Филмите за Иисус през годините – трета част

Продължаваме нашето импулсивно пътешествие от кошарата до отместения камък и празния гроб. Как историята на Иисус Христос е разгърната през годините на големия екран, какви са предизвикателствата, интересните теми и по-добрите филми, които се възползват от тях. В първата част обърнахме внимание на развитието на изобразяването на Христос в човешката история и революционните филми от края на 19 век, които правят първите опити да пресъздадат живота на Месията. В продължението се фокусирахме върху проблемите, пред които се изправя всеки режисьор, захванал се с амбициозната задача да представи на голям екран евангелията. Сега е време да задълбаем в тематичния потенциал.

Кой е Иисус и какво символизира за нас хората и защо в продължение на две хилядолетия отказваме да се освободим от образа му. Със сигурност има нещо повече от наложена от управляващ елит метафора. Нещо, което ни удря на дълбоко човешко ниво и ни връща до въпроса кои сме. Ще обърнем внимание на природата на Иисус. Той бог ли е, или човек, или по някаква необясним синтез – двете едновременно. Ще прекараме време в 70′-те и 80′-те години – време на скандали и провокации. Затегнете коланите, летящата чиния потегля.

Връщаме се за бързо в годините на ранната църква, където изригват първите дискусии по въпроса. През есента на 451 г. император Маркиан свиква Четвъртия вселенски събор. Основната причина е осъждането на монофизиството (според което Иисус може да има само една природа) и решението, че божествената и човешката същност на Христос са неразделно свързани.

Това не е нов проблем за църквата, а въпрос, който разяжда общността от самото й формиране. Въплътеният бог е сложна концепция, за която първите християни имали различни мнения. Споровете се завъртат около две основни точки: какво е съотношението между човешкото и божественото в Христос и доколко двете съществуват в мир (или разделение). Напрежението между тези аспекти довело до мнения, които били счетени за „еретични“.

Знаем, че темата може да бъде объркваща за незапознатите с хаотичния генезис на християнството, за които няма по-досадно нещо от това да ги занимават с теологични спорове – нетърпимост, която не само разбираме, но и адмирираме, но в случая е важно да видим колко различни течения е имало в ранното християнство, всичките с хиляди привърженици и всичките произтичащи от една концепция – Господ слезе на земята. За да е по-лесно, изровихме една схема:

Да погледнем някои първенци от графата „изключени“.

Евионитите приемали Иисус за Месия, но отхвърляли напълно неговата божественост. Имали собствено евангелие и изобщо не харесвали апостол Павел. Докетистите били тяхна противоположност – вярвали, че Христос няма човешка природа. Приемали го като дух, чиято смърт е просто оптическа измама. Според Арианството пък Иисус и Бог нямат обща природа и Синът е (подобно на нас) създадено същество. Монофизистите (за които споменахме по-горе) приемали, че човешката същност на Христос е унищожена от божествената, „разтворена като капка мед в морето„.

Според Несторианството (ей сега свършваме) Иисус събирал в себе си и двете природи. Само човешката страдала при Разпятието, докато божествената останала незасегната от него. Аполинарий пък се тревожел, че събирането на човешкото и божественото покварявало Бог с човешка слабост. За да избегне това, той предположил, че в Иисус човешкият ум и душа (извори на всичката греховност) били заменени с божествени такива. Поради тази причина Иисус имал незавършена човешка природа и бил повече бог, отколкото човек.

Този ад, лабиринт и бездна на човешката мисъл, който може да докара да умопомрачение и най-разумните хора, неслучайно е толкова заплетен и произлиза от най-интересния мотив в Новия завет. В човешката митология винаги е имало божества, които слизат на земята, правят любов с някоя красива жена и в последствие дават живот на герои и чудовища, които впечатляват с вътрешните си конфликти. В своята комплексност до ден днешен нито един от тях не е задминал Иисус от Назарет.

Миналия път разгледахме 50′-те и 60′-те години и видяхме как библейските епики крият Иисус, акцентират върху човешкия елемент или се провалят с гръм и трясък в опита си да копират традиционния подход на по-старите филми. Сега минаваме във втората половина на 20 век – време на скандали и експерименти, време на провокации и задълбаване в човешкия елемент.

Jesus Christ Superstar / Исус Христос суперзвезда (1973)

Ако не сте си представяли пеещ Иисус, Норман Джуисън ще ви помогне да размислите. Филмът от 1973-а е логично продължение на изключителната рок опера, създадена две години по-рано от Тим Райс и Андрю Лойд Уебър. Спектакълът, поставен на Бродуей, възбужда спорове и кавги между атеисти и религиозни фундаменталисти и става причина за масови протести.

Действието следва евангелията, като се фокусира върху страстната седмица от живота на Иисус – от пристигането му в Йерусалим, до разпъването му на кръст. Тед Нийли показва един симпатичен Месия, който е озадачен от статуса си на суперзвезда. Юда (изигран от чернокожия Карл Андерсън) се тревожи за популярността му и го съветва да не бие на очи.

Филмът е заснет от оператора Дъглас Слокомб (поредицата за Индиана Джоунс), който добавя към качествата на продукцията едни от най-впечатляващите кадри с широк ъгъл за времето си. За съжаление публиката не забелязва кинематографията, а се фокусира върху скандала. Евреите се чувстват обидени, чернокожите (заради Юда) също. Християните пък не приемат, че Иисус пее. Върви им угоди на всички.

Jesus of Nazareth / Исус от Назарет (1977)

Един от по-удачните варианти, при желание да се разкаже историята на Месията, е да бъде представена в телевизионен формат. Това прави Франко Дзефирели през 1977-а с „Исус от Назарет„. Италианският режисьор, познат с шекспировите си адаптации, представя една от най-адекватните интерпретации на живота на Иисус, като по сценария работи самият Антъни Бърджес.

Епизодите (времетраенето на целия епос е шест часа) избягват капаните на филмовите адаптации и вместо да гонят мащаб и ефекти, се фокусират върху реалистичния, суров и прашен свят на Юдея от първи век. На сценарно ниво също се усеща подобрение. Юда Искариотски (Иън Макшейн) предава Христос поради недоразумение (подлъган от героя на Иън Холм), което придава на случката непознат дотогава трагизъм.

Робърт Пауъл в ролята на Христос демонстрира широк спектър от емоции и сътояния – от нежен и разбран пастир, до буен и гневен защитник на неоправданите. Филмът събира звезден състав, като Лорънс Оливие влиза в ролята на Никодим, а Клаудия Кардинале е съблазнителна прелюбодейка.

Life of Brian / Животът на Брайън (1979)

Най-забавният филм за Иисус Христос правен някога, всъщност… не е за Иисус Христос. Опасен за лошия вкус и религиозните предразсъдъци, „Животът на Брайън” проследява историята на един полуевреин-полуримлянин, който е отгледан от грозната си майка в съседство на кошарата, където е роден Месията. От посещението на влъхвите, до кръста (с култовата песен „Аlways look on the bright side of life”), „Животът на Брайън” пародира почти всички изкривявания, съпътстващи религиозните структури.

Макар да не се подиграва открито с Христос, филмът скандализира християнските общности и си спечелва обвинения в богохулство и забранени прожекции (някои от които продължават и до днес). Комедийната група Монти Пайтън, които стоят зад продукцията считат филма за еретичен, но не и за богохулен. Еретичен в смисъла на провокация срещу догмите, установени от последователите на Христос, а не нещо, насочено срещу вярата на хората. Може би сцената, която илюстрира най-добре това е тази с истеричните последователи на Брайън, които спорят за сандала му            .

За сметка на пародийния елемент, „Животът на Брайън” може да се похвали с най-автентичното пресъздаване на Юдея от първи век. Екипът е хвърлил огромни усилия в исторически проучвания, за да пресъздаде по възможно най-точен начин епохата. Комедийният ефект често идва именно от този контраст. За близо три десетилетия филмът на Монти Пайтън се е превърнал в класика и образец за ефективна критика на съвременното общество.

The Last Temptation of Christ / Последното изкушение (1988)

В книгата „Разговори със Скорсезе”, режисьорът споделя, че е искал да направи филм за Иисус, но не по изкуствения начин, наложен от по-ранните библейски епики, в които актьорите говорят с британски акцент. Искал е да върне Христос на улицата, където са истинските грехове и морални изкушения. Един Месия, който не иска да спасява никого, иска да разбере кой е и в крайна сметка умира. Досущ като нас. „Последното изкушение на Христос” без съмнение е най-добрият филм, правен някога по темата.

Адаптацията по романа на Казандзакис изследва изкушението на Иисус да бъде обикновен човек, на когото не му се налага да умира за света. Тази идея използва споменатата по-горе концепция на несторианството, в която Христос е напълно бог и напълно човек едновременно. Но къде тогава е изкушението, къде е саможертвата? Иисус, представен по суров и болезнен начин от Уилям Дефо, е хванат в капана на двете си природи. „Предизвиках хаос навсякъде и сега ще ме бичуват и ще ме разпънат на кръст, а аз не искам да се случва това”.

Юда (в ролята Харви Кайтел) също е интересен в своята фикс идея за революция. „Предателят” вижда Иисус като потенциален водач и всякакви мисли за саможертва му изглеждат като чисто безумие. Каква полза би имало за тях, променящите историята, ако убият лидерът им? Скорсезе, който в почти всичките си филми изследва темата за предателството, тук се заиграва с героя, превърнал се в архетип.

Филмът, подобно на „Животът на Брайън” предизвиква размирици, като едно от кината дори е подпалено от католическа група фундаменталисти. Тринадесет души са ранени, а четирима страдат от жестоки изгаряния. Сцената, която шокира най-силно вярващите е тази, в която Христос слиза от кръста. В някои страни филмът все още е забранен.

Доближаваме се до края на нашето пътуване по потока от филми, посветени на Иисус Христос. След като в предишния текст обърнахме внимание на трудностите, пред които се изправят режисьорите, захванали се с тежката тема за живота на Месията, в този погледнахме към най-интересното качество, което човекът-бог притежава, а именно двойнствената му природа. Неслучайно филмите, посветени на образа, които ще останат завинаги в историята на изкуството, са тези, които задълбават в този аспект от митологичния разказ.

Това е всичко от нас за този път. Плануваме кратка почивка, след което в един последен материал ще обърнем внимание на „Страстите Христови”, както и на някои култови герои в киното, вдъхновени от образа на Иисус. А защо не и на жените-месии. Останете на благочестивите ни вълни.

Край на трета част