Гневът на титаните / Wrath of the Titans

Едва ли тук ще има изненадани. „Гневът на титаните” е точно това, което се очаква – бъкана с тонове екшън и ефекти mindless fun брадва. Кой човек, гледал предисторията му („Сблъсъкът на титаните”), ще подходи към него с по-различни очаквания? Пък дори и да не сте го гледали, не е като трейлърите и останалите реклами да загатват за произведение на киноизкуството, с идейна извисеност, качествена драматургия, дълбоки образи и Оскарови изпълнения.

Въпреки това, разочарованието е налице. Общо взето единствените надежди, свързани с филма, бяха той да е по-добър от предшественика си, което поне на теория не би трябвало да е много трудно – дори и хора като мен, които харесват „Сблъсъкът” и го намират за приятно развлекателен, не могат да отрекат факта, че той е доста далеч от понятието „добър филм”, колкото и относително да е то – на практика обаче, нещата стоят по различен начин.

Десет години след като полубожественият Персей сразява Кракена, хората все по-рядко отправят молитви към боговете, което отслабва силите им и ги прави смъртни. В следствие на това, контролът им над Тартар – мрачната бездна-затвор, където Зевс, Хадес и Посейдон са оковали своя баща и покровител на титаните Кронос – също отслабва и рухването му би означавало края на света. За да оправи положението, Зевс се обръща за помощ към Персей, но неговото единствено желание е да бъде оставен на мира да отглежда сина си Хелий.

Така Зевс е принуден да търси помощ от Хадес, който обаче заема страната на титаните и заедно с Арес – божествения син на Зевс, който се чувства пренебрегнат – го пленяват и използват силите му, за да събудят Кронос. С отслабването на Зевс на Земята настъпва хаос и Персей в крайна сметка е принуден да се включи в битката. С помощта на Андромеда , полубожествения син на Посейдон, Агенор и Хефест, майстора на оръжието, с което първоначално е сразен Кронос, той се отправя към непристъпните недра на света.

Вярно е, че в началото казах, че никой не би търсил от този филм сценарий, но това не означава, че не можеха да се постараят поне още мъничко. Опитите да се вкара малко „драма” чрез различни форми на отношенията между баща и син са чисто и просто елементарни, а единственият проблясък – динамиката между Зевс и Хадес – идва прекалено късно и е крайно недостатъчен. Прибавете липсата на вещественост на образите (главни и второстепенни) и получавате филм, изграден от поредица бездушни екшън епизоди, без каквато и да е съществена спойка помежду им. Нещо като лоша видео игра.

Още на ниво трейлъри много хора забелязаха прилики между филма и „God of War”, но аз не бих могъл да говоря конкретно, тъй като не съм се сблъсквал с нея. Усещането за игра обаче е факт и е толкова силно, че е невъзможно да бъде пренебрегнато – имаме отделни „нива” с артефакти за намиране, препятствия за преминаване и разбира се, босове за трепане. Тези босове са единственото, което можем да посочим за някакъв безспорен плюс за филма.

За съжаление и при тях има разочарование. Едно от най-добрите и яко изглеждащи същества, върху които акцентира рекламната кампания във филма, почти липсва. Става въпрос за Минотавъра, който успяваме да зърнем истински само за броени секунди. Кронос пък е абсолютен „rip-off” на Балрога от „Властелина”, а самият модел на битката му с Персей е едно към едно с Кракена от първия филм. Като цяло, въпреки високото техническо ниво на изпълнение, бих предпочел далеч по-скромните крийчъри от първия филм като скорпионите, вещиците и жестокия лодкар.

Актьорите няма какво да ги обсъждам в подробности – дори тези с възможности, като Рейф Файнс и Лиъм Нийсън, са толкова добри, колкото им позволява изходният материал. Искам да отлича само Бил Най, който въпреки че си играе по един и същи начин от години, пак е най-добрият. От отрицателната страна са Сам Уортингтън и Едгар Рамирес, на който просто не му се получават нещата. Всички останали са „meeeh”.

За финал мога да кажа, да, „Гневът на титаните” предлага по-голям мащаб, повече митологични същества и по-добри ефекти, както и по-качествено 3D (не особено впечатляващо и нужно, но все пак) от своя предшественик, но като цяло не успява да постигне привидно лесната задача безапелационно да се нарече по-добрия филм. Един лабиринт, две-три яки същества и няколко добри момента като дългия кадър при битката с Химера, филм не правят.