На ръба на утрешния ден / Edge Of Tomorrow

В близко бъдеще Земята е нападната от безмилостни извънземни, наречени „Mimics”, срещу които човешката съпротива се оказва напълно неефективна. В отчаян опит за обрат обединените военни сили на човечеството организират огромен десант и изпращат занимаващия се с PR майор Уилям Кейдж (Том Круз) на фронта, за да заснеме филм, с който да повдигнат морала на хората. Кейдж обаче се проявява като страхливец, отказва и дори се опитва да изнудва висшестоящ генерал в опит да изклинчи. Вследствие Кейдж е понижен до редник и буквално е захвърлен в центъра на битката. Предвид липсата на каквато и да е бойна подготовка, той загива за минути само за да се събуди на сутринта на предишния ден и да изживее ужаса си отново… и отново… и отново. Тази темпорална примка обаче поставя в ръцете му ключа за евентуалния успех на човечеството.

Супер досадно е, че абсолютно всяко ревю на „На ръба на утрешния ден” използва сравнения с „Омагьосан ден”, сякаш той е измислил „time loop” концепцията, но е разбираемо – това е едно от най-популярните (и същевременно стойностни) произведения, използващи похвата, и първо, така хората лесно могат да разберат за какво точно става въпрос и второ, натъртва се, че филмът не измисля „топлата вода”, нито по отношение на общата концепция, нито по отношение на сюжета. Казваш, че той е нещо средно между „Омагьосан ден” и „някоя-военна-фантастика-по-избор”, като например „Звездните рейнджъри” или „Денят на независимостта” (какъвто наистина е случаят), и на човек веднага му става ясно.

От друга страна обаче, подобни сравнения принизяват филма в малко по-голяма степен отколкото „заслужава”. Да, „На ръба на утрешния ден” извиква в съзнанието един куп други филми като история и визия (нещо напълно нормално – всяко едно произведение стъпва или се вдъхновява от нещо вече съществуващо) и да търсим оригиналност е causa perduta, но все пак той успява да намери свой собствен език и въпреки че рециклира теми и идеи, стои изненадващо свежо.

Извънземните нашественици или по-скоро техните висши индивиди (мозъкът контролиращ „кошера”) разполагат с възможността всеки път, когато някой от „алфа” бойците им (техният еквивалент на висок чин) бъде убит, да рестартират деня и всичко да започва отначало, но с тази уловка, че те имат спомен за случилото се преди това, което им дава възможност след време да достигнат до идеалните условия за пълна победа. Точно преди да умре, Кейдж убива един от тези „алфи”, кръвта на който го облива и му дава същата способност да рестартира деня, всеки път когато умре. Така той, с помощта на един от героите на войната Рита Вратаски (Емили Блънт) – която в един момент също е имала тази способност и единствена вярва на думите  му, получава шанс да осигури победа за човечеството.

Точно като повечето произведения, свързани с пътуване във времето, и тук нещата изглеждат (относително) прости на повърхността, но като започнеш да дълбаеш, тук-там изскачат дупки и доста бързо човек се оплита в сериозни парадокси. Слава богу, идеята на филма е да бъде развлекателен летен блокбастър, а не философски трактат за естеството на времето и войнствената натура на човечеството (има си и една-две сериозни теми, но в много по-малка степен), което не предполага чак такава задълбоченост в „механиката” на  процеса и логиката на повествованието. Имаме постулирани определени закони и рамки, в които историята работи, и това е напълно достатъчно.

Друг от проблемите, с които се справя „На ръба на утрешния ден”, е как успява да избегне един от големите капани на повечето подобни филми (както и тези в стил „Рошомон”) –  повторенията, които от един момент нататък стават ужасно досадни. Филмът успява чрез наратива, който не ни оставя да се задържаме дълго на едно място и прави интересни географски и темпорални скоци (доста често не сме сигурни дали гледаме сцена, която Кейдж изживява за първи път или за хиляден) и чрез магията на монтажа, благодарение на който, освен всичко друго, произтичат и няколко неочаквано забавни момента. Тук ще се възползвам да кажа, че всъщност хуморът е една от най-приятните изненади във филма – той е изключително добре премерен, не натежава и не привлича излишно внимание, все едно става дума за комедия.

Това, с което „На ръба на утрешния ден” не се справя, е характерният за холивудските блокбастъри проблематичен финал. Това е и един от основните му недостатъци, да не кажа и най-големият. Не ми се иска да казвам нищо конкретно, за да не ви разваля филма (не че няма да се досетите още от първата минута), но определено можеха да минат поне без едно от двете финални клишета – „извънземното” или „човешкото” (максимално общо казано). Следейки развитието на проекта научих, че снимките са започнали без сценарият да има задоволителен завършек и си помислих, че сценаристите едва ли са имали проблем да измислят нещо оригинално, но просто са го „оставили празно”, защото какъв е смисълът да се пънат, след като студиото ще си изпраска това, което те си знаят. Просто когато става въпрос за подобни скъпи и доста рискови филми, това е елемент, с който рядко се правят компромиси.

Разбира се, няма как да не кажа няколко думи и за актьорите. Том Круз, който прави едно от наистина добрите си изпълнения, ни припомня, че е една от най-големите филмови звезди на нашето време и би трябвало да бъде съден на базата на ролите си, а не на „цивилните” си изяви и вярванията си, колкото и смахнати да са те. Образът на Кейдж му пасва идеално. Круз винаги се е чувствал в свои води, що се отнася до героичните екшън изпълнения, но в случая преобразяването от анти-героя – от страхливия пацифист (и дезертьор) в истински герой – му позволява да разгърне възможностите си и виждаме един от редките случаи, в които той придава допълнителна правдоподобност на героя, а не обратното. Защото винаги е проблем да приемем Круз като обикновен човек в необикновени обстоятелства.

За Емили Блънт също мога да кажа само хубави неща. Това момиче може да изиграе всичко – от най-голямата лигла в романтична комедия до „bad ass” воин, способна да нарита един куп земни или извънземни задници и да ѝ се получават нещата. Тя също е подпомогната от своя образ, който въпреки че е поддържащ, има достатъчно дълбочина и се чувства (изненадващо) равен на този на Круз. Взаимоотношенията и динамиката между двамата също са доста интересни, въпреки края. Чудни са и Бил Пакстън и Брендън Глийсън (като „дрил сержанта”, на който дължим доста от хумора в началото, и „лошия” генерал), въпреки че ролите им доста малки.

За финал, „На ръба на утрешния ден” е забавен, качествен блокбастър, с отлична визия и впечатляващи визуални ефекти, повече от чудесни актьорски изпълнения и провокативна и интересна (макар и позната и взаимстваща от доста произведения) история. Филм, който превъзмогва повечето си недостатъци и успява да бъде изненадващо свеж и развлекателен. Ясно е, че не е за почитателите на „кино изкуството” (това би трябвало да им е станало ясно още от заглавието), а за тези, които си падат по летните развлекателни разтухи или конкретно по военните фантастики, от които качествените примери са доста малко. Ако сте от тези хора, едва ли ще останете недоволни. Въпросът е само как ще стои филмът на второ и трето гледане? Освен ако вече…