По-добре късно, отколкото никога! Един от най-интересните и любопитни филми от последните годин-две – Химера (La chimera) на италианската режисьорка Аличе Рорвахер (Corpo Celeste, Чудесата, Щастливият Лазаро), най-накрая ще получи официалното си разпространение по родните кина.
Всеки има своя собствена химера – нещо, което се опитва да постигне, но никога не успява да осъществи. За групата на томбаролите – крадци на вещи от древни гробници и археологически ценности, „химера“ означава избавление от работата и мечта за лесно забогатяване. За Артър химерата прилича на жената, която е изгубил – Бениамина. За да я открие, той предизвиква невидимото, търси навсякъде, прониква в земните недра в издирване на вратата към задгробния живот, за която разказват митовете. В едно изпълнено с приключения пътешествие между живите и мъртвите, между горите и градовете, между шумните празници и уединението се преплитат съдбите на героите, всеки от които преследва своята химера.
Вижте трейлъра, а след него ще откриете какво споделя Аличе Рорвахер за темите, вдъхновили раждането на Химера.
Там, където съм израснала, беше обичайно да чувам истории за тайни разкопки и находки, за мистериозни приключения. Трябваше само да останеш в бара до късно през нощта или да се отбиеш в селската странноприемница, за да чуеш за еди-кой си, който е открил гробница с трактора си, или за някой друг, който е копал край некропола една нощ и е попаднал на златна огърлица – толкова дълга, че с нея може да „загради“ цялата къща. Или някой друг, който е забогатял в Швейцария от продажбата на етруска ваза, намерена в градината… Различни истории за скелети и призраци, за бягства и мрак…
Животът около мен бе съставен от различни части: една слънчева, съвременна, запълнена с ангажименти и задачи, и друга – нощна, мистериозна и потайна. Имаше много пластове – в реалността и около нас, и всички живеехме с това познание: трябваше само да разкопаеш няколко сантиметра пръст и сред камъчетата щеше да се появи фрагмент от артефакт, направен от чужди ръце. От коя епоха можеше да е той? Трябваше само да влезеш в хамбарите и винарските изби наоколо, за да разбереш, че те някога са били нещо друго: може би етруски гробници, или убежища от отминали епохи, или светилища.
Близостта между сакралното и светското, между смъртта и живота, беше важна характеристика на годините, в които растях; тя ме очароваше и винаги е определяла начина, по който гледам на света.
Ето защо най-накрая реших да направя филм, който разказва тази многопластова история, за връзката между два свята. Това е последната част от своеобразния триптих, посветен на местата, по които съм израснала, като фокусът е поставен върху важния въпрос: какво трябва да извлечем като знания от миналото? Както казват някои крадци на гробове, по нашия път мъртвите са тези, които дават живот.
Химера е историята за възходите и паденията на банда крадци – те ограбват етруски гробници и търгуват с антични предмети, които са открили в земята. Действието се развива през 80-те години на ХХ век, когато всеки, който реши да стане крадец на гробове – прекрачвайки мълчаливата разделителна линия между неприкосновеното и това, чиито свещен статус може да бъде нарушен – го прави, за да преобърне миналото, да стане нов човек, да се превърне в нещо друго. Крадците на гробове най-често са силни, млади и проклети. Те не се съобразяват с миналото и все едно не са синове на бащите си – мъже, израснали край древните гробници, които не биха посмели да ги докоснат. Самонадеяните младежи смятат, че този свят им принадлежи: за тях не е проблем да влизат в местата, които са забранени, да чупят вази, да крадат оброчни дарове и да ги продават. За тях присвоените неща са просто музейни експонати, стари боклуци – нищо друго… За тях не съществуват „свещени предмети“. Наивността на хората, които са заровили творения на изкуството, ги разсмива – чудят се как е възможно да се остави цялото това богатство под земята, за да „служи на душите в отвъдното“… Тях не ги интересуват обичаи, традиции, паметта за умрелите – те жадуват да се насладят на златото в настоящето, в реалността!
Етруските са посветили изкуството, майсторството и богатствата, които са имали, на невидимото. За крадците на гробове невидимото просто не съществува. Според разказвача на истории, който срещаме във филма, „Крадецът на гробове е капка в морето“. И това всъщност е самата истина.
Химера разглежда един от важните въпроси, засягащи Италия и много други държави, които са били люлки на древни цивилизации, през ХХ-ти век – особено след Втората световна война. Става дума за пазара на древно изкуство и по-специално незаконната търговия с археологически съкровища. Този доходоносен бизнес е характерен за територията на древна Етрурия, пускайки корени сред представителите на младите поколения, които искат да си отмъстят за грешките, допуснати към тях от обществото, което ги е отгледало. Младите искат да печелят пари бързо и лесно, без да работят за някого. Те смятат, че на практика имат законно право да разполагат с находките, просто защото те принадлежат на територията, в която живеят. Вероятно това неписано право произтича от спомена за мащабни, частно финансирани археологически разкопки – като инициативите, насърчавани от Лусиен Бонапарт през XIX век и краля на Швеция Густав VI през ХХ век, оставили своя отпечатък върху жителите на Етрурия.
Местните крадци на гробове обикалят и унищожават древни археологически обекти. Но те всъщност са просто „зъбчета в колелото“, пионки и жертви на система, която е много по-голяма от тях. В представите им те са разполагали с власт да решават как да действат, но всъщност са работили в интерес на пазара за изкуство, който през 80-те и 90-те години на ХХ век е бил организиран извън Апенинския полуостров. Оказва се, че оборотът от незаконния трафик на антични предмети е бил по-висок от този на пазара на наркотици в Италия и в продължение на десетилетия (поради по-малкия риск), реално е бил много по-обещаващо бизнес начинание. Процедурите по разследване са били повърхностни, а съдебните процеси – изключително бавни. Всъщност тези „дребни хищници“ са се оказали плячка на по-големия пазар на изкуство, който ловко е успял да ги приобщи.
Главният герой в Химера е Артър, чужденецът. Той не живее вътре или извън градските стени, а върху тях. Не е ясно от коя страна пристига: може да е Англия, може да е Ирландия… Но това няма значение, а и самият Артър по-скоро не иска да го разкрие. Бандата крадци може да не го включва във всичките си „набези“, но са го избрали за свой водач – Артър е човек, за когото се говори много. Той е различен от всички останали – не принадлежи нито към района и околностите, нито към обирджиите. Това, което той търси, не е печалба, пари и приключения, а нещо друго, нещо трудно за споделяне. Но той обича да излиза „на лов“ с останалите и е очарован от града, с неговите празници, светлини и фойерверки; радва се на усещането да принадлежи към общност, което никога преди не е имал. Неговия интерес към Италия е с дълга история – още от времето, когато много млади хора от държавите в северна Европа се оказват омагьосани от нашата страна при пътешествията си в нея. И все пак нищо от това не му е достатъчно. Точно както Орфей тръгва да търси Евридика, така и Артър усеща, че вероятно под земята може да намери нещо, което е изгубил – сякаш може да мине през прочутата „врата към отвъдното“. Може би в отвъдния живот е Бениамина – момичето, което е загубил години по-рано, неговият „корен“. По време на пътуването си Артър е придружаван от две жени: мисълта за Бениамина, която вече не е с него, но го привлича като магнит, и Италия – весела и жизнена, суеверна и комична; жена, която Артър би могъл да обича, ако остави спомените в миналото…
Заснехме Химера с три формата лента: 35 mm, която може да бъде обработена и да изглежда като фрески, да напомня иконопис или илюстрации от книги с приказки; Super 16 mm, която притежава уникален капацитет за пресъздаване на истории и по магичен начин може да ни отведе директно в сърцето на действието; и 16 мм – лента, открадната от малка любителска камера, чийто ефект напомня бележки, изписани с молив в полето на книга. В „Химера“ се опитах да вплета много различни нишки, за да заприлича на ориенталски гоблен. Играх си със сюжета – забавях или ускорявах действието, пеех, известявах, слушах. И наблюдавах птици в летеж – според етруските те представляват нашата съдба. Най-важно беше за мен да открия в съдбата на един човек историята на хората. Иска ми се да се съберем около един филм, за да си дадем сметка колко нещастно и нелепо-смешно, трогателно, но и жестоко е човечеството в действителност.
Сценарист и режисьор на Химера (La chimera) е Аличе Рорвахер (Corpo Celeste, Чудесата, Щастливият Лазаро), а в ролите са Джош О’Конър, Изабела Роселини, Алба Рорвахер, Карол Дуарте, Винченцо Немолато и др.
Българската премиера е на 1 ноември.
