Гунди – легенда за любовта

Забелязала съм, че когато се появи български филм публиката често е разединена. От една страна се чуват фрази подобни на: „Става, като за български филм“; „Ми, какво да ти кажа, български филм“; „Бе нали знаеш, прилича на филм правен в България“. Все едно филмите правени в България и от българи са дете в шести клас, което има въшки и трябва да страним от него до второ нареждане.

От другата страна на монетата са отдадените вярващи в родното производство деятели, които са склонни да затворят едното си око, даже око и половина понякога, когато говорим за българското кино. Те иначе пламенно бих изтъкнали всякакви лоши и недомислени елементи във филми от световна величина, но когато видят някой български филм, независимо приличен, добър или такъв, който изглежда все едно е сниман със старата ми Nokia, която имах в девети клас, те ще ръкопляскат, ще се прехласват и ще кажат колко е страхотен. Не всеки български филм е страхотен. И това важи не само за българското кино принципно. Важи и за световното, но най-вече за комерсиалното в момента.

Гунди – легенда за любовта е филм, за който се говори от толкова дълго време, че човек има чувството, че го е гледал още преди това да се е случило. Цари едно всеобщо вълнение и радост сред хората, които очакват премиерата, а преди галата му (която се състоя девет дни преди официалното му пускане по кината), хората се държаха така все едно това ще е единствената прожекция и те непременно трябва да отидат.

Гудни е обединяващ елемент за хората и това се усеща по вълнението от филма, не само заради статута му на легенда, придобит от скорострелната му кариера във футбола и ранната му смърт, но и заради онова всеобщо усещане за национална гордост, която образът му носи. Онова чувство, което те кара да развееш трибагреника, да крещиш „България завинаги“ и да се почувстваш патриот, независимо дали някога си бил или не си. Аз не помня времената на Гунди. Те са били много, много преди моето време. Но бих ги сравнила с онази заливаща ме гордост през 1994 година, когато България стана четвърта на Световното първенство по футбол в САЩ. Футболът никога не ме е вълнувал, а тогава бях и прекалено малка, за да разбирам дори правилата, но чувството за обща гордост обедини нацията така, както никога до този момент (пък и след него) не съм виждала.  Всички онези неща свързани с изразяването на патриотично чувство, които днес хората приемат за смешни и жалки и странят от тях с погнусата на дете, което вижда размазана субстанция със странен цвят, тогава стояха съвсем естествени. Не можеш да го обясниш на някого, който не го е преживял. И по този начин реших, че аз ще приема вълненията по Гунди – филмът, образът и всичко свързано с него.

В Гунди – легенда за любовта има една сцена във втората половина на филма, където след пореден гол от страна на Георги Аспарухов и победа за България, всички странични персонажи, които гледат и слушат мача със затаен дъх се изправят горди и започва да звучи химнът. Лека вълна на неудобство ме заля тогава, приличаше ми на сцена от Нова година. После се сетих за себе си през 1994 г. и гордото ми, глуповато, нахилено лице, когато бихме Германия. По този начин приех и тази сцена – независимо кой си, какъв си и къде си, понякога се появява едно нещо, което да те обедини с всички останали – различни или не толкова – и да изпиташ чувството на всеобща радост. А радостта е заразна. Уви, трагедията също. Но аз избързвам. Нека започнем отначало.

Гунди – легенда за любовт“ стартира леко тромаво, за да потопи зрителя в една почти тричасова епопея за Георги Аспарухов-Гудни, легендарен футболист, звезда на „Левски“, звезда на Националния отбор, гол майстор, един от най-скъпите футболисти в света за своето време, превърнал се в герой и легенда на нацията на крехката възраст от грубо 25 години. Още първата сцена, макар и тромаво построена и стояща като кръпка, дава началото на разказ, който бързо заявява пред зрителя основните си елементи, стилистиката и ритъма, в които планира да се развива.

Започвайки от гимназиални години на Гудни, когато той е млада надежда на „Левски“, филмът плавно ни понася през историята на живота му, имайки за цел не само да покаже какво се е случило, но и да се опита да обясни защо то се е случило така. Второто не на всякъде се е получило, признавам, но е компенсирано с други неща, които в някои моменти измиват объркването и неудобството от различни не добре построени сцени. Животът на Гунди, като живота на почти всеки човек придобил статута на герой, има леко приказно-идеализирани краски в началото. Гунди няма никакви трески за дялане, а очакването да се превърне в онова, в което всички знаем, че се превръща е възпирано само и единствено от зли външни обстоятелства. Филмите за герои имат този често срещан проблем – те смятат, че ако покажат своя герой като слаб или дори обикновен човек това по някакъв начин ще накърни звездния му статус. Но най-големият герой е онзи, който е стигнал дъното и е успял да се изтласка от него. Човек, който е направил грешка, поправил се е и повече не я е повторил. Слава богу, от средата на филма Гунди все пак започва да има нюансите на нормален човек със своите светли и тъмни краски. Защото както ни е учил животът след светлината неизменно следва тъмнина и нещата често се повтарят.

Гунди – легенда за любовта се носи в плавен и стегнат разказ от младежките години на Георги Аспарухов без да губи време в догадки и коментари, без да се отклонява много в говорене и показване на ненужен бит. Нещо, което си е проблематично в българското кино. Там битът е отделен персонаж, полепнал по целия наратив и ти не можеш да се отървеш от него. Филмът балансира между личната и футболната кариера на Аспарухов и подобно на своите „учители“ от световно ниво, от които има силно повлияни сцени, някои от тях директно копирани във филма, ни понася из живота на един човек, който някога може и да бил обикновено момче от кв. „Сухата река“, но днес, когато ние гледаме този филм, той е нещо съвсем друго. Ние го знаем като зрители и хората, които правят филма го знаят също.

Футболът и животът на Гунди с неговата съпруга Лита, която е и консултант на филма и е разказала за лични срещи и обстоятелства неизвестни на останалите хора, се преплитат в сложен танц. В някои случаи нещата са страхотни и всичко върви напред и нагоре, в други не точно и нещата боксуват. Но предвид наситеността на събитията филмът успява да балансира и да разкаже историята добре, по пример на световни биографични драми, като я представи максимално достъпно и комерсиално, за да я разберат и онези, които не я познават добре. Като мен.

Във филма има всичко. От старта на кариерата в „Левски“ до почти приетото като наказание преместване в „Ботев Пловдив“, където Гунди е в постоянен конфликт с треньора и съотборниците си. Крехкото промъкване на злостната сянка на съмнението в онзи период, която го кара да обмисли идеята да се откаже от футбола, за да се занимава с нещо друго. През любовта, която среща още в гимназиалните си години и тоталното не приемане на родителите на Лита, че тяхната дъщеря – интелигентна, хубава и от добро потекло, дори може да се докосне до някакъв плебей от крайните квартали на София (които в сцените на филма силно напомнят на моето село и това леко ме притесни). Чак до онези моменти, които правят човека човек и легендата легенда – футболът, победите, вкарването на първия гол на световното, раждането на детето ти, щастието, че хората те харесват, приемат, обичат те (има една чудесна сцена, в която хората вдигат колата на Гунди и Лита и я носят из площада). И разбира се, прътовете, които животът често слага в спиците на колелото, с което метафорично се движиш напред. Черното петно в историята се появява, когато Държавна сигурност, накратко ДС, изявяват желание да вербува Гунди на своя страна. Неговият отказ – в началото мек, после доста категоричен – дава тон на най-основния конфликт във филма. Отказът, емблематичен в историята за живота на Гунди, който той отправя и към „Милан“, когато му предлагат място в отбора си, също има важно място в сюжета. И разбира се, както често се случва – всяко решение, което човек взима има своите по нататъшни последствия. Но няма нужда да ви разказвам за живота на Гунди, сигурна съм, че има хора, които го знаят много по-добре от мен. А тези, които не го знаят ще изгледат филма.

ДС е най-големият злодей във филма. Представени в тъмни краски, в тихи коридори и зад затворени врати, промъкващи се като караконджули в мрака, агентите на ДС са олицетворение на антагониста, който спира полета на героя и се бори с него в неравна битка. ДС и политическият режим, в който се намира България във времената, в които Гунди живее и подхвърля топката по зеленото поле с лекота, са като сянката, която дебне страшно в ъгъла. Като злодей, който чака да се настаниш удобно, за да изскочи зад теб и да те хване за врата. Да те стисне, докато костите ти пукат и да те остави без избор. Лепкавите пипала на ДС, в лицето на Пенко Господинов и абсолютно великолепния Влади Люцканов (в който бях по детски влюбена и все така гледам в захлас, където и да играе), се носят като зловонна миризма през по-голямата част на филма и независимо колко пъти препъват Гунди, той се изправя и продължава да тича като вятъра. Играта на котка и мишка, в някои моменти много добре разказана, в други малко нелепо, се носи  наоколо като образа на зла вещица, която прави заклинания.

Епохата е изключително важна за наратива на този разказ и тя също е чудесно показана. Защото времето, в което се развива разказа за Гунди си е отделен персонаж.     Българското кино има навика да показва комунизма като сив и битов, мрачен и продънен, но тук, тъй като приемам, че този филм празнува живота и кариерата на един човек, а не го оплаква, нещата са малко по-цветни. Сянката на комунистическия режим е показана в грозното лице и постъпки на неговите представители и верни последователи.

Друг много важен елемент, разбира се, е футболът. Не можеш да правиш филм за футболна легенда и да няма футбол. Футболните сцени са разкошно снимани и най-важното – не стоят фалшиво. Примесени с документални кадри те успяват да оставят дори в най-големия скептик усещането, че онова, което се е случвало на терена, когато Гунди играе е било голяма работа. Тук аплодисментите трябва да отидат при Борис Славков и неговата чудесна операторска работа. Музиката също е на много високо ниво, разказът е плавен, макар да момент диалозите да буксуват и да звучат леко кухо и фалшиво, но поне движат действието напред, което не може да се каже за други филми.

Всички важни моменти от живота на Гунди се намират кадър по кадър разказани в синхрон със съвсем леки художествени залитания. И макар да има няколко силно наквасени с патриотизъм сцени, които за мен дисбалансират филма, усещането накрая е, че гледаш стегнат разказ, който, за съжаление няма щастлив финал и нотката на фатализъм се прокарва като мараня. Най-вероятно това е умишлено, защото всички знаем каква е съдбата на Гунди, но нека да го кажем простичко – няма чак такава нужда от него.

Това, от което обаче хубавото кино спешно има нужда са добри второстепенни персонажи. Българското кино (подобно на част от световното и комерсиалното) все така не знае какво да прави с второстепенните персонажи. Те или са напълно отсъстващи, или приличат на някакви изопачени версии на истински хора или са карикатури. Тук тяхната липса се усеща. Идеята на второстепенните персонажи, така както на добре изградената среда, е да оставят усещането у зрителя за истинност, колорит и многопластов разказ. Те, подобно на епохата, създават усещането, че това което гледаш е нещо истинско. Нещо, което ако се пресегнеш, ей сега, ще можеш да пипнеш и да потънеш в него удобно. Гунди – легенда за любовта може и да има чудесно пресъздадена среда и епоха, но е пропуснал да напълни този свят с достатъчно плътни образи, които не са агенти на ДС и не са неговите големи звезди – Гунди и Лита. С изключение на треньорите на „Милан“, които се появяват в точно две сцени, всички останали допълнителни персонажи от живота на футболиста се губят в мъгла заради онова, което обагря центъра на историята – самият Георги Аспарухов. Те остават назад, в неговата сянка, леко плоски и дори незапомняеми. Разбира се, усеща се и липсата на Никола Котков-Котето, който е споменат само веднъж на финала на филма.

Гунди – легенда за любовта си поставя конкретни цели и ги изпълнява без да се притеснява. Плавно разказва за живота на един от най-легендарните футболисти с лек привкус на мелодрама, използвайки на моменти императивен наратив, който може да му бъде простен, заради други негови качества. Гунди – легенда за любовта е направен с достатъчно пари и силно желание и напомня на класическа биографична драма. Подобно на други от същия жанров диапазон той черпи с пълни сили от извора, създаден от тези преди него.

Гунди – легенда за любовта ще се хареса на всички, които обичат футбола, „Левски“, Георги Аспарухов и ще ги трогне, някои дори до сълзи. Той разполага с едно от най-важните качества, които един филм може да поиска – истинска драматична история, която много хора още помнят, защото се е случила не чак толкова отдавна. Носталгичен, но и някак модерен Гунди – легенда за любовта знае много добре към каква аудитория се стреми и я покорява право в сърцето. А тази аудитория е голяма. За всички останали това е биографична драма, от която ще научат неща, които никога не са знаели.

Версията на „Синева“ и документалните кадри от катастрофата и погребението на Гунди на финала със сигурност ще разтуптят сърцата на някои, а други ще накарат да се поинтересуват повече. А може и филмът да успее да докара няколко нови футболни фена из родните редици на киноманите.

Киното често имитира живота и понякога, когато се вдъхновява от него му се получава повече от добре. Ако преглътнете мелодраматичния тон в някои моменти и просто се насладите на приятния разказ и футболните сцени снимани с такъв размах, че дори на мен ми се прииска да отида и да поритам топка на полето, значи ще си изкарате добре в киното. Човек винаги има какво да научи, а филмите са един от най-забавните и достъпни начин това да стане бързо и лесно.

Гунди – легенда за любовта е приятен филм, умерено драматичен, умерено комерсиален и направен по модела на много дошли преди него. Той няма да ви шокира или изненада, а ще е точно това, което очаквате. И често това е напълно достатъчно.