Като едно от най-очакваните заглавия за годината и предвид предишните филми на Деп и Бъртън, вероятността „Алиса в Страната на чудесата” да стане жертва на прекалено високи очаквания е доста голяма. При все това, колкото и високи да са те, в никакъв случай не бих ги нарекъл нереални. Даже и за секунда не бих си помислил, че творци от ранга на Тим Бъртън и Джони Деп не биха могли да ни изненадат също както при „Едуард с ръцете ножици”, „Ед Ууд”, „Слийпи Холоу”, „Чарли и шоколадовата фабрика” че дори и нетрадиционния „Суини Тод” , където очакванията ни не бяха по-малки.
Първото, и може би най-голямо, разочарование от филма е свързано с формáта. Не очаквах, че ще го кажа толкова скоро след като 3D зрелищата превзеха кината, но „Алиса в Страната на чудесата” не трябваше да е в 3D вариант. При това нямам предвид само това, че филмът е сниман 2D и после е конверитран, което е очевидно. Имам предвид, че за разлика от анимациите, които прескачат в третото измерение без особени проблеми, тук се усещат един-два дефекта, които в противен случай биха отсъствали.
Това е жалко, защото съчетаването на визията на Тим Бъртън със специфичния свят на Луис Карол беше прекрасна възможност гениалният режисьор да докаже на Холивуд (и на всички зрители), че двете системи могат да съществуват рамо до рамо и за всяка има подходящи заглавия и истории. А според мен точно „Алиса” на Бъртън би стояла по-добре само в 2 измерения. За съжаление, за разлика от други 3D заглавия у нас той ще бъде показван само в 3D и поради това ще ни се наложи да изчакаме Blu-ray изданието, за да можем да преценим на 100%.
Второто ми разочарование се корени в самата история. Най-големият й недостатък се крие в последната третина на филма, където всички оригинални идеи, разгърнати до момента, биват изляти в една клиширана битка, която ме подсеща за може би единствения провал на Бъртън – „Планетата на маймуните”. Да си кажем честно, да напишеш продължение на един от най-обичаните романи на всички времена е трудно начинание. Вече сме се сблъсквали с такъв случай при „Питър Пан” и както знаете „Хук” е сред по-малко успешните проекти на Спилбърг. Също така, моралната поука е леко проблема… Част от действията на Алиса ме карат да се замисля, дали всъщност е оценила престоя си, бил той въображаем или не, в Страната на чудесата.
Разбира се, филмът притежава и безкрайно много плюсове. Визията не подлежи на коментар. Обичайният партньор на Бъртън, Дани Елфман, отново е свършил перфектна работа, но най-голямият от всички плюсове са актьорите, в това число и онези, коио присъстват само като гласове. Всички, без изключение, видимо се забавляват с уникалните си персонажи – ярка смесица от Бъртън и Карол. Както винаги, един човек се откроява и това е Джони Деп – в ролята на Шапкаря, който за пореден път доказва, че е много, много повече над каквото и да било определение.
В крайна сметка герои, изпълнения, декори, ефекти и стил – всичко е със забележително качество, но крайният резултат – самият филм – не е на нивото, което очаквахме от Тим Бъртън. Ако сте сред феновете на режисьора (като мен) едва ли ще останете силно разочаровани, но ще трябва да признаете с нежелание – това не е най-добрият филм на Бъртън.
