брат.


    • 2016-10-07 at 01:56

      Това е защото самите текстове са чекия. 😀


    • Mad Max
      2016-10-07 at 16:45

      Баси, човек, караш ме да се чудя какво да напиша на това. Голямо мерсаж за топлите думи 😀 Ще се постарая по-често да изкарвам текст, пък дано да ми се получи :)


  • 2016-10-11 at 15:31

    „Няма никакво значение какъв филм е Сноудън. Той е просто инструмент, задължителен инструмент за едно общество, отчаяно нуждаещо се от вярно четене на факти в поле от дезинформация, която е очаквана, инхерентна, когато става дума за злоупотребите на властта. Разказът за делото на Едуард Сноудън не може, не бива да бъде явна пропаганда, той по замисъл трябва да бъде семпъл. Той трябва да бъде без авторово участие, без изкуствена ударност, защото трябва да е максимално близък до недоловимата заплаха от повсеместното следене в истинския живот. И защото не трябва да бъде обвиняван в прекалено пристрастие. Този разказ не може да се подчинява на законите на Холивуд и на съвременния ентъртейнмънт, той не може да бъде приравняван и категоризиран по стандартния начин, той не е просто журналистика, която трябва да бъде завладяваща, за да пленява сърцата на народа, или недай си боже емоционален екшън – не! Той трябва да се разглежда именно като средство за безапелационно и хирургически очевидно изобличаване на злоупотребата, за допълнителен и все така необходим exposure към правилното тълкуване на персоната на Сноудън.“

    Отговор

Коментирайте