Обичам Агата Кристи с такава пагубна страст, че към нея и творчеството ѝ се отнасям като ревнив съпруг от латиноамерикански сериал. Гледам критично и със съсредоточеността на котка, когато някой реши да адаптира нейните романи. Пораснала съм с Агата Кристи и едно злощастно лято книгите ѝ ме спасиха от грандиозната скука и от четенето на задължителната литература. Изобретателният начин, по който персонажите ѝ намират летален изход от историята и до днес ме удивлява, а желанието ѝ да подрежда живота в малки скалъпени селца, тесни кораби или влажни имения и там да разиграва с размах почти шекспирови трагедии, ме трогва и умилява.
На всеки, който посегне на творчеството на Агата Кристи гледам със съмнението на дете, на което за обяд му дават зелена супа. Понякога резултатът ме изненадва, а понякога докарва на лицето ми физиономия, която казва, че току-що съм подушила нещо развалено. От трета страна съм от щастливите хора, че жанрът на мистерията се завръща в кината и хората отново имат желание да гледат истории за разнородни персонажи натъпкани в неудобни стаи. Няколко са виновниците за този ренесанс и най-скъпоплатеният сред тях е сър Кенет Брана.
В сравнение с Кенет Брана всички останали почитатели на добрата стара мистерия са жалки аматьори. Дори Райън Джонсън, който се вдъхновява от Агата Кристи и си прави някакъв свой си тюрлюгювеч – къде успешен, къде не чак толкова – Кенет Брана се цели високо. Той взима оригинала, пльосва театрални мустаци на лицето си и тръгва да хваща убийци само с помощта на малките си сиви клетки.
Призраци във Венеция е последната афера Кристи-Брана и в сравнение с предишните две се намира на по-висока позиция в хранителната кино стълбица. Три пъти наистина е за щастие, ако съдим по този филм. Колкото повече Брана потъва в мистерията и творчеството на Агата Кристи, толкова повече неговият Еркюл Поаро става по-малко карикатура и повече човек. Обстановката, в която той като режисьор полага филмите си става по-достоверна, персонажите по-малко картонени, а оригиналната историята, върху която работи все по-далечна.
Ако в Убийство в Ориент Експрес Брана спазваше почти дословно, както оригиналната творба на Кристи, така и филмът по нея от 1974 година, а в Смърт край Нил беше запазил средата, заглавието и трите основни персонажа, то в Призраци във Венеция той е толкова далечен от романа на Агата Кристи, колкото е измисленото селце Удли Комън, където се развива действието в оригинал, от мистичната готическа визия на Венеция, където Брана е решил Еркюл Поаро да посрещне един злощастен Хелоуин.
Призраци във Венеция адаптира не чак толкова популярния роман на Агата Кристи Празникът на Вси Светии, който излиза през 1969 година. По онова време Агата е на 78 години и ѝ остават само шест романа преди смъртта й, като едва два от тях включват Еркюл Поаро и единият е Завесата, който е писан много години преди да бъде издаден.
Агата Кристи може и да е стара в края на 60-те, но умът ѝ все така остър като бръснач и Празникът на Вси Светии е плашеща история, в която още във втора или трета глава 13-годишната Джойс Рейнолдс посреща злощастната си съдба да бъде удавена в кофа с ябълки, след като е имала неблагоразумието да каже думите: „Веднъж видях убийство“. Действието се развива на Хелоуин в голямо, страшно и мрачно имение, където присъстват деца, вещици, тикви и обичайните откачалки от романите на Агата Кристи. На въпросното соаре се оказва и Ариадни Оливър – писател на криминални романи, в която Агата Кристи влага най-много от себе си и която е добра приятелка на Еркюл Поаро. След като Джойс намира съдбата си по доста оригинален, влажен и меко казано плашещ начин, Ариадни звъни на своя белгийски приятел, вика го в провинцията и двамата започват да разследват – видяла ли е Джойс убийство или не, и защо е трябвало да намери края си в кофа с вода и ябълки – болезнена и неприятна смърт. Оттам насетне в сюжета на Кристи започват да се нижат трупове и трагедии, достойни само за един изпечен психопат, за да се стигне до неизбежния финал, когато всяко парченце от пъзела намира мястото си и човек може да си отдъхне, че касапницата в Удли Комън – измисленото селце на чийто разкошен фон и градини се случват тия кървави неща – най-накрая е приключила.
Аз прочетох романа в края на 90-те, когато бях на 13 или 14 години и си спомням, че ме уплаши до смърт. Идеята да убиеш дете, пък дори и наужким и то толкова досадно и дразнещо като Джойс Рейнолдс, ми се стори скандална. Насладих се на кървавата баня в Празникът на Вси Светии с удоволствието на човек, който се тъпче с шоколад. Когато Кенет Брана съобщи на всеослушание, че следващата история за Еркюл Поаро, която планира да пренесе на голям екран ще е не толкова известният, но изключително трагичен роман Празникът на Вси Светии, посрещнах тази новина със страх и трепет в душата. Защото все още имам лош послевкус от неговата версия на Смърт край Нил.
Не мога да кажа, че Празникът на Вси Светии е сред любимите ми романи на Агата Кристи, дори не се нарежда в топ 5. Но имам благи спомени от него.
Очевидно английската провинция е прекалено обикновена за Кенет Брана и той решава, че иска неговата версия на този роман да се помещава из каналите на Венеция. Италианският град има излъчване като от стар филм на ужасите и може би затова трагичното Хелоуин парти е точно там. Канали, гледки и студен дистанциран пасторал рамкират историята на Брана и сценариста Майкъл Грийн.
В сравнение с Убийство в Ориент Експрес и Смърт край Нил, Призраци във Венеция е най-добрата версия на Еркюл Поаро, която Кенет Брана е вадил до момента. Стоик и скептик с голямо его, голяма глава и остър ум, с намаляването размера на мустаците, Еркюл Поаро най-после започва да прилича на истински човек, а не на шут, който тича по коридори и дрънка щуротии пред група хора, които го гледат все едно е умопобъркан.
Живея с твърдото убеждение, че в същината си Кенет Брана харесва Агата Кристи, но просто не я харесва достатъчно, за да я остави такава, каквато е. От смяната на заглавието и локацията си Призраци във Венеция претърпява такава пространствена адаптация, че можем спокойно да кажем, че този филм е вариация по нейната книга, но в никакъв случай нейна версия на екран.
За Брана, и това важи, както тук, така и в Смърт край Нил, образите на Агата Кристи явно не са достатъчно интересни, за да намерят място в модерното кино. Те са разпарчетосани и променени до неузнаваемост, като някои от тях са чисто и просто заменени с други по-модерни хора. Единственото, което Кенет Брана не пипа е сърцето на романа, а именно неговата основна мистерия. Но тъй като при Агата Кристи всичко е като изящно подреден пъзел, промяната на едното, означава промяна и на другото. Поради това финалното грандиозно разрешаване на загадката е пълно със сюжетни дупки, които очевидно не притесняват никого. Най-малкото пък Кенет Брана.
Призраци във Венеция променя изцяло своя оригинал – от средата, в която се развива до сюжетната завръзка. Верен на стила си Кенет Брана изчиства половината персонажи от романа и ги заменя със свои версии. А онези, които оставя размества в необичайна комбинация, която прилича на компот от сливи, в който си решил да сложиш праскови. Сигурно би било вкусно, но кому е нужно?
Еркюл Поаро се е оттеглил от своята детективска дейност, за да се посвети на отглеждането на цветя и яденето на сладкиши. И какво по-добро място за това от Венеция? Той има бодигард, който да го брани от напористи клиенти и силното желание да не общува с хора. Неговият изолационен комфорт е нарушен от появата на Арианди Оливър, която в новата си версия е напорист и изключително интелигентен автор на криминални романи, освен това е основният виновник за славата на Поаро. Ариадни, с находчивостта на хитра лисица, готова да опустоши кокошарник, примамва детектива на хелоуинско рандеву в прокълнато имение, където жена на име Джойс Рейнолдс ще призове духа на умряло момиче. Задачата на Поаро? Да изобличи Джойс като измамницата, каквато тя очевидно е. Всичко се обърква, когато доста порасналата Джойс казва, че вижда убийство с някакъв гръмоотводен и мистичен глас и само час по-късно един от персонажите намира смъртта си по зрелищен начин. Всички остават затворени в имението и в рамките на една нощ Поаро хваща убиеца и разкрива купчина пъклени планове и интриги, които образите въртят един между друг.
Призраци във Венеция прилича на тюрлюгювеч от книга на Агата Кристи и още нещо. В него има мистика и мистерия, които оставят зрителя да се чуди кое е истина и кое не е. Дали има зло и сила, които са отвъд материалното или всичко е плод на въображението? Кенет Брана толкова харесва мистичния елемент, който от една страна Хелоуин носи, от друга присъства съвсем леко в романа на Кристи, че мята духове, легенди, медиуми и деца, които говорят с мъртвите, с удоволствието, с което го прави само М. Найт Шамалан.
Колкото повече Кенет Брана се доближава до все по-достоверната версия на Еркюл Поаро, толкова повече неговите адаптации по романите на Агата Кристи се превръщат във филми правени от някого, който е злоупотребил с халюциногенни гъби.
Призраци във Венеция прилича на дом, в който си влизал безброй пъти, но днес някой е разместил мебелите. Уж всичко си е там, но някак е различно. Той е страшен, макар в някои моменти страхотиите да са почти нелепи, има огромни дози мистерия, макар тя да няма нищо общо с мистерията измислена изначално от Агата Кристи и е забавен, по начин по който само разкриването на убийства, докато си седиш на дивана вкъщи може да бъде.
Натъпкан до горе с известни актьори, което си е запазена марка на Кенет Брана, Призраци във Венеция иска да качи нивото и да представи на света една нова версия на Еркюл Поаро, която може и оригинално да е измислена от кралицата на криминалните романи, но е изкусурена от Кенет Брана или поне той така си мисли. Призраци във Венеция е пъзел, който постоянно мени формата си. Той започва като едно, за да се превърне в нещо друго в средата си и в нещо тотално различно на финала. Неговите персонажи стъпват на Агата Кристи, но са изменени до неузнаваемост, за да пасват на представите на своя режисьор. Но Кенет Брана може и да разбира от кино, но хич не разбира от мистерии. Жанрът му куца и колко подпори и бастуни да използва все не успява да го направи, за да изглежда като нормално ходещо човече.
Аферите на Кенет Брана с Агата Кристи ми докарват пеперуди в стомаха в началото и усещането, че съм яла нещо кофти на финала. Мога да кажа, че от всичките му опити да се прави на белгийски детектив със съмнителен акцент Призраци във Венеция е най-доброто му попадение, независимо от мешаната скара, която е сътворил. При него всичко е с хастара навън, но пък е направено с желание и размах.
Неговият Еркюл Поаро става все по-добър. От друга страна Тина Фей, която влиза в ролята на Арианди Оливър, ми приличаше на карикатура, която освен, че играе зле няма нищо общо с оригиналния си първообраз. За сметка на това Джейми Дорнан е ходещ ирландски разкош. Британката Кели Райли е като актриса от старата школа – красива, сексапилна и емоционална. И стигаме до Мишел Йо, която независимо, че играе образа на момиченце, което тук е превърнато в мистична гадателка, пак стои на място, докато бълва разни врели-некипели. Заради всички тези неща прощавам на Кенет Брана манджата с грозде, която е направил и която гордо нарича „адаптация по Агата Кристи“. Това, което е останало от Агата Кристи са кофа с ябълки и едни мустаци, нека не се бъркаме. Но имаме красотата на Венеция, мистерия, малко повече от необходимата мистика, отрови, убиец и заключени стаи. Имаме пъзел труден за решаване (дори и за Кенет Брана) и хладнокръвен психопат, които са натъпкани в страшно имение, а трагедията витае из въздуха.
Мразя Кенет Брана, заради начина по който адаптира Агата Кристи, но и го обичам, заради това, че въобще го прави. Въпреки нелепите му резултати винаги се радвам да видя Еркюл Поаро отново на голям екран, защото ревах като магаре, когато прочетох „Завесата“.
Обичам мистериите, така както се обича плюшена играчка когато си малък. Предпочитам да прекарам следобедите си гледайки или четейки една, пред всяко друго нещо, което мога да правя. Призраци във Венеция не е точно моята чаша чай, но знам, че много хора ще му се насладят, така както аз се насладих на Празникът на Вси Светии преди толкова много години. Защото повярвайте ми, няма по-хубав начин да прекараш два часа от това някой да ти покаже, че злото може да дебне от всеки ъгъл и когато си най-уплашен – да светнат лампите и ти да се успокоиш, че всичко е било само кино.
Защото както казва Агата Кристи и Кенет Брана хитро повтаря думите ѝ в „Призраци във Венеция“: „Всеки убиец е нечий стар приятел.“
