Игрите на глада: Сойка-присмехулка – част I / The Hunger Games: Mockingjay – part I

След като гледах „Сойка-присмехулка – част I”, направих нещо, което не съм подозирала, че ще сторя – прочетох отново книгата на Сюзан Колинс. И изпитах същото, както когато я четох за първи път – не само не можех да я оставя, но аз бях Катнис Евърдийн. Не се усъмних в тревогите, колебанията, крехката й нестабилност, изгарящия гняв. Дишах с нея, тичах с нея, прицелвах се в бомбардировачи… И се отърсих от неприятното усещане, което ми остана след филма. Защото екранизацията на първата част от третата книга на поредицата „Игрите на глада” (между другото, как пък са разделили текста точно на половина! част II ще видим на екран догодина…) е просто поредния завидно тлъст чек, който един екип кинаджии подхвърля на публиката с претенция за бързо и цялостно осребряване.

Филмът е: прилично заснет, с нормална продължителност, с потенциал да бъде издържан (при включено високо ниво на толерантност). Филмът не е: очакваната „огнена” брънка в сагата, посветена на едно възможно дистопично бъдеще. В него Капитолът управлява земните жители в 12-те окръга на Панем чрез безскрупулна диктатура и безпощадните „Игри на глада”, но една от победителките – Катнис Евърдийн – е достатъчно безразсъдна и избухлива, че да разпали с поведението си… бунтовен метеж. Именно от нея – като образ и като личност – смятат да се възползват група жители на Капитола и населението на тайнствения Окръг 13, начело с президент Алма Коин, за да поддържат и разпрострат народното недоволство и да въздадат справедливост над префърцунената, богаташка прослойка на висшата класа, която се радва на охолство в столицата на Панем.

Действието се развива прекомерно бавно, равномерно-постъпателно, с неподходящи „пропагандни” темпове. И един от най-големите недостатъци на „Сойка-присмехулка – част I” вероятно е фактът, че този филм не може да бъде гледан от-дел-но! Спомнете си (най-вече) „Игрите на глада” и (не толкова) „Възпламеняване” – и в двата има начало и край на действие. Не обсъждам колко добре са обрисувани психологически героите, как публиката трябва да има знанието за първата част, за да й се изяснят някои важни подробности от втората – в част 3.1 всичко започва сякаш с предпоставката, че трябва да си гледал предишните части, и завършва… в нищото.

Тъжно е да видиш с очите си как нещо обещаващо и интересно – и като история, и (отчасти) като творчески екип, може да бъде провалено – от алчност и от липса на усет за време и ритъм. Стремежът към възможно по-дълъг и „напоителен” финансов приход слага категорична рамка на творческия порив на Франсис Лоурънс и компания – дори и да искаш да направиш хубав филм, като ти дадат половината текст и ти кажат: „Другата половина – друг път”, ти оставаш с вързани ръце. Доколкото му стигат силите, той се опитва да се справи със задачата – екшън-епизодите са няколко (следвайки сюжетната линия), но от визуалната им реализация определено искам повече. А и детайлите, свързани с отношенията между героите на историята – ето тук е най-големият му провал! Защото режисьорска е отговорността да „спои” всички елементи в едно хармонично цяло така, че да се получи завладяващ филм. Може да правиш десетки репетиции и дубли, може да снимаш прилично, може да си будувал в монтажа – ако на финала се окаже, че има един-единствен елемент, който „вади публиката от филма”, всички усилия са били напразни!

Най-големият трън в моите очи този път не беше драстично неподходящия, без грам актьорско присъствие Джош Хътчърсън, който прави образа на Пийта Меларк пошло-еднопластов. Разочарованието ми е Дженифър Лоурънс. След участието си в първия филм от поредицата, актрисата имаше много възможности да докаже качествата си в най-различни като сюжет, истории и епохи филми. Харесвам нейната непринуденост и хъса, с който се хвърля в действие, тя притежава хамелеонски черти и имам чувството, че с времето ще се превърне в още по-ценéн член на актьорската гилдия (а има и „Оскар”, и два „Златни глобуса” в крехката възраст 24!).

Но в „Сойка-присмехулка – част I” аз не срещнах в нейния поглед Катнис Евърдийн – Дженифър просто си играе ролята, средностатистически и професионално, без да разкрие противоречивите чувства, които разкъсват нейната героиня, без да покаже нещо повече от братска емоция към (един от любимите й) Гейл, без да й повярваме колко отчаяно иска да спаси Пийта от смъртоносната хватка на зловещия президент Сноу (очаквано обран, но точен Доналд Съдърланд). Никак не ми е приятна тази констатация, защото до момента Дженифър беше доказала, че може да се справя със сложни и предизвикателни задачи. В този филм тя изглежда така, сякаш минава за малко през сюжета, колкото да си каже репликите… Обективно погледнато, в такава ситуация не може да виним Лиъм Хемсуърт (а момчето има потенциал), защото неговият герой е сянка и производна на действието и поведението на Катнис.

От новите персонажи не мога да подмина без адмирации присъствието на президент Коин, но това си беше ясно от самото начало – когато ангажираш важен и талантлив актьор като Джулиан Мур, просто залагаш на сигурно. Любопитна е появата на Елизабет Банкс, защото нейната героиня няма какво да прави в Окръг 13 (поне според книгата до 190 страница!), но очевидно сценарният екип решава да „прекрои” антуража на Катнис в подготовката за борбата й (и в търсене на нещо, наподобяващо comic relief) и да даде поле за изява на колоритната Ефи Тринкет. Непрежалимият Филип Сиймур Хофман следва съвестно и отговорно „предписанията” на сценария, а дори и краткото екранно време не може да помрачи радостта от това да видя Уди Харелсън отново в действие – неговият Хеймич Абърнати стана за мен най-успешно „каст”-натия-актьор-който-променя-представата-ми-за-героя ever!

А най-трагичното от всичко знаете ли кое е – че вместо да си кажа „Стига, не искам повече, приключвам с тази незадоволителна киносага!”, аз ще гледам и „Сойка-присмехулка – част II”. Може би от мазохистично желание да продължа „мъчението” или с тайна надежда, че поне накрая ще видя на кино част от моите въображаеми книжни образи… Наивно, нали? И така се оказва, че формулата е сработила: кинокомпаниите режат текстове „на метър”, опаковат ги подобаващо – да изглеждат „добре”, пък ако ще и да кънтят на кухо, и после ги предлагат на публиката, която (очевидно) вече е свикнала да поглъща всичко (заедно с пуканките) в салона… Тъжно, не мислите ли?!