Трудно е да живееш в образ. Понякога е много изтощително. Как да погледнеш към света, ако пазиш ревниво маската си. Те се градят с години (маските), удобни са за носене и понякога са много красиви – подобно на белия (или черен) лебедов пух… За да не бъда безскрупулната докторка, изкушена да направи дисекция (защото Аронофски не заслужава това!), днес свалям маската, за да споделя… страстта…
…Да, този свят е сцена, където всички хора са актьори и всеки има миг, във който трябва да влезе и излезе… Уилям Шекспир, „Както ви харесва”
Както и да се опитвах да започна, нещо ми убягваше… Има едно особено усещане, чувство или намек за мисъл, които са толкова натрапчиви и в същото време толкова лесно се изплъзват, че неволно изругаваш всеки следващ път, когато ги изпуснеш… Мисълта витае около сюжета, работата на Аронофски, избора на Натали, музиката на Чайковски (и уникалния Клинт Мансел) и открива единствения център – страст. Силата е в самата същност на балетната самоотверженост, но страстта, с която тази филмова героиня отдава себе си на мечтаното превъплъщение, сякаш пронизва с болка всички главни заговорници в „Черен лебед”. И насладата им няма да е истинска, ако не споделят болката си с публиката. Мъчително е да си съвършен – но колко от хората в киносалона осъзнават този факт с кристалната яснота в мисълта на Нина, която продължава да тренира тялото и да изтезава съзнанието си. Амбицията да откриеш тъмнината в душата си, да пресътвориш страстта в танц, да устоиш на безскрупулността в постановъчните директиви (ледено-страстен персонаж на Венсан Касел) и да жертваш всичко в името на съвършенството – вибрирането на тези струни, опънати до краен предел, очертава образа на лебедовите криле. Натали Портман устоява на тежестта им – историята и режисьорът разчитат безпрекословно на нейната актьорска страст и тя достойно им се отблагодарява за доверието.
Скептични зрители може би ще открият егоцентричен, самовлюбен стремеж за победа на всяка цена, за триумф на „примата” над предизвикателната двойна задача – да бъдеш невинна чистота и мрачна страст в съвършено единство… И сигурно ще бъдат прави… ако не ги докосне онази режисьорска страст, с която Аронофски пропива всяка сцена, всеки детайл, ракурс и движение. Именно той е виновникът за уникалната притегателна сила, която завихри урагана на зрителския интерес и многобройните номинации и награди. Този режисьор отговаря за следача към сцената, на която излиза всеки от нас в личното си преживяване на неговия филм. В безмилостния сноп светлина душата застава на пръсти и знае, че ако има смелост да си го пожелае, ще получи крилете на лебеда. Но за да дръзне да ги разтвори, ще трябва да притежава и силата на страстта, която струи от филма…
Operation Kino: Огромни благодарности на Къди за ревюто.
Много спретнато и изчистено ревю 🙂 Браво.
Това ревю ми подейства доста комплексиращо 🙁
OK – мисля, че трябва да благодарим за ревюто и когато имаме нещо полезно да добавим ЗА ФИЛМА да го сторим – позволявам си предложението, защото идята е да се обсъжда филма, нали ? А тук има много за обсъждане – за филма имам предвид –
Доктор Къди е машина. Огромни благодарности за това… откровение.
Аз не успях да го гледам филма поради болест ( онази седмица изпуснах 4 филма баси!) 🙁 и все още не мога да добавя нищо. Ще се радвам обаче да чуя ако вие имате какво да кажете. 🙂
(blush) За мен е удоволствие, Дрин-сан! За теб – винаги! И аз благодаря – за възможността съм себе си 😉 И аз ще се радвам да добавяте още много и много неща! 😀
Ама супер ей!
Ха, ха, безумно ревю, толкова много изхабени думи, за да не кажеш нищо 🙂
Ама мноо емоция де, тра-ла-ла. Ех, не знаех, че режисьорът "пропива" със страст ракурси! Добре, че никой от пишещите тук още не е тръгнал да прави кино, че тогава ти да видиш "как душата ще застане на пръсти…"
А Габриела може ли да ръси акъл там, дето нема да вирее?!
🙂
Съвсем скромно.
@legrandelf
Моооже! Ама тогава нямаше да съм Габриела 🙂
А относно ревюто на Къди – като пишеш за боза, не е нужно да пишеш толкова розово и бозаво 🙂
На мен ми е лебедово, ама не розаво лебедуво, а баш черно(око) дебелебедово 🙂
Иначе – да. Габриела е за предпочитане пред Габриел.
@Gabriella
Официално те каня да напишеш едно ревю на филм, който ти харесва. Моля те! Много искам да ти пусна един текст и после да гледаме коментари. Пък и да видим ти от какво и как се впечатляваш. 🙂
Напълно съм сериозен!
Какво да се прави, Габи…? Не всеки може да се сравнява с изчегъртаните от някоя мозъчна гънка мегаинтелектуални нордически напъни на Аки. И слава Богу…
@break
ОООО, ДААА! Печелиш награда за най-добър коментар, ЕВАА!
Аки! Тррррртттт!
Дринов – забавна идея, стига скоро да гледам филм, който ми харесва 🙂
@Gabriella
Ще почакаме! 🙂 Ето сега Фест идва, предполагам, че все нещо ще изскочи. 🙂
Засилила съм се да гледам Пина на Вендерс (по-скоро съм фен на нея), ама това не е точно за този форум 🙂
Държа да подчертая, че освен Габриела (тук), нямам друга самоличност. То Габи и без това се получи доста сложна "персона" 🙂
Много объркано ревю. Личи си, че филмът е повличл емоционално, ама явно доста е объркал автора…
Щом върпоса за качеството на ревюто засенчи самия филм, сметайте 😀
Сериозно, това е един от най-добрите текстове, които съм чел наскоро, самият той има стойност на произведение на изкуството!
благодарим на всички – събираме яйца, гнили домати и повей на лебедови пера 🙂 важно е стрелците да имат добър мерник 😉
Днес имах щастието, най-сетне, да изгледам филма! Няма да го хваля, наистина е запомнящ се. Чудно ми е само защо Мила Кунис има толкова номинации за поддържаща роля, като Барбара Хърши я засенчва брутално!
Щото Мила Кунис има по-хубави цици. 🙂 За съжаление, не съм го гледал още и не мога да ти отговоря наистина.
Харесвам този сайт, но това е най-слабото ревю което съм чел. Като нямам предвид езика на текста. Ревюто няма АБСОЛЮТНО нищо общо с филма и темата на филма! ИЗОБЩО темата не е страстта и желанието за перфектност. Това не е филм за балета и убийствените тренировки и желанието за съвършенство и "балетна саможертвеност". Да, съвършенството го има, но то не е темата а детайл от комплексите на героинята. Това е филм за страховете и непозволените желания, за неосъществените мечти. За невротичния тип психика, който всеки човек носи в себе си. За една майка обсебила дъщеря си до степен да я повреди с безкрайните си очаквания, да й забрани да изпитва удоволствие и радост от живота. Забавлението е забранено, ако си го позволиш, означава да си платиш и да страдаш. Може би трябва да си преживял нещо подобно, може би е въпрос на житейски опит и осъзнаване на собствените комплекси, за да успееш да оцениш филма.
@ На-уум, оценявам различния поглед, но малко дразнещо стои в началото на твоя пост "…най-слабото…". ЗА МЕН ревюто е прекрасно, защото и аз възприемам нещата така. Нещата може да се (въртят) тълкуват по много начини. Непозволени желания? Появиха се желания по време на действието, бяха нови желания както за героите, така и за зрителите, откъде реши че са непозволени! Страхове? От какво – от провал? Това си е стремеж за перфектност! Безкрайни очаквания? Е хайде сега безкрайни… всъщност какви очаквания. Забрани? Стига дее, какво и се забранява?, да яде торта?, да ходи на кръчма с непроверени лица?, абе Науме и аз няма да те пусна току-така?
Силно се надявам да не си изпитвал чак такива житейски емоции. Грубо.
И между другото не, не всички носим невротичен тип психика. Нашта е ОК!
@На-ум
Изкуството е субективно нещо, всеки може да усеща и да открива различни неща в него. Аз като човек, който пише ревюта знам колко е трудно да изразиш в текст определена емоция и впечатление. Все още не съм гледал филма, но смятам, че Къди се е справила добре.
@SnaL
Чак пък добре? Некои са луди като за цяло село. 🙂 Трябва ли да ти ги посочвам? 🙂
@На-ум
Общо-взето, приемаме нещата по два начина – или с разума, или със сърцето. Когато чувствата надделеят, с разума е свършено. Аз лично се радавам, когато чета текстове, в които има повече емоция, отколкото информация. Разбира се, думите са важни, но много по-важно е това, което стои зад тях.
Гледах вчера филма, който се оказа тъпичък, както самото ревю. Монтаж от клишета, плюс това от различни жанрове, детайлите ала "Мухата" бяха особено мили! Всеки друг коментар би бил просто губене на време.
Я, още някой е направил асоциация с "Мухата". 🙂 Само че на мен филмът ми хареса – не колкото любимите ми неща на Дейвид Кронънбърг и пословичния му body-horror, но достатъчно, за да го препоръчвам наляво-надясно.
Аз понеже имам приятели, които няма да се сетят да ме поканят да отида на кино с тях, още не съм го гледал, деба! 🙁 🙁
Ако въобще искаш да го изгледаш на кино заложи на тая седмица, че от другата ме съмнява дълбоко да оцелее в репертоара на столичните кина или поне на тези, които разполагат с по-съвременна техника за кинопоказ.
В Синеплекса копието е дигитално.
Will do!
Много слабо и жалко ревю, вероятно целящо да покаже някакво, било то и ниско, ниво на ерудираност. За мое огромно съжаление обаче това не е постигнато.
@Любомир
Понеже не знам дали авторката може да ти отговори, аз да те попитам. какво не ти харесва? Претенциозно ли ти е? Това е ревю е емоционално, а не интелектуално. По тази причина не можеш да го приемаш по друг начин, освен със "сърце".
Брилянтно-брутален филм!
Очарователна и страховита Портман,страхотен Касел и брилянтен Аранофски!
Тук само Габриела разбира нещо от кино и изобщо има някакъв вкус. Останалите – да пасат черни лебеди.
Няма да лъжа, по принцип (като всеки себеуважаващ се българин, хахахаха) съм мнителен към такива ревюта и си признавам, че още не съм гледал филма. В най-скоро време, като успея да се завържа у нас достатъчно дълго време, ще го изгледам и ще пиша за мнения, че така и не дойде на кино във Варна навремето :/
С малко закъснение за жалост, успях най-накрая да изгледам филма… Истината е, че се реших от друго произведение на Арановски- „Майка!“, който напълно ме втрещи и накара да гледам 20 минути в една точка, опитвайки се да осмисля какво точно гледах. Всъщност режисьорът е наистина впечатляващ и смея да коментирам, че наградите и добрата реакция от страна на критиците не е напразна. Адмирации за Натали, която изцяло погълна и успя да пресъздаде толкова различен, пипкав, на моменти дори гротесък образ. Филмът наистина си заслужава гледането. Обратът накрая е запомнящ с ясно (целта към съвършенство и болезнен перфекционизъм, граничещ с лудост), но същевременно неточно послание, карайки всеки зрител да го интерпретира по свой начин.Явно това е и запазената марка на Арановски, съдейки по другите му продукции. А относно всеки, който смята филмът за претенциозен и прехвален, нека разбере разликата между наистина лош филм и такъв, който не е твоята чаша чай. Не съществува продукт, който да задоволи абсолютно всеки зрител и е добре че всеки изказва различно мнение и дава своята оценка. Въпреки това, щом сте достатъчно дръзки да влизате в ролята на критици даващи акъл, моля станете режисьори и ни затворете устите!