В любовта и на война. Всички знаем как продължава цитатът. Рядко обаче гледаме филми, умело преплитащи романтика и съперничество, докато построяват кула от напрежение, за да рухне тя зрелищно и точно навреме. Във Fair Play на сценаристката и режисьор Клои Домон има предпоставка за катастрофа — Емили (Фийби Динивър) и Люк (Олдън Еренрайх) са красиви, лудо влюбени и работят заедно като финансови анализатори. Романс, започнал на съседни бюра, се превръща в годеж, за който никой в офиса не трябва да разбира. Защо да обсъждаш с HR личния си живот и да ставаш обект на клюки? Сделките за милиони долари няма да се случат сами. А Емили и Люк обичат да печелят. Тя — възпитаник на Харвард, той —на Йейл, и двамата вперили поглед в предстоящо повишение. Носят се слухове, че то ще отиде при Люк, но вместо него за позицията е избрана Емили. Не само, че не е предпочетен, но и ще трябва да ѝ бъде подчинен. Ами сега?
Животът на младите финансисти, които пият до късно и стават по тъмно, не е лек. Напрежението в луксозния офис на One Crest Capital ескалира почти всекидневно. Висш служител размазва компютъра си със стик за голф преди да бъде изведен с охрана, докато колегите му гледат обучителни видеа и виждайки сцената, увеличават звука на телевизора без да се трогнат. Това не е среда за слабаци. Акули в костюми слухтят и заговорничат на всеки ъгъл. Това не е среда и за романтици. А в първите минути Домон въвежда Люк и Емили като точно такива. Химията между тях е толкова силна, привличането —толкова неудържимо, че зрителите са моментално възхитени от тяхната любов. „С какво заслужих този късмет?“, пита я той и я гледа, хубава и мокра под душа. „За мен ли говориш или за работата си?“, закачливо отвръща годеницата му.
Влизайки първо в дома им (неуютен и забележимо тъмен през цялото време) и ставайки свидетели на нежността между тях, за нас е трудно да възприемем постепенно увеличаващата се неприязън. Катастрофата в отношенията на една млада и привидно щастлива двойка се разлива виртуозно и на малки глътки, точно както служителите на One Crest Capital обичат да пият скъпото си уиски. Fair Play има някои пролуки в сценария, но темпото му е съвършено. Първо усмивките намаляват, после сексът. Недоизказани истини си пробиват път на повърхността. Размахват се пръсти, повишава се тон. Кое не е така в живия живот, в реалните връзки?
Емили е опиянена от факта, че вече е в клуба на момчетата (тя е единствената жена на такава висока позиция) и се увлича в стремежа си да бъде приета като равна. За изненада на колегите си на едно от фирмените излизания тя е тази, която предлага да отидат в стриптийз клуб, откъдето, вече осезаемо огорчена от отношението на Люк, се прибира на четири крака. Нищо от това не убягва на годеника ѝ, който не пропуска възможност да намекне, че е повишена, защото е секси и шефът иска да спи с нея.
Най-големият пропуск на Fair Play е, че Емили е по-компетентна от Люк, а това прави конфликта по-малко комплексен. Прави и филма по-малко интересен, защото така фокусът е върху крехкото мъжко его и завиваме към не твърде актуален за нашите географски ширини социално-политически дебат: получават ли жените и мъжете еднакви възможности на работното място (в България имаме всякакви проблеми, но поне равноправието на половете не е толкова куцо, колкото зад океана). Сценарият почти ни натрапва, че Люк е некадърен, а Емили —звезда. Надпреварата е неравностойна, а проблемът в това, че един мъж не може да понесе поражение от една жена. И то не от коя да е, а от своята. Когато дама е по-успешна от любимия си, това подозрително ли е? Въпросът е съблазнително провокативен, но по-вълнуващо би било, ако двамата са еднакво добри в работата си и половата им принадлежност не играе роля в борбата за надмощие. От друга страна елементът ‚мъже срещу жени‘ внася известна доза реализъм, особено в контекста на нюйоркската стокова борса. Самата Клои Домон признава, че Люк е по-лошият герой, а историята е вдъхновена от реалния ѝ опит на успешен сценарист в доминирания от мъже Холивуд. Емили обаче съвсем не е невинна жертва без триизмерност. Тя е съучастник в собственото си нещастие не само заради избора на партньор, но и защото прилича на него, без да го осъзнава. Във всеки случай крайният продукт е отличен, така че каквито и пропуски да открием, те са простими.
Специално внимание трябва да обърнем на музиката във Fair Play — преобладаващо нежни класически джаз парчета, подхождащи повече на паралелна реалност, в която Люк и Емили са безоблачно влюбени и не позволяват на професионалната конкуренция да срине отношенията им. Но не би. Героите са далеч по-себични и целеустремени от типичните лийдове в романтичен филм. Когато Емили споменава, че е по-добре Люк да напусне, той категорично отказва. Любовта си е любов, работата си е работа. Всеки се спасява.
Fair Play е пълнометражен дебют за Клои Домон, която има опит в телевизионни проекти и сериали като Ballers, Suits и Billions, и беше селектиран в престижните програми на фестивалите в Сънданс и Торонто. Въпреки маркетинговия си облик на психологически трилър, филмът е много повече напрегната relationship драма, чудесно флиртуваща със съспенса. Тук има малко Финчър, има и Верховен, но Домон притежава свой почерк и взима смели решения, които ѝ се отплащат. Ескалациите са изградени и заснети майсторски, диалозите са остри и реалистични. Фийби Динивър (звездата от първия, ултра успешен сезон на Bridgerton) и особено Олдън Еренрайх (когото последно гледахме в Oppenheimer) се справят юнашки с двойнствената природа на героите си — уязвими и любящи в един момент, язвителни и жестоки в следващия.
Всички обичаме да печелим. Да се радваш на успеха на другите обаче, когато самият ти го преследваш ожесточено, е християнска добродетел, която не се среща често. Това не ни прави лоши хора, но трябва да сме напълно честни пред себе си. Fair Play няма амбициозни цели да разнищва фундаментални въпроси за човешката природа, но разглежда аспекти на половата динамика, както и на динамиката на връзките, за които не се говори често. Ако съдим по челните позиции на филма в международните класации на Netflix, Домон определено е нацелила нерв. Или просто е създала добър ентъртейнмънт в най-чистия му вид. При всички положения кулминацията му е разкошна, както и всяка стъпка, водеща до нея. Fair Play е задължителен.
