Bridge of Spies / Мостът на шпионите

Последното заглавие на шпионската 2015 година е вече факт. Стивън Спилбърг представя новия си филм, „Мостът на шпионите”, с който за пореден път демонстрира способностите си в индустрията, без обаче да постигне зашеметяващ „wow” ефект върху зрителя.

Надявам се първият абзац да не ви подейства отблъскващо, защото „Мостът на шпионите” определено е добър филм. Основният проблем, който имам с него е, че той обединява прекалено малко от добрите неща на типичния спилбъргов подход и голяма част от неговите дразнещи привички.

Историята се върти около залавянето на Рудолф Абел – съмнителен гражданин на ничия земя, обвинен в шпионаж и конспирация срещу САЩ в апогея на Студената война. И точно когато в главата ви биха нахлули мисли, че филмът ще предложи една пълнокръвна игра на тайни агенти, се намесва документалистиката. Защото „Мостът на шпионите” е филм най-вече за Джеймс Б. Донован – американски адвокат, който по неволя на съдбата се озовава в центъра на най-хуманния конфликт в спора между двете атомни сили.

Започвам с добрите качества. Марк Райлънс – в ролята на Абел – е просто чудесен. Още в самото начало на филма, в комбинация с шеметната операторска работа на Януш Камински, Спилбърг успява да създаде усещането за перфектния шпионин. Не, той не е в зората на силите си, нито пък е най-привлекателният и събиращ погледите джентълмен с водка-мартини в ръка. Напротив – колкото се може по-незабележим, с навици и битовизми, които не биха направили впечатление дори на комшията в дъното на коридора.

Нямам наблюдение върху актьорските възможности на Райлънс от други негови филми, но дори и изборът му да е абсолютен typecast, не само, че нямам никакъв проблем с това, ами и дори адмирирам попадението. Или казано с по-малко думи, директно по темата – браво!

Дългогодишният филмов партньор и приятел (не знам кое идва първо) на режисьора – Том Ханкс – се превъплъщава като Джеймс Б. Донован. Ключовата фигура в историята. Нагърбен с фиктивната задача да бъде адекватен защитник на правата на обвинения в шпионаж Абел, първоначално му носи само и единствено негативи. Когато САЩ е на ръба на нервна криза и всички очакват всеки момент от хоризонта да блесне мощният лъч на разрушението, Донован отстоява не само принципите си, ами и фокусира вниманието ни върху основното послание във филма, а именно – всеки човешки живот има значение.

Виждали сме го това, особено при Спилбърг. „Списъкът на Шиндлер” и „Спасяването на редник Райън” са блестящи примери за качественото развиване на тази идея. Независимо от това, колко противоречия носи със себе си, в крайна сметка чувствата у зрителя са недвусмислени и когато големият екран пред нас угасне, имаме усещането, че сме станали малко по-добри. Ужасно, изтъркано, нали?

Не бих казал, че Спилбърг рециклира идеите си. Но „Мостът на шпионите” определено не ми даде нищо повече в тази посока, отколкото упоменатите по-горе два филма. И тук ще спомена „Мюнхен”, защото няма как това заглавие да не се появи в съзнанието ви, след като историята на Абел/Донован приключи. За съжаление (на новата инсталация на чичко Стивън) сравнението ще е в полза на „олимпийския инцидент”.

Обратно към Студената война. Като защитник на виновния на всяка цена шпионин, героят на Ханкс се превръща в персона нон-грата в собствената си страна. Низвергнат от своите елементарномислещи сънародници, които виждат в негово лице атомната бомба, която чука на вратата. Всички тези неща са показани по изключително елементарен, възможно най-дразнещия и излишен начин. Но тези спилбъргови навици, които не ме кефят, можеха спокойно да бъдат заличени, ако драмата, която стартира чудесно, беше ескалирала до необходимото високо ниво. Уви, това не се случи.

За сметка на това получаваме един хем приятен, хем на моменти дразнещ comic relief, без значение в какви ситуации попада главният герой. Тази пропаст, която се получава между суровата действителност на епохата и едва ли не детската игра и мисия на Донован, ми се струват несериозни и лишават „Мостът на шпионите” от чувството за безизходица и отчаяние – най-могъщото оръжие от режисьорския арсенал на Спилбърг.

Завръзката – шпионски обмен. След като става ясно, че Абел няма да бъде пратен на електрическия стол, нали се сещате – хуманитарният момент, идва новата изненада. Всичко е като по сценарий и предвидливостта на Донован се оказва решаваща, защото скоро след процеса в лапите на врага попада американският пилот Франсис Гари Пауърс, незначителен за филма елемент, но задължителен от гледна точка на документалистика. За да е още по-трудно, размяната трябва да стане в сърцето на следвоенен Берлин, по времето, когато са положени основите на прословутата стена.

„Мостът на шпионите” е някакъв вид пропаганда. Създателите му са в пълното си право, но не такъв е случаят. Просто тези елементи дразнят изключително много, особено като знаеш, че кадърен режисьор и сценаристи са се нагърбили със задачата да създадат нещо хубаво. Да, заслугата на братята Коен и Мат Чарман е голяма. Но с отрицателен знак.

Оставам с впечатлението, че съм твърде критичен към „Мостът на шпионите”. Но това е. По-добре с ниски очаквания и да бъда опроверган, отколкото да си напълните джобовете с големите надежди и накрая да си тръгнете разочаровани, дори и от малкия факт, че Томас Нюман отговаря за музикалното оформление. Няма Джон Уилямс, тъга!

В началото изразих притеснението си, че може би Марк Райлънс е тайпкастнат, но сега си давам сметка, че не просто е най-доброто нещо във филма, ами на фона на останалите стереотипни (и някои плоски) образи, си е направо за златна статуетка. Преувеличавам, надали ще се вреди.

За финал – Стивън Спилбърг и като се дъни, пак си заслужава гледането. А и след толкова много шпионски филми тази година – кои сполучливи, кои не чак толкова – ще е грехота да прескочите точно този.