Ридик / Riddick

Това лято ни млатеха супермени и гигантски роботи, преследваха ни зомбита, трябваше да отбраняваме Белия дом (цели два пъти) и да изтърпим един самотен рейнджър. И точно когато си мислехме, че сме в безопасност и най-накрая ще си отдъхнем… падна мрак.

„Ридик” е третата част от поредицата за напомпания фюрианец, последен от своя род, който има лукса да вижда в тъмното и да не изглежда нелепо с плувни/мотоциклетни очила. Изминаха почти 10 г. от последния филм и феновете трепетно очакваха неговото завръщане. В „Хрониките на Ридик” от 2004, героят се сблъска с империята, унищожила неговия свят и по стечение на обстоятелствата… стана неин император. Сега обаче нещата са се променили, намираме го захвърлен на жежка планета, населена с опасни същества и без каквато и да е оръжие или насока. Чрез една кратка ретроспекция научаваме какви събития са довели до сегашното му положение. Ридик трябва да започне отново, да събуди животинското в себе си, за да оцелее и да продължи напред.

Изненадващо беше бавното темпо с което започна филмът. Първият половин час е суров „man vs wild” survival guide. Ридик трябва да превърже крака си, да намери вода и да се справи с няколко същества, които не му дават мира. Сещате се, нещо като Беър Грилс в космоса. Туохи отделя по-скоро време за изграждане на персонажите и съспенса, отколкото някакъв непрестанен, безумен екшън. Което всъщност е нещо добро. Както самият герой казва „Back to zero”.

Предварително се знаеше, че „Ридик” ще се доближава по-скоро до първия филм „Пълен мрак”, отколкото до втория. Това е странен избор, тъй като целта на „Хрониките” беше да разширят вселената и да разкрият повече информация за героя и неговото минало. Това повторно връщане към по-затворения, класически sci-fi жанр определено е изненадващо. Всички филми, които започнаха с един изчистен, опростен сюжет се разшириха. „Лудият Макс”, „Умирай трудно”, „Пришълецът”, при всеки следващ от поредицата получаваме повече злодеи, повече екшън и ефекти. На фона на тази тенденция „Ридик” определено изпъква и поема по свой си път. Филмът е по-скоро малко стъпало към нещо по-голямо. Ако случайно се представи добре в бокс-офисите, може да очакваме нещо по-епично за в бъдеще.

Към средата на филма се появяват ловците на глави, които присъстват неотлъчно във всеки един от филмите до сега. Те са ловците, които ще се превърнат в плячка за съвършения predator. Няма да изпадам в спойлери, но дори тук нещата не се развиват според очакванията. На места се сещах за „Нещото” и „Пришълецът” и макар този филм да е далеч под тяхната класа, определено носи част от атмосферата им.

Из нет-а доста хора изтъкват визуалните ефекти като някакво достойнство на филма, но това е абсолютно безумие. Ако сте гледали трейлъра, ще знаете какво ви очаква. Нещата са недодялани и изкуствени. Крийчърите са задоволително добри, но всичко останало е като компютърна игра. Друг минус е проточената дължина. Към средата нещата започват да доскучават. Спокойно можеше да намалят времетраенето от 120 на 90 мин. Имах усещането, че гледам някакъв Director’s Cut с безброй излишни диалози и подробности.

Репликите са поднесени с превъзходната, задължителна за жанра вдървеност и Вин Дизел изпъква като драматичен гений, готов да грабне първия Oскар, който се изпречи на пътя му. Най-Riddickилъс изпълнение предоставя Кейти Сакхоф, която може би познавате от „Бойна звезда Галактика”.

Направи ми впечатление доброто използване на музикални теми, които внесоха малко класа в цялата картина, както и нарисуваните пейзажи. Но, може би най-големият плюс на „Ридик” е, че нито за момент не се взима на сериозно. Шегите са тъпи, екшънът е безумен, но това е част от пакета. Филмът е абсолютен guilty pleasure, който не изневерява на традицията, наследена от неговите предшественици.