Историята на прислужницата / The Handmaid’s Tale – Сезон 1

В едно антиутопично настояще, все по-малко жени успяват да заченат. На територията на Съединените щати възниква тираничната държава Гилеад, в която жените, които могат да забременеят са превърнати в „прислужници“ на избрани представители от управляващия елит. Основната им задача е да участват в „церемонията“ – извратен ритуал, в който господарят им се опитва да ги оплоди в присъствието на съпругата си.

Мрачната история за конфликта между подчинението и независимостта е създадена през 1985 г. от канадската писателка Магарет Атууд. Отличен преди 30 години с „Артър Кларк“ – една от най-престижните награди за научна фантастика, романът звучи стряскащо актуално на фона на съвременната криза на ценностите и поредицата „демократични“ недоразумения, поставящи под съмнение здравия разум на мнозинството. Докато екранизацията от 1990 г. се ограничава до феминистките послания на романа и не успява да надхвърли холивуските клишета, актуалният сериал на Hulu смело изгражда метафора на съвременното общество, плашеща със своята реалистичност. Макар и неволно, сериалът предизвика вълна от сравнения с управлението на новия американски президент, който в живота си едва ли е използвал по-невинно определение за жена от „кукличка“.

Криза на ценностите, морално падение, завръщане към традициите, устояване на изкушенията. Нищо ново под Слънцето, но ловката манипулация с всички тези елементи е в състояние да създаде ужасяваща тоталитарна система, принизяваща отделната личност в обикновена биологична единица. Историята познава не един случай, в който в името на висши цели са извършвани престъпления. В „Историята на прислужницата” сложният манипулативен механизъм е разкрит през погледа на главната героиня Офред. Нейни са думите, които синтезират идеята на сюжета: „Нищо не се случва изведнъж. В бавно загряваща се вана можеш да се свариш до смърт, без да усетиш.“ Както винаги в основата на подчинението стои страхът. Без да е екшън или филм на ужасите, сериалът изключително точно пресъздава смразяващата атмосфера на безизходица и чувство на обреченост. Ежедневието на прислужниците е сведено до прости, но строго контролирани действия, а всяка крачка встрани води до сурови наказания. За мащаба на драмата допринася и умело използвания контрапункт със спомените на Офред от свободния живот, които накрая ще се окажат основния катализатор за промяната в поведението й. Постепенното и безвъзвратно осъзнаване на абсурдната ситуация започва с малки, но все по-сигурни стъпки, за да се стигне до логичното заключение, че нищо не е по-ценно от свободата и в нейно име си струва да бъдат направени най-големите жертви.

В основата на успеха на сериала е изкючително точно подбраният актьорски състав, воден от Елизабет Мос в ролята на Офред. Прецизно, интелигентно и завладяващо тя изгражда образа на един обикновен човек, поставен при необикновени обстоятелства. Тези, които познават актрисата само от „Момчетата от Медисън авеню”, ще останат изненадани да я видят в подчертано драматична роля, изискваща широк спектър от актьорски похвати. Подобно на незаслужено недооценения малък шедьовър от преди две години „Top Of The Lake”, Мос впечатлява с изумителния диапазон от емоции, които успява да скрие под привидно безизразната маска на примирението. Със сигурност едно от най-запомнящите се изпълнения, които сме виждали напоследък, което няма да остане незабелязано в сезона на наградите.

Джоузеф Файнс е трудният за разгадаване господар на Офред. На пръв поглед очевидният му характер постепенно се изпълва с нюанси, които ни карат да очакваме развитието на героя. Ивон Страховски, която ни липсваше след „Декстър”, е съвършената съпруга на господаря, която от ловкото прикриване на своята неудовлетвореност достига до съвсем явна демонстрация на характер. Макс Мингела допълва общата картина на отбора от съзаклятници с точно премерена емоционалност. От поддържашите актьори трабва да споменем Алексис Бледел, чието участие в следващия сезон ще бъде значително разширено и изключително характерната Ан Дауд, която се очертава като новия антигерой на телевизионния екран.

Сериалът е красиво заснет в размитата гама на сивото, на фона на което изпъкват ярко червените петна на плащовете на прислужниците и големите бели шапки, чиято единствена цел е да ограничават зрението. Като цяло, сценографията и костюмите са на ниво, което рядко се вижда на малкия екран. Визията е от решаващо значение за създаването на атмосфера, която създава впечатлението, че нещата са много по-сложни, отколкото изглеждат на пръв поглед.

„Историята на прислужницата” е поредното доказателство, че мястото на качественото кино вече не е в масовите киносалони, където все по-рядко гледаме истории с ясно изразени послания и пълноценно изградени характери. Основното достойнство на сериала е, че категорично заявява своята позиция в защита на свободата на отделната личност и силата на човешкия дух в борбата за отстояването й. Актуално или не, винаги е добре да се знае, че и най-малката искра може да разпръсне и най-тъмния мрак.