Писък / Scream

Хорър жанрът винаги е бил едновременно подценяван и недооценяван. Макар през годините да се наблюдава интересна еволюция на макро ниво във всеки поджанр, голяма част от аудиторията все още бърза да зачеркне редица заглавия още на ниво концепция поради това, че са клиширани, че не дават нищо ново и невиждано, че просто звучат скучно на хартия. Същевременно през последните години жанрът – и в частност слашърът – преживява един малък ренесанс. Култови маскирани икони правят своето триумфално завръщане на голям или малък екран, опитвайки се успешно да „пеят старата песен на нов глас“. Но ако има един маскиран убиец, който не се осланя на „пеене“, а на писъци и успява не само да задоволи зрителската жажда за кръв, но и същевременно да предложи цяла торба с хумор, мета коментар и деконструкция на жанра, това са Ghostface и поредицата „Писък“.

Изминаха цели 26 години, откакто Уес Крейвън промени жанра и киното с първия филм от поредицата. Впоследствие покойният режисьор засне цели три успешни продължения, преди да почине през 2015 година. Също така измина цяло десетилетие от чудесния „Писък 4“ и ето, че най-после ставаме свидетели на новия пети филм, озаглавен простичко „Писък“, с цел не само да не натоварва новото поколение зрители с излишен багаж откъм цифри, но и да иронизира други хорър поредици, които правят същия трик.

На режисьорския стол този път сяда дуото Мат Бетинели-Олпин и Тайлър Жилет („Ready Or Not”), докато сценарият отново е поверен на ветерана, написал всички филми от поредицата – Кевин Уилямсън, но с малко помощ от Джеймс Вандербилт и Гай Бъсик. Историята отново ни отвежда в малкото градче Уудсбъро, където тийнейджърка и нейният кръг от приятели са нападнати от нов убиец с маската на Ghostface. Между тях и героите от предишните филми – Сидни (Нев Кембъл), Гейл (Кортни Кокс) и Дюи (Дейвид Аркет) – има връзка, която, както винаги, е забулена в тайна до финалния трети акт.

Звучи познато, нали? Така и трябва. Поредицата винаги е разчитала на позната рецепта, но с различен привкус към всяко продължение. И тук за всеобща радост мета коментарът над жанра и сатирата присъстват в изобилие. За последните десет години жанрът стана свидетел на доста заглавия, които оставиха траен отпечатък в съзнанието на зрителите („The Babadook”, „Hereditary”, „The Witch”), но за Ghostface това е откровен булшит и той настоява да върне славата на слашъра. Годините си вървят и правилата са колкото същите, толкова и се променят според текущи трендове, фенски очаквания и корпоративен натиск за връщане на стари актьори/герои и смесването им с млади такива (или т.нар. requel = reboot + sequel). Тук филмът печели доста точки заради това, че за пореден път успява умело да води мета диалог на екрана, докато зрителят участва със своите познания. Истинска наслада е за хорър феновете да хващат всяка препратка или да следват плътно сценария, докато се подхвърлят култови имена и се прави дисекция на правилата в жанра и се дават за пример известни филми. Сценаристите са се постарали в този отдел и заслужават похвали.

Режисурата също е на добро ниво и визуално запазва естетиката на Крейвън от предишните филми. Отправям лека критика към прекалено честата употреба на близки планове, което влияе доста зле в някои сцени със сблъсъци между героите. Музиката на Брайън Тайлър е добра, но влиза в сянката на тази от Марко Белтрами, който композира всички предишни филми. Палци горе за специалните ефекти и по-конкретно за изобилието от кръв. Това е може би най-кървавият филм от поредицата и тук Ghostface става доста креативен с употребата на ножа си. Отделно самият убиец получава прекрасни моменти, с които да го запомним. Една от любимите ми сцени се развива в болница, където има няколко иконични кадъра и доста садистичен сценарий, от който човек може да настръхне. Отделя се внимание на игра със сенки, позициониране на камерата, близки планове на маската и по-далечни кадри с цел иконизиране на образа на убиеца. Все плюсове, които трябва да бъдат споменати.

За съжаление, „Писък“ страда от доста проблеми на сюжетно и смислово ниво. Няма как да задълбая в подробности, без да навляза в спойлер територия, но е достатъчно да се каже, че макар мотивът на убиеца да е чудесен на първо четене, подробностите около него са съмнителни. Появата на конкретен герой от предишните филми разсейва зрителя и кара франчайза да залитне в свръхестествена територия, което мен лично ме отблъсна. Таймингът на някои от появите на убиеца граничат с невъзможното, докато физическите характеристики на човека зад маската не отговарят на възможностите му. Отделно, докато някои убийства са проектирани по чудесен начин и носят полъх на съспенс, други идват от нищото и Ghostface убива по кратката процедура, което е пропусната възможност за по-оригинална хореография и липса на креативност.

Време е да адресираме и основните герои – Сидни, Гейл и Дюи. Колкото и приятно да е за феновете да видят отново актьорите заедно на голям екран, Нев Кембъл и Кортни Кокс са абсолютно пропилени. Като изключим факта, че екранното им време е ограничено и героите им получават 1-2 добри реплики, всичко останало е форсирано и неубедително. Нямам нищо против, че е отделено повече внимание на новия каст от актьори – в крайна сметка трябва да прекараме време и с тях, за да се привържем до някаква степен – но тук това е поредното доказателство, че ако ще вкарваш legacy герои в т.нар. requel, то поне се постарай да им дадеш какво да правят и не ги оставяй на скамейката за по-голямата част от времетраенето. За щастие, ситуацията не е същата с Дейвид Аркет, който се оказа най-доброто нещо в целия филм. Дюи измина дълъг път от оригинала на Уес Крейвън от 1996 година и тук виждаме различни нюанси на героя. Той страда от лични загуби, но успоредно с това играе ролята на ментор на младоците и същевременно е все същият лузър, на когото обичаме да се смеем. Що се отнася до въпросните младоци – всеки един от тях се справя добре с материала, който му е даден, и нямам забележки. Няма поводи за хвалби, но същевременно няма и причини за оплаквания.

„Писък“ е от тези редки кинотворби, които се запечатват в съзнанието на зрителя и се превръщат в поп-културен феномен. Франчайзът има успешна магическа формула и сякаш може да продължава до безкрай. На този етап всеки нов филм е като един гарантиран комфорт за феновете на слашъра и същевременно действа като будилник за зрителите относно това кое не е наред с хорър жанра през последните 5-10 години. Настоящият филм зачеква теми като старомодните похвати в слашърите, токсичната фенщина, която е колкото живото-поддържаща система, толкова и пагубна за поредиците и известните IP-та, и не пропуска да осмее крайностите, до които могат да стигнат корпорациите в опитите си да направят хорър поредиците широкодостъпни.

В заключение, макар тази година франчайзът да навършва 26 години, „Писък“ успява да не прегракне и да е по-релевантен отвсякога. Екипът, който стои зад текущия филм, пише с кръв любовно писмо до Уес Крейвън и ордите от верни фенове, като не забравя да се забавлява с материята на слашър жанра. И докато винаги можем да разчитаме на икони като Фреди, Джейсън и Майкъл да кълцат наред, Ghostface не само забива нож в жертвите си, но и не спира да „пробожда“ нови трендове и остарели клишета и с едно ефикасно завъртане на ножа ни изненадва по нови и неочаквани начини. На излизане от киното, докато се опитвате да махнете кръвта по себе си и дебатирате плюсовете и минусите на филма, със сигурност ще изпитате едно познато чувство, а именно, че искате още!

Оценка: 7.5/10

Още за непосредствените впечатления на Лъчо за филма ще откриете във видео ревюто му по-долу или на YouYube канала му „На кино“.