Никога не съм гледал подобна интерпретация на приказки, каквато е „Tale of Tales” на Матео Гароне („Gomorrah”). Добре сме запознати вече с продукцията на неспирно бълващата фабрика на „Disney”. Техните адаптации са непристойно благоприлични в стремежа си да угодят на зрителите от малка до голяма възраст, лишавайки ги от съставките, с които са били създавани първите истории: сексуални, кървави, отблъскващи до предела на поносимост, но и същевременно притеглящи, меланхолични и с добро сърце. Героите в тях не са добри или зли. Плод на авторовия замисъл, те вървят в очертани пътеки, демонстрирайки заложената морална истина, но са далеч от елементарни и скучни образи. Няма място за сантименталност и захарасон хепиенд.
„Tale of Tales” е конструиран от три истории, взети от сборника „Приказка за приказките” на неаполитанския писател от края 16-и век Джамбатиста Базиле. Тъй като не бях чувал за него, бях изненадан да науча какво огромно влияние е имал той за формирането и развитието на приказната форма в Европа и по света. Шарл Перо, братя Грим и Андерсен го споменават като вдъхновение, а първите версии на „Пепеляшка“, „Котаракът в чизми“ и „Рапунцел“ тръгват именно от него.
Първият кадър проследява цирков артист, който върви по прашна (почти като в уестърн) улица, докато наблюдава колегите си, които се подготвят за изпълнение пред краля и кралицата. Закърпени платове, шарени костюми, шапки със звънчета, факли, въжени стълби и каруци. Първа индикация за влиянието на Пазолини (особено трилогията му на живота). Тези пътуващи артисти са връзката межди трите истории във филма. Пътувайки между замъците на кралете, те създават важното усещане, че всичко се случва в една и съща земя.
Първата история започва с представлението на цирковите артисти в двора на краля (Джон К. Райли) и кралицата (Салма Хайек). Кралят видимо се забавлява, кралицата обаче е нещастна, защото не може да има син. Една вечер в двореца пристига мистериозен мъж, загърнат в черен плащ, който сякаш има отговора на проблема. Кралят трябва да се гмурне под вода и да убие морски дракон, след което кралицата да изяде сърцето, сготвено от девствена слугиня. В една от най-запомнящите се и фантастични сцени кралят убива дракона, но умира от раните си. Освен детето (което се ражда веднага след като кралицата изяжда сърцето), в двореца се ражда и друго дете – това на слугинята. Двете момчета порастват като близнаци албиноси, които тайно се срещат, криейки се от ревността на кралицата. Но когато майката желае нещо, трудно може да се избяга от силата на волята й.
Втората история започва малко след първата и се развива в съседното кралство, където кралят (Венсан Касел) е отегчен от сладострастието си. Всичките му любовници са уморени от бурната нощ и нямат сили да задоволят желанията му. Докато се разхожда по стените на двореца си, той случайно чува красивия глас на непознато момиче, което пее в бедняшкия квартал на града. Обсебен от непознатото, кралят започва да чука на вратата ѝ и да я обсипва с подаръци, копнеещ да види лицето на момичето. Тогава камерата показва какво се случва в къщата и проблемите на живеещите вътре две грозни сестри, които ще трябва бързо да измислят начин, за да задържат вниманието му.
Третата история е за друг крал (Тоби Джоунс), който на пръв поглед не страда от обсесиите на предишните двама. Добър баща, той е отгледал дъщеря си като примерно и талантливо момиче. Но по време на едно нейно изпълнение с китара кралят забелязва бълха, която подскача от едната на другата му ръка. Това е началото, така да се каже, на едно дълго приятелство. Обсебен от новото си приятелче, кралят започва да се грижи за него, докато животното не достига до невероятни размери. Съдбата на дъщеря му ще пострада от пренебрегването му на бащинските задължения.
Когато има подобно сюжетно фрагментиране, тематичната еднаквост (или поне близост) на епизодите е задължителна, за да се получи една добра цялостна картина. Всички главни герои са егоистични и в преследването на целите си са готови да пожертват най-важното, дори човека, който ги обича. Има урок за научаване накрая и баланс, който трябва да се запази. За това говори мистериозният мъж с черно облекло в началото на филма. Тази тема е добре илюстрирана и с мотива за двойственост. Двама братя албиноси в първата приказка, две грозни сестри във втората и две чудовища (няма да обяснявам за второто, защото се появява късно във филма минава за спойлер) в третата.
Ако може да се говори за някакъв проблем, той се появява предимно в неравновесието (напук на основната тема) между трите истории. Това може и да е различно от човек до човек, но на мен историята с близнаците ми се стори най-богата и интересно построена. Венсан Касел, от друга страна, беше най-простият и лишен от конфликт, типичен приказен архетип, който нямаше никакво развитие. Тоби Джоунс дава най-доброто изпълнение във филма, показвайки героя си едновременно като мекушав, жалък, смешен, добър, любопитен, че дори и сладък. Жалко, че самата приказка става скучновата. И към всичко това трябва да добавим продължителността от 125 минути, която (макар и чак към края) започва да се усеща като прекалена.
Но дори в по-скучните си моменти филмът предлага такова богатство от детайли, че повторното гледане е повече от задължително. Костюмите, декорите, операторската работа и музиката (Александър Деспла)… Това наистина е визуално пиршество, както банално обичат да казват критиците. Когато морското чудовище лежи мъртво, когато кралицата яде сърцето (моделирано като истинско дори отвътре), никакво сравнение не ми идва наум, което е показателно, че въображението на Гароне е сътворило една нова вселена.
Що се отнася до операторската работа на Питър Сушицки, познат от „Империята отвръща на удара” и повечето филми на Кроненбърг, може да се каже много и само добро. Истински маестро в действие. Цветовете са наситени и предимно тъмни, с почти навсякъде изпъкващото кървавочервено. Пищните костюми стоят добре на фона на студените замъци, камънаци и гори. Композицията и движението на камерата при сцените с близнаците напомнят на тандема Любецки/Малик, особено при гонитбата в лабиринта и къпането в реката.
В последната сцена всички поглеждат нагоре, за да видят акробата, който ходи по запалено с огън въже. Него никой не може да изиграе. Трябва да има баланс, а който следва сляпо желанията си, ще плати скъпа цена. Матео Гароне е направил най-реалистичната приказка на света и макар да не е идеална, „Tale of Tales” е незабравима.
