Бързи и яростни 7 / Fast & Furious 7

След края на прожекция на „Бързи и яростни 7” бях доста доволен, тъй като знаех точно какво ще е подзаглавието на ревюто ми: Roads? Where we’re going, we don’t need roads. Щастието ми обаче не трая дълго, защото се оказа, че съм използвал същата реплика за ревюто си на „Бързи и яростни 6”, в което (на всичкото отгоре) съм писал огромна част от нещата, които исках да кажа за този филм. Проверих набързо и „Бързи и яростни 5” – и там положението е същото.

Всичко това обаче не трябва да ме изненадва, защото филмите от поредицата следват една проста и ясна (очевидно работеща) формула, от която рядко се мърда (когато отборът играе добре, не правиш смени), точно както правят Marvel. Дори когато на пръв поглед имаме нещо различно, като „Пазителите на галактиката” или по-удачния пример – „Бързи и яростни 5: Удар в Рио”, който даде новата успешна посока, която франчайзът следва в момента – пак си личат общите елементи.

Между другото, аналогията с Marvel работи и на още едно ниво – поредицата „Бързи и яростни” без проблеми може да се впише в определението „комиксова”. Трудно е да се посочи конкретният момент, в който тя става такава (едва ли ще сгрешим много, ако кажем, че зачатъците присъстват още в първия филм), но с „Бързи и яростни 7” комисковата тенденция достига своя апогей. Приликите са колкото искаш: тим от герои със „специални умения”, за които природните закони не важат – дето се вика, гравитацията и въобще физиката като цяло са нещо, което се случва на другите хора (падания от десетки метри височина причиняват травми като от препъване на пода в кухнята, катастрофи с 200 км. в час и скок в скални пропасти са нищо, щом си подсилил кабината и си сложил колан); устройство или предмет (с почти магически свойства), което ако попадне в грешни ръце може да създаде световен хаос; множество злодеи – кой от кой по-двуизмерен и елементарен; някакъв личен конфликт от миналото за по-голяма емоционална драма; финална екшън вакханалия, в която се срива цял град и още един куп други неща.

За разлика от (повечето) комиксови филми обаче, тук няма търкания в групата – най-много да има приятелски закачки – и всички конфликти са насочени навън. А това е така, защото те не са просто екип или обикновени приятели, а „семейство”. Точно! За пореден път безкрайното бръщолевене за семейството е лайтмотив в цялата история, като този път имаме примесени и евтини сантиментални „разсъждения” за „миналото, което предопределя настоящето и бъдещето ни”, както и за загубата и смъртта, и всичко това минава за „смисъл” на филма.

Да, както можете да се досетите, нивото е като на сапунен сериал (ама от по-лошите), но да използваш това или пък актьорската игра, за да критикуваш филма, означава, че не си много наясно с основната идеята зад целия франчайз. Може и да не го приемате като оправдание, но това не променя факта, че смисленият сценарий и драматургия не присъстват като задължителен елемент или условие (да не кажа, че и пожелателни не са) в направата на тези филми.

Това, което задължително присъства, са лъскавите коли и шеметните преследвания, секси мацките (да минават полуголи където и както може), престрелките и експлозиите, и здравите индивидуални сблъсъци (Скалата срещу Стейтъм е нещо, което си заслужава да се види) – с две думи, здравият, „неприличен”, изпълнен с тестостерон екшън. А тези елементи са на повече от отлично ниво.

Режисьорът Джеймс Уан не е толкова уверен, колкото беше Джъстин Лин (отговорен за филмите от част 3 до 6 и един от тези, които направиха поредицата това, което е днес), но се справя на висота, като използва няколко интересни заигравки с камерата и гледните точки, които сме виждали да използва доста успешно в хорър филмите си. С две думи, като хореография и чисто технически, филмът е сред добрите в серията, макар и не най-добрият. Засега тази титла принадлежи на „Бързи и яростни 5: Удар в Рио”.

Както вече споменах, глупаво е да се иска нещо кой знае какво от актьорите, тъй като героите, които им се налага да играят, (и диалогът, който да произнасят) не им предлагат много. Затова и не можем да се сърдим на Натали Еманюел като доста хубавата изобретателка на „магическия предмет”, на Джейсън Стейтъм и Джимон Хонсу като злодеите, на Кърт Ръсел като мистериозния правителствен агент г-н Ноубади (честно!), че дори и на Ронда Раузи и Тони Джа в кратките им (бойни) появи. Просто изпълненията им потъват заради недоразвитите и кръпкови образи. За някои от тях (няма да казвам кои) може нарочно да е оставен мегдан за развитие в следващите епизоди, ама… не се прави така.

И като стана дума за актьори, няма как да подминем Пол Уокър, който загина трагично в катастрофа преди две години, което предизвика прекратяване на снимките и се наложи известно преработване на сценария, за да може да бъде завършен филмът. В резултат не съм сигурен каква част от прокрадващите се теми за загубата, смъртта и раздялата са резултат именно от смъртта на Уокър и кои са заради двамата главни герои, които умряха в предишната част, но всеки път когато някой спомене смъртта на член на „семейството”, човек няма как да не си помисли именно за Уокър.

Завършването на филм след смъртта на актьор може да бъде проблематично в много отношения, като един от най-очевидните моменти е техническият. За някои ключови сцени с участието на героя на Уокър са използвани стари негови кадри, както и двамата му по-млади братя, които или са снимани в гръб, или лицата им са скрити от нещо, или са компютърно обработени, като най-ярък пример е финалната сцена на плажа. Това може и да ви извади от филма, но като цяло е реализирано повече от прилично.

Но авторите заслужават поздравления не за техническия аспект, а за емоционалния. Лично според мен, начинът, по който са решили всички – в това число екипът на филма и ние зрителите – да си вземат последно сбогом едновременно с Пол Уокър и с героя му, е повече от достоен.

Последно, каквото и да говори Вин Дизел за „качества” и „награди”, „Бързи и яростни 7” е доста далеч от определението „наистина качествен”, но няма и претенцията да бъде нещо различно от типичен за поредицата филм (с всички произтичащи от това негативи и позитиви). Той твърдо залага на сигурно с формулата и елементите, които през годините караха феновете да се завръщат отново и отново пред екраните. Ако се чувствате част от „семейството”, шансовете да останете разочаровани са минимални, но ако не сте тим „бързи, смели, сръчни”, едва ли ще видите нещо, което да ви приобщи към „сектата”.