Американски снайперист / American Sniper

Винаги съм се впечатлявал от мъже със зорко око, търпелив показалец и безупречна точност, що се отнася до стрелба с някакво оръжие. Може да е лък, може да е пушка, дори и със стрелички от дартс. Вероятно, защото самият аз не мога да стрелям добре, не че съм опитвал някога, но възможността от далечно разстояние да целнеш някаква мишена право в десетката, си е постижение, с което да се похвалиш.

Но ако оставим хлапашките ми разсъждения, снайперист/стрелец най-често върви ръка за ръка с думички като война и убийство. А щом опрем до тях, темата винаги се разделя на поне две разнородни мнения, яростно защитаващи правдивостта на своята страна в спора.

Киното разполага със солиден арсенал от подобен род герои: приключенски образи, които крадат от богатите, за да дават на бедните или пък русокоси елфи, чиито стрели никога не свършват, а са способни с една единствена да убият “n” на брой орки, при това за част от секундата; базирани на истински военни личности (Василий Зайцев) или абсолютна фикция (редник Джаксън); както и някои кретеноразрядни примери, които няма да споменавам… добре де, Марк Уолбърг. Всички те са малко или много симпатични, колкото и лейм да ни се струват в някои определени ситуации.

“Американски снайперист” е новият филм на отдавна доказалия се като актьор и режисьор Клинт Истууд. Военен, по действителни събития (поредният), актуален и не на последно място – доста провокативен. Заглавието проследява житейската история на Кристофър “Легендата” Кайл – най-смъртоносният снайперист в американската военна история (160 доказани хедшота от общо 255 потенциални цели).

Още с излизането на трейлъра, основните “притеснения”, които се формираха в главите на всеки един киноман, бяха: да не би дядо Клинт да се е побъркал, що за проамериканска дивотия ще е това; писна ми да пробутват Брадли Купър, макар че не изглежда твърде безумно, поне в тези първоначални кадри; не се ли задоволи Академията с “Войната е опиат”, ами продължава да търси своя перфектен военен филм за Ирак?

Разбира се, това са все теми, с които да си чешем езиците, без дори да имаме позиция за положителните страни на филма, както и за неговите минуси. А такива има много – и от двата типа.

Нека се абстрахираме от фактите, че това е филм за Ирак, че война там наистина е имало, американските военни не са в свещената роля на освободители, които ще подобрят начина на живот и че тероризмът е една измислица. В този идеален случай, “Американски снайперист” щеше да е един чудесен военен филм, за герой, който никога не е съществувал, а каузата му – 100% оправдана и превръщането му в легенда е повече от заслужено. Но както сами можете да се досетите, тези фактори са твърде истински и прекалено много, за да бъдат игнорирани.

САЩ ще обикнат филма, надали ще го въртят веднъж седмично по локалната кабеларка или пък ще го дават като безплатен блурей, при закупуването на тампони от кварталния магазин, но симпатиите им ще са осезаемо над средните. Което е необективна оценка.

Същото важи и за американофобската публика – идиотска пропаганда, да го духат американците, мръсни поробители с техните капиталистически бизнес планове. Което както споменах и в началото е поредната искра в един безкраен спор, който няма почти нищо общо с филмовите качества на “Американски снайперист”.

Творбата на Клинт Истууд се фокусира основно върху военния период от битието на Крис Кайл, плюс-минус няколко години извън него – запознанството с бъдещата му съпруга и майка на неговите деца, както и следвоенната адаптация към нормалния семеен живот. Има и една встъпителна сцена от неговото детство, която за съжаление е толкова скалъпена (поне по мое мнение), че не обяснява добре съзнателната мотивация на героя, а просто си стои като бяло платно върху екрана и в спомените на зрителя.

Период, в който Брадли Купър (колкото и несимпатичен да ми е) прави забележителна роля. Не само, защото е налял мускули, пуснал си е брада (която му отива) и се държи като ограничен американски селтак, чиито единствени мисли са жена, пушка и крава (при това не в точно този определен ред). А защото успява да те пренесе порядъчно в неговата глава, да те запознае с проблемите си, неговите демони, което е от изключителна важност за това как зрителят преживява вътрешната драма на героя.

Не, въобще не е толкова травмиращо, колкото звучи. Да, Крис Кайл е убивал жени и деца, но го е правил с чиста съвест и мисълта за по-голямото добро. Не е удоволствие, а дълг. Използвал е качествата си, за да спаси живота на неговите “съотборници”. Няма оправдано убийство, но някак си думите ми подкрепят тезата в точно тази насока. Тук обаче отново рискуваме да влезем в дебат, относно моралните ценности на хората и конкретно на снайпериста, което не е проблем на киното, а изобщо на социума и света, който всички ние делим.

Колкото и неприятно да ми е, пак повтарям, че Брадли прави готина роля, една идея над good job, която се радвам все пак, че не спечели златната статуетка в своята категория. Защото със сигурност не беше най-добрият от всички претенденти, а знаем, че Академията често е бъркала при отсъжданията си.

Сиена Милър, която влиза в ролята на съпругата на снайпериста, е привлекателен придатък на грубоватата поразяваща ръка. Хубаво е, че образът й е туширан достатъчно, за да не те отвлича от основната цел, а именно – биографичен поглед върху живота на звяра, без да превръща красавицата в нещо повече или по-важно от него. Което беше огромен минус на едно друго силно заглавие от изминалата година – “Теорията на всичко”.

Джейсън Хол е сценарист на филма и също беше сред номинираните тази година. Уви, не съм запознат с книгата на Крис Кайл, надали и ще се запозная, но от гледна точка на повествование, темпото не те вади от филма в нито един момент. Нито е вълшебен, нито е дразнещ. Като изключим вече споменатата сцена от детството на главния герой, другите неща ми се сториха логично разказани, без излишна драма, патриотизъм или какъвто и да е друг жалък подход за напомпване на националното самочувствие.

“Американски снайпер” не успя да покори най-голямото филмово признание, което отново е радост за мен, не смятам и че заслужаваше. Пребори се единствено в категорията за най-добро озвучаване – доста посредствено като награда, но пък и справедливо като отсъждане. От гледна точка на динамика и батални сцени, военна атмосфера и мъжкарско присъствие ала “Roger that!” и “Go, Go, Go!” – филмът е чук. Не брадва, а чук! Въпреки, че много повече бих се изкефил на една класна снайперистка битка, като тази между Зайцев и немския офицер от “Враг пред портите”, но… на кого му пука всъщност за моето мнение.

В началото споменах и филма на Катрин Бигълоу. Нямаше как да се избегне сравнението с него, тъй като все пак той успя да се пребори за най-престижното отличие преди години (независимо дали сме съгласни с решението на Академията), а и темата е същата. Реално погледнато героят там има много допирни точки с личността на Крис Кайл, но от друга страна и развръзката в историята е достатъчно различна. Отношението към войната, към живота, желанието да продължиш напред, след всичко, на което си станал свидетел по време на военния си престой насред ничията земя.

Философско отклонение, отново на никой не (трябва да) му пука.

Затова е най-добре да завърша с няколко думи – за биографичен филм, не се трогнах достатъчно. Не ми стана симпатичен този снайперист, колкото и да се кефя на такъв тип бойна единица. Не съпреживях драмата му, не ми стана и прекалено тъжно накрая. Предимно равнодушен, така бих оценил “Американски снайперист” с една дума. И фактът, че до момента предизвиква предимно про-анти американски спорове, както и че огромен процент от аудиторията се чудеше защо по дяволите има толкова номинации, открито надявайки се да се провали във всички категории – е доказателство, че филмовите качества на амбициозния военен проект на Истууд са по-скоро средняшки, отколкото нещо, което ще остане във филмовата история като забележителен biopic warfare noir.