„Теорията на всичко” е от тези филми, които обикновено наричаме малки. Но както всичко на този свят, и това е относително. Със сигурност любителите на десептикони и други играчки за подрастващи ще повърнат още на десетата минута, но както се казва, чувствата са взаимни. С правилната нагласа не е трудно да се разбере защо филмът на Джеймс Марш се превърна в един от фаворитите на сезона.
В началото е добре да се разделим с някои заблуди. Това не е биографичен филм, нито филм за важно научно откритие. Това е романтична драма. Макар и да не се отличава с особена оригиналност, сценарият се справя перфектно със задачата да поддържа нивото на емоционално напрежение, да държи зрителя съпричастен към съдбите на героите, и не на последно място да забавлява с оригинално британско чувство за хумор. Сценаристът Антъни Макартън адаптира биографичната книга на Джейн Хокинг – бишва съпруга на Стивън и главна героиня във филма, умело и с добре премерени хватки, които да разчувстват не само зрителя, но и членовете на Филмовата академия.
С няколко преминали незабелязано продукции зад гърба си, Джеймс Марш като че ли най-после е открил истинското си призвание като майстор на романтичните сюжети. Без чудеса от режисьорска храброст, той постига солиден резултат, в който трудно могат да бъдат открити пропуски. През неговия поглед животът на Стивън Хокинг се превръща в съвременна приказка, в която триумфа и трагедията са просто песъчинки в безкрайния космос.
Покрай редовно предлаганите ни биографични епоси сме свикнали да приемаме с хладно безразличие многобройните номинации за актьори, пресъздаващи реално съществуващи личности или пациенти със странни заболявания. Тъй като в случая имаме и двете, няма нищо по-логично Еди Редмейн да обере наградите през този сезон. И то не само заради свалените килограми, безкрайните тренировки за контрол на всеки мускул или срещите с болни от амиотрофична латерална склероза, а заради душата, която вдъхва в един образ, който предоставя съвсем малко възможности за това. Правдоподобен във всеки един момент, дори стряскащ с пълното сливане с образа, Редмейн успява в почти невъзможното – да измъкне есенцията от образа на Хокинг – идеята, че за човешкия дух не съществуват граници. Висше актьорско майсторство, което не се среща всеки ден.
Вероятно поради закона за гравитацията в списъка с актьорските номинации за Оскар откриваме и името на Фелисити Джоунс, чието изпълнение бих нарекъл професионално. Младата актриса демонстрира израстване, но особено в ключовите сцени не открих онзи удивителен знак, който да я постави категорично в категорията на тежката артилерия. Лично аз много по-лесно насочих симпатиите си към второстепенни герои, като тези на Емили Уотсън, Дейвид Тюлис и Чарли Кокс. Ако трябва да допълним номинациите, да споменем и името на исландския композитор Йохан Йохансон, чиято музика приляга на образа на Хокинг и успява да уцели тънката линия между романтиката и епоса. На фона на безупречния британски екип си струва да отбележим операторската работа на французина Беноа Делом, който съвсем наскоро ни впечатли и с „Най-търсеният човек”.
„Теорията на всичко” е филм за тези, за които емоционалното доминира над рационалното. За тези, които виждат в теорията на Хокинг теория за собствения си живот, ръководен от стремежа за търсене на смисъл в една Вселена, която смразява разума като черна дупка, поглъщаща последната частица светлина. И колкото неизвестни да има в уравнението на живота, отговорът винаги е един. Любов. Защото във Вселената може всичко да е относително, но за човека най-важните неща са абсолютни.
Прекрасно ревю за прекрасен филм и дългоочаквано (поне от мен) завръщане на break сред авторите на сайта.
Съвършено точно и прецизно изречено, с душа и супер-стил! Обичам те! 🙂 (видя ли, ще те юркам пак!!!)
Жестоко ревю ! Със сигурност едно от най-силните в сайта …
Не знам дали защото бях чел навремето биографията на Хокинг и общото взето бях подготвен за историята с далеч повече подробности, но филмът някакси не успя да ме докосне по начин по който най-вероятно е въздействал на други. Извън изпълнението на Редмейн, всичко друго ми оставаше на заден план, а иначе съм абсолютно съгласен, че изпълнението на Еди беше повече от ЧУДОВИЩНО. Един актьорски монолог, който честно казано не съм очаквал точно от това момче.
По някое време на филма се разплаках, защото един от най-близките ми хора си отиде заради тая болест. Разплаках се от яд, че този неповторим, интелигентен и рядко чувствителен човек си замина, без да му ръкопляска една пълна зала заради нещата, които е постигнал. Макар и безспорно да го заслужаваше. Почивай в мир, лельо, благодаря ти за всичко.
И на фона на това горе – не смятам, че филмът заслужава Оскар. Преди малко приключих с Boyhood – на фона на всичкото плюене, на което попаднах около този филм – тази прекрасна обикновена човешка история е по-добре представена с инструментариума на киното, отколкото биографията на големия Хокинг.
Прекрасно ревю! Много точно е казано всичко… много ми хареса! 🙂
Браво, много хубаво стегнато ревю!
По принцип не се кефа на изпълнения, в които актьора играе луд, малоумен или с физически недъзи, защото смятам, че е лесно да си хванеш някакъв тик или състояние, и да си го експлоатираш. Тук обаче, случая е друг, защото имаме прогресия – не е едно състояние, което да се цикли, а нещата градират, което е доста трудно и затова, евала на Еди. Разбира се не е на нивото на Даниел Дей-Луис в „My Left Foot“, но кой е – все пак той е Бог. 🙂
Може да кажем, че не е и на нивото на Де Ниро в „Пробуждането“ също така, но не мога да коментирам преди да гледам филма. 😉
Точно за Де Ниро се сетих. Занижаваме изискванията, Академията. Пак ще си кажа за 100-тен път – подобни филми преди дори 15 г. не биха помирисали какво е да стоиш до някой, номиниран за Оскар.
Не виждам причина да се омаловажава изпълнението на Еди Редмейн. Постижението му е абсолютно съпоставимо с най-добрите в категорията. Ако ще въздишаме по миналото, моля някой да ми даде разумно обяснение какво правят в номинациите Джони Деп с „Пътуване към Невърленд“ или Уил Смит с „“Преследване на щастието“ например. Да не говорим, че в женската категория награди са взимали недоразумения като Мира Сорвино и Сандра Бълок. В категорията за филм пък положението е още по-драматично.
Та, мисълта ми е, ако сме занижили изискванията си, да не обвиняваме Еди Редмейн за това.
Леко бозаво филмче, в което имаше толкова малко физика… Можеха да сложат поне още малко от по-популярните идеи на Хокинг.
Както и да е, Редмейн беше на ниво!
Филмът не е за физика или идеите на Хокинг, а за отношенията му с хората около него и това, как се справя с болестта. А Редмейн не само е на ниво, а определено заслужава Оскара!
Ясно ми е, че не за за физика, умнико 🙂
И именно това прави историята леко да жълтее…
Energy Universe
http://research.zonebg.com/en/books.htm
Energy is every DIFFERENCE in time – space according to time – space itself.