Past of Glory: Страх и омраза в Лас Вегас / Fear and Loathing in Las Vegas

В безсмислието е смисълът
от на 2016-03-21
 

fear-and-loathing-in-las-vegas-r-20160318

60-те години на XX век, познати още като Swinging Sixties, остават в аналите на историята като синоним на контракултурата, съпътствана от наркотичен глад, провалени опити за социални реформи, блянове за световен мир, натрапчива превзетост. Освен хипита и психиделичен рок, 60-те години раждат и (контра)културната икона Хънтър Томпсън – гласът на едно поколение, чиито копнежи се сгромолясват в преследването на Американската мечта.

Страх и омраза в Лас Вегас“ се базира на пътуване до Лас Вегас, Невада, което Томпсън предприема със своя адвокат Оскар Аскота през март, 1971 г, за да отразят ежегодното състезание „Минт 400“. Томпсън споделя, че умопомрачителното пътешествие за него е приключило в хотелска стая, с 36-часово трескаво описване на преживелиците в джобен тефтер. Първият ръкопис на „Страх и омраза“ представлява тъкмо този тефтер. През ноември, същата година, Rolling Stone публикува пълния текст на завършената книга в две части, с илюстрации на Ралф Стедман.

„Страх и омраза“ е фраза, ползвана от много писатели, като за пръв път я споменава Фридрих Ницше в своето кратко съчинение „Антихрист“. В интервю за списание Rolling Stone, Томпсън споделя, че „тя се появи от собственото ми усещане за страх и сметнах, че е идеално описание на ситуацията, макар да ме обвиняват в кражба от Ницше или Кафка, или някой друг. На мен просто ми звучеше като нещо естествено“. В томпсъновата интерпретация страхът е комичен, а омразата стряскаща. Какъвто и да е казусът с фразата, „Страх и омраза в Лас Вегас“ бързо се превръща в крайъгълен камък в американската литература от втората половина на XX век.

Джони Деп

Популярността на романа за кратко приковава вниманието на Мартин Скорсезе и Оливър Стоун, като и двамата се провалят в опитите по заснемане на филм, а междувременно планирани за главните роли са били титаните Джак Никълсън и Марлон Брандо, но и двамата са определени като „по-възрастни от образите, които трябва да изиграят“. Арт Линсън режисира Where the Buffalo Roam, с участието на Бил Мъри и Питър Бойл. Сценарият е амалгама на множество от историите на Томпсън, включително откъси от „Страх и омраза“. По-късно, когато Джони Деп подготвя превъплъщението си в Томпсън (за което сам авторът обръсва главата на Деп), Бил Мъри го съветва да изиграе нещо коренно различно като следваща роля, тъй като иначе рискува да зацикли в кариерата си като този сложен за олицетворение образ. Oh, the irony!

През 1989 г. Тери Гилиъм получава сценарий от Ралф Стедман, но смята, че в този си вид, „сценарият не улавя правилно историята“. 6 години по-късно в ръцете на Гилиъм се появява преработен текст. Неговата реализация от 1998 с участието на Джони Деп и Бенисио дел Торо получава смесени отзиви от критиката, проваля се в бокс-офис резултатите, но се превръща в култова класика, днес нареждана до шедьоврите („Бразилия“ и „12 маймуни“) на режисьора.

Неправолинейният наратив ни събира с Раул Дюк (Джони Деп) и неговият адвокат д-р Гонзо (Бенисио дел Торо), които се готвят да потеглят към Невада, за да отразяват гореспоменатото събитие. Подготовката включва наемането на автомобил (Great Red Shark), чийто багажник за една нощ бива оборудван с малка галактика от наркотици, халюциногени и опиати, готови да  размият границите на въображение и реалност.

Джони Деп и Бенисио Дел Торо

Фокусът бързо се измества от състезанието върху несекващите преживелици на двамата и тъкмо в това се заключва феноменът в журналистиката, наречен гонзо, който Хънтър Томпсън създава. Работата им бива прекъсвана от сюрреалистични видения в лобито на хотела, разрушаване на хотелска стая, близки срещи със злонамерени антропоморфни животни, привидения от близкото минало. Кулминацията се състои в осъзнаването на същността на Американската мечта, а именно обезличаващото въздействие на свръхконсумацията.

Хънтър Томпсън неведнъж е споделял, че употребата на наркотици е предназначена да го превърне в каша, в „лицето“ на поколение осакатени, провалили се търсачи. Утехата на излишъка, която Томпсън взаимства от любимия си Фитцджералд („Великият Гетсби“), не е решение на проблемите. Макар и забавна в своята крайност, последиците от нея са пагубни, а смешното често пъти се изражда в трагедия.

Трудно е да си представим друг режисьор, на чийто отличителен стил би прилегнала по-добре тази история. Изкривените, неудобни ъгли, характерни за Гилиъм, създават усещането за субективност, нужно на зрителя, за да се „свърже“ с комплексния, неприятен образ на Дюк. Сцената в бара, след пристигането им в Лас Вегас, когато въздействието от погълнатите картони ЛСД най-сетне взема превес, фантастично представя параноята и клаустрофобията, случващи се в главата на главния герой. А костюмите, в които са облечени антропоморфните влечуги, са верни на познатия художествен стил от книгата – спонтанните и криви илюстрации на Ралф Стедман.

Непредсказуем и необикновен, „Страх и омраза в Лас Вегас“ работи като призма към психиделичното преживяване. Самото гледане на филма е опияняващо, благодарение на пъстроцветната кинематография и размиващите се цветове. Ритъмът е френетичен, идеално представящ еуфорията на предозиралия с ендорфини мозък, която само за миг може да се обърне на 180 градуса – в интензивни интроспекции или да прерасне в кошмарно отчаяние.

А вместо да говорим за кохерентност на сюжета, по-добре да се усмихнем загадъчно.

Така наречената „wave speech” е вероятно най-значимият пасаж в цялата история, (Хънтър Томпсън редовно я е рецитирал, когато се е налагало да чете откъси). Малко след прословутия момент с ваната, където изключителното изпълнение на Бенисио дел Торо достига своя връх, под звуците на класическото изпълнение на Jefferson Airplane – Somebody to love, Раул Дюк се отпуска пред пишещата машина и ни потапя в спомените си. И по-конкретно в една вечер през 1965, годината на acid вълната в Сан Франциско, благодарение на която изобличава хипи-движението. Документалните кадри на танцуващите, вдъхновени, млади и усмихнати лица, готови да променят света, ярко контрастират с осъдителния тон на писателя. Носталгия и реалност се смесват, за да изкристализират в правдоподобна картина на едно отминало време, отприщило редица нескончаеми промени.

Ако трябва да обобщя култовия шедьовър на Тери Гилиъм с едно изречение, то би звучало по следния начин: „Трябва да застанем извън хаоса, за да се прояви той в забавна светлина“. Затова когато си спомняме пиянски истории се забавляваме повече, отколкото когато сме ги създавали.

Наркотичните дръзновения на Раул и Гонзо носят своя чар, колкото и извратен да е той. А свалянето на всякакви очаквания несъмнено помага във възприемането на объркващата конструкция на „Страх и омраза в Лас Вегас“. Целта на филма не е просто да развлича, макар да не доскучава и за минута – неговият смисъл е в безсмислието на всичко случващо се.

„ Страх и омраза в Лас Вегас” може да бъде видян на София Филм Фест на:
20 март от 19:00 часа в Cine Grand City Center Sofia
30 март от 21:00 часа в кино „Одеон”

коментари
 
Отговорете »

 

Коментирайте