The Trial of the Chicago 7

We are not going to jail for what we did – we are going to jail for who we are!
 

Да направиш филм не е лесно. Да направиш филм по действителен случай е още по-трудна задача. Но да направиш филм по действителен случай, в който са намесени политически, военни и етнически теми, и да си максимално обективен за случилото се е „невъзможна мисия“ в наши дни. И докато киносалоните чакат големите блокбастъри както пустинята чака дъжда, някои от най-добрите заглавия тази година (за съжаление) идват на малкия екран. Арън Соркин не е Том Круз и филмът му не е високобюджетна конфекция, но талантливият сценарист и режисьор се е справил с мисията си брилянтно, давайки ни филма на годината.

Седемте осъдени мъже в Чикаго и техните адвокати, 1968 г.

Седемте осъдени мъже в Чикаго и техните адвокати, 1968 г.

The Trial of the Chicago 7“ разказва за реалните събития от август, 1968 година, когато група протестиращи против Виетнамската война са осъдени за конспирация и пресичане на щатски граници, с цел подбуждане на бунтове по време на националната конвенция на демократите в САЩ. Самият процес влиза в историята на човечеството с множеството абсурди, дискриминация, политически интриги и неадекватни действия от страна на съдия Джулиъс Хофман. Превъртаме лентата напред до 2006 година, когато Стивън Спилбърг изявява желание да заснеме филм по събитията. Той кани Арън Соркин в неговия дом и му поверява задачата да напише сценария. Година по-късно Соркин е готов и проектът се придвижва до ниво кастинг: главните роли се поверяват на Саша Барон Коен като Аби Хофман, Уил Смит като Боби Сийл и Хийт Леджър в ролята на Том Хейдън. Ден преди Спилбърг да се срещне с Леждър, актьорът се самоубива, а седмица по-късно стачката на сценаристите в Америка, която трае 100 дни, са причините проектът да бъде прекратен. Години по-късно Спилбърг се опитва да го съживи, като ползва неизвестни актьори и ограничен бюджет, но нещата отново удрят на камък, докато Соркин не се заема с режисирането през 2018 година.

trial-of-the-chicago-7-2-20201021

Защо ви казвам всичко това? Освен, че е интересна информация около заглавието, тази история дава по-дълбок поглед над случващото се зад камерата, което от своя страна спомага за въздействието от сцените на екрана. Говорим за биографичен филм, стъпващ изцяло на реални събития, за да разкаже тяхната история. И като говорим за разказване, Соркин е един от най-добрите сценаристи, работещи днес. Работата му включва заглавия като „Доблестни мъже”, „Войната на Чарли Уилсън“, „Стив Джобс“, безупречния „Социалната мрежа“ и страхотния „Играта на Моли“, който Соркин не само пише, но е и неговият режисьорски дебют. Още в него си личи, че Соркин може да е добър с перото, но е още по-вещ с камерата. Стилът му напомня на множество големи имена в индустрията и оставя силно впечатление за контрол над камерата и прецизен монтаж, който улавя всеки малък (но важен) момент. В „The Trial of the Chicago 7“ Соркин продължава с „повече от същото“, използвайки първите 10 минути за архивни кадри, съчетани с кратки интро-та на основните персонажи и конфликта, който предстои. Диалогът е по-бърз от куршуми на стрелбище, а камерата лети около героите и събитията с прецизност и дискретност.

trial-of-the-chicago-7-3-20201021

Ансамбълът от актьори, които виждаме на екран, е повече от впечатляващ. Еди Редмейн (в ролята на Том Хейдън) и Саша Барон Коен (като Аби Хофман) са титулярите и изненадват много приятно с ролите си, които нямат нищо общо с предишни техни образи. Особено Коен, който е познат на аудиторията с комедийните си изяви – тук той запазва част от тях, но има повече нюанси и ранимост, към които да симпатизираме. Джеръми Стронг е неузнаваем като Джери Рубин, докато Джоузеф Гордън Левит и Майкъл Кийтън имат по-малки роли, но за краткото си екранно време дават максимума от своя талант. Същото важи и за Яа Абдул-Матийн II в ролята на Боби Сийл, чиято роля залага по-скоро на физика и емоции, отколкото на диалози. Специално внимание трябва да се отдели и на Франк Ланжела, който сякаш е роден да играе отвратителния съдия Джулиъс Хофман. Да гледаш как всички тези имена спорят в съдебната зала е като да си в час по химия, знаейки, че смесването на толкова много компоненти несъмнено ще доведе до експлозия. Напрежението непрестанно се тушира с изненади и комедийни елементи, но след всяка широка усмивка следва сериозен поглед над случилото се. Здравият сценарий на Соркин държи драмата под контрол и не позволява комедията или сълзливите нотки да нарушат баланса и удоволствието от проследяването на съдебния процес. Всяка минута е хирургически преценена и няма излишен материал, който да нарушава съдебната „симфония“ на Соркин.

trial-of-the-chicago-7-4-20201021

Като говорим за самия процес – едно от нещата, с които филмът печели точки е, че Соркин избира да не разказва всичко последователно. Вместо това имаме 15 минути начална експозиция и запознаване с героите, след което директно се прехвърляме в съдебната зала. После, в процеса на разпитване на свидетелите, чрез спомени, виждаме какво всъщност се е случило, кой за какво е виновен и как се е стигнало до присъдата. Ако има хора, които не са запознати със събитията, филмът работи като пъзел, чиито парченца нареждаме малко по малко с напредването на историята и това води до неочаквани обрати. Макар да има изменения на някои от реалните събития, те никога не са значителни и не пречат на цялостната презентация, а са по-скоро направени с цел да се спечели екранно време за други, по-важни моменти, или за допълнителна мотивировка и доизграждане на героите. Тук е и моментът, в който съм длъжен да споделя един потенциален минус на филма, който можеше да бъде избегнат. Той е дълъг 130 минути, но има няколко героя от групата, които не получават достатъчно сцени, с които да ги опознаем по-добре. Може би още 10-15 минути нямаше да навредят, за да се превърнат в триизмерни образи, но от друга страна щеше да има опасност темпото да се забави. Колкото и да съм фен на скорострелния диалог на Соркин, той не е за всеки. Не бих останал учуден, ако още в началото на филма някои зрители имат трудности с политическия жаргон и следенето на диалозите между актьорите, които сякаш се надцакват кой ще каже по-бързо репликите си. Всичко това не е минус за мен, а по-скоро обективен поглед над потенциални негативи, които някои от вас може да открият. Коментарите ми влизат по-скоро в графата „заяждане“ и тяхното присъствие не дразни до такава степен, че да ме изхвърлят от преживяването.

trial-of-the-chicago-7-6-20201021

В началото на ревюто споменах, че Соркин заема неутрална позиция относно политическата обстановка във и извън съдебната зала и стоя твърдо зад тези думи. Нито веднъж не попаднах на сцена, която да ме бие по главата, че трябва да следвам конкретна партия или пък да изпитвам излишни симпатии към определени етноси. Случаите на дискриминация и насилие са отражение на реални събития и са неоспорими факти. Сигурен съм, че ще излязат множество статии и коментари как филмът е поредната пропаганда на Запада, но именно затова дадох историята за развитието на продукцията, която датира много преди събитията в наши дни. Соркин влиза в ролята на „муха на стената“ и с помощта на кинематографични средства успява да ни предаде събитията такива, каквито са били. Той подлага на съмнение всички и представя доказателства в полза и на двете страни, оставяйки зрителя да бъде съдебен заседател и изпълнител на присъдата.

trial-of-the-chicago-7-5-20201021

Вече близо пет години живея в САЩ и за това време мога да кажа, че расизмът не е забравен спомен от миналото, а част от културата и системата на държавата. Това е особено видно през последната година, когато цял свят стана свидетел на множеството протести, свързани с побоищата от полицаи срещу невъоръжени чернокожи. През същата тази година президентът на САЩ заплаши на няколко пъти Китай с война. И на всичкото отгоре нацията е разделена на две по отношение бъдещето ѝ и кой трябва да е лидер за следващите 4 години. Не споменавам всичко това с политически подбуди, а по-скоро да дам пример за това колко много светът не се е променил от 1968 година насам. Все още се борим със същите проблеми, но с променлив успех…

На този етап „The Trial of the Chicago 7“ е не само филмът на годината от техническа гледна точка. Той е по-релевантен отвсякога и думите на Соркин относно еволюцията на сценария казват повече, отколкото е необходимо: „Сценарият не се промени, за да отрази времената. Времената се промениха, за да отразят сценария.“

коментари
 
Отговорете »

 
  • Леда Г.
    2020-10-23 at 12:44

    Да, и на мен ми хареса. Типичните маневризми на Соркин бяха може би еднаа идея по-забележими в този филм, наистина има моменти, в които самия диалог те изкарва от филма, защото никой не говори наистина така, но пък е с толкова убеждение поднесен от актьорите, че е удоволствие да го слушаш сам по себе си като произведение на изкуството.

    Кийтън, Райлънс и Барън Коен бяха абсолютно гениални.

    За филм на годината не знам, преди Mank няма и да се опитвам да си редя класацията.

    Отговор

    • X-Force
      2020-10-23 at 15:39

      Абсолютно съгласен с всяка една дума! И именно понеже чакам Манк и Sound Of Metal с голямо нетърпение в ревюто казвам, че филмът дъ бест „на този етап“. Тепърва предстои да видим дали това ще е така или не :)


    • UZUMAKI
      2020-10-24 at 23:30

      Мда, преди „Mank“ класациите са безсмислени :)


  • Milbo
    2020-10-24 at 00:35

    Това със сигурност не е филмът на годината.
    Актьорите са чудесни, разбира се, но филмът не е автентичен, защото гледаме актьори, които ‘играят’ – това в крайна сметка е фатално за всеки подобен филм….В масовките дори имах чувството, че съм се озовал на ул. Московска, когато навремето снимаха един филм – по същия начин всички бяха облечени в дрехи от едно време, щот снимаха ‘филм’…Беше много ‘филмово’…
    Сравнението със ‘Селма’ идва наум – в ‘Selma’ има всичко това, което тук трябва да го има, но го няма. Дори няма да споменавам оригиналния 12 Angry Men, например….Cannot compare really on any level….
    Защо е така ?
    Един прост отговор на иначе сложен въпрос може да е – защото го е режисирал Соркин. Защо го е режисирал той actually ? Филмът му за Моли го спрях преди 30-тата минута – Какви са мотивите му да режисира изобщо и този филм конкретно ? От написаното по-горе, разбираме, че проектът изначално е тръгнал когато Спилбърг го е помолил да го напише, тоест, в зародиш това не е било негово нещо, негова история и кауза…
    Още едно иначе ненужно сравнение….’Електричеството’ в ‘A Few Good Men’, по негов сценарой, но с друг режисьор – е от съвсем друга категория –

    Отговор

  • Milbo
    2021-01-01 at 22:56

    12 филма, които са far superior to this one (I am certain there will be more):

    Portrait of a Lady on Fire
    The Father
    Minari
    Another Round
    Corpus Christi
    Host
    Beanpole
    A White, White Day
    Sound of Metal
    The Call
    Swallow
    Bad Education

    Отговор

  • Иво
    2021-01-28 at 17:49

    Този текст прилича повече на оправдание защо харесваш филма (осъзнавайки, че пишеш за сайт, където другите писатели, както и масата читатели, са субективно и негативно настроени към либералните политики), отколкото на кино ревю.

    Може би тези ти страхове водят до абсурдите, които пишеш:

    1. „Още в него си личи, че Соркин може да е добър с перото, но е още по-вещ с камерата.“, това е обективно грешно и никога не съм срещал друг човек с подобно мнение, още по-малко човек, който уж разбира от кино. Соркин е сценарист до мозъка на костите си, а като режисьор е кадърен, но абсолютно безличен и безинтересен, особено визуално.

    2. „Стилът му напомня на множество големи имена в индустрията и оставя силно впечатление за контрол над камерата и прецизен монтаж, който улавя всеки малък (но важен) момент.“. Още по-голяма глупост, Соркин няма стил, нито собствен почерк, това е факт. Не съм убеден, че знаеш какво е режисура честно казано. Отделно, монтажистът на филма не е Соркин, а Алън Баумгартън. Иначе монтажът е много добър, да.

    3. „В началото на ревюто споменах, че Соркин заема неутрална позиция относно политическата обстановка във и извън съдебната зала и стоя твърдо зад тези думи.“ Значи не си разбрал филма, още по-малко Соркин. Един от много минуси на Соркин като режисьор, минус, който има и като сценарист, но там се измъква чрез ловките си диалози, е че не умее да бъде фин и деликатен когато иска да покаже убежденията си. Очеизвадно е, че той е на страната на обвиняемите. Дори ми се струва обидно да трябва да го обяснявам на зрял и грамотен мъж. Като започнем от очернянето на съдия Хофман, както и на Джон Мичъл в конфликта му с Рамзи Кларк (ключова част от филма, която не спомена), минем през фиктивното участие на Фред Хамптън (още една важна част от филма, шокиращо пропусната от теб) и завършим с фиктивния финал (четенето на имената е прекрасно на екран, но го няма в реалното дело). Музиката на Даниел Пембъртън също е много манипулативна.

    4. „Същото важи и за Яа Абдул-Матийн II в ролята на Боби Сийл, чиято роля залага по-скоро на физика и емоции, отколкото на диалози. “ Тъжно е как се страхуваш да наричаш нещата с истинските им имена, Боби Сийл е поредната жертва на шокиращ расизъм в историята на САЩ. А първото име на актьора се пише и произнася – Яя.

    Филмът е добър, аз не виня Соркин, че заема правилната страна в този конфликт, но ми се искаше да е по-деликатен в решенията си. Филмът щеше да е по-интересен с друг режисьор. Но не може да не спомена и двете големи постижения на Соркин откъм режисура – режисирал е прекрасно актьорите, всичко до един са за Оскар. И е направил един наистина много увлекателен филм. Перфектният филм кандидат за Оскар-а за Филм на годината – Artsy yet accessible, а именно – достатъчно арт за критиците и за кино индустрията, но достатъчно комерсиален и достъпен, така че и масата публика да го хареса. Напомня много на Argo като типаж, и отново подобно на него, съм убеден на 99%, че дори и да спечели Филм на годината, Соркин няма да бъде номиниран за режисьор, не го заслужава. Гилдията на режисьорите внимава доста в това отношение, за щастие на всички ни, заслужено пропуснаха да номинират и Питър Фарели, въпреки нелепата победа на Green book.

    Отговор

    • X-Force
      2021-01-28 at 23:35

      Пич … успокой се 😀 Да си чувал за лично мнение? Или според теб всичко е „неоспорими факти“ и всички трябва да гледат в една посока? Аман от псевдоразбирачи, които идват само, за да кажат, че сайта замира и текстовете не били кино ревюта. Дай да видим ти какви си ги писал та да се смеем взаимно :)


  • Milbo
    2021-01-29 at 03:09

    X-Force, защо не отговориш по същество ? Без да минаваш в режим на лични нападки …
    Какво значи ‘псевдо-разбирач’ ?
    Какво значи ‘разбирач’ ?
    Кой решава кой какъв е ?
    Ти ?

    ‘Неоспорим факт’ е, че тук от много време никой не сяда да си напише мнението ей така с аргументи. Сайтът със сигурност се провали в това да си култивира аудитория и среда, където хората си говорят един с друг, пишат си мненията без някой да ги псува. Със сигурност има заинтересувани, които без да пишат ревюта – са хора с интереси към киното, и имат мисли, които са валидни, защото са автентични като лично изживяване. Те просто изобщо не ебават да идват тук –

    Нито Иво, нито филанкишията трябва да седнат да пишат ревю, което на теб да ти хареса, за да си коментират колкото си искат ? Не разбираш ли колко глупава е тази идея – По нейната логика, ако не ми харесва парламента, аз трябва да стана депутат, после ако не съм доволен, че няма правна реформа – да стана министър на правосъдието, после ако не ми харесват българските филми – да стана български режисьор на филми….

    Некъф човек, който няма идея за ‘културата’ на това място е написал нещо и ти моментално минаваш в тон като онзи кретен – всички знаят кой имам предвид. Ти нали не си като него ?
    Ако проявяваш такова неуважение към случаен човек, който е отделил това време – как очакваш тук да има sustainable attention from intelligent people ???
    Точно в капацитета си на случаен минал – той е свършил повече от повечето, които драскат по едно изречение, което е или неграмотно или не носи информация – или (най-често) сърди, че имало много черни в еди кой си проект…
    Ако всички случайно минали отделяха такова време и внимание -в коментарите си сайтът щеше да е съвсем различен –
    Но манталитетно – това е някак си непосилна задача – нанагорна, неблагодарна, невъзможна – Все едно от днес за утре да си смениш кръвната група – как би могло да стане това ?

    Отговор

    • X-Force
      2021-01-29 at 16:56

      И аз се чудя същото. Ако се зачетеш в писаниците на Иво ще видиш, че във всеки параграф (с изключение на последния) той говори за това кое е „обективно вярно“ и кое е „факт“. Едва ли не неговото мнение е абсолютна истина и ничие друго не се признава. Соркин не бил по-добър режисьр отколкото сценарист? Може и да е така, но за мен лично не е. Това, че Иво или ти или някой друг не е съгласен с това не е мой проблем.

      Проблем е когато някой като мен отдели часове от времето си да напише аргументирано мнение защо даден филм ми харесва и после дойде някой като Иво и тръгва на нож с аргументи от типа „моята играчка е по-хубава от твоята“. Явно и според теб никой тук не пише с аргументи, с което отново не съм съгласен, но няма как да те накарам да виждаш нещо, което е невидимо за очите ти. Имам чувството, че очаквате да четете материал за Пулицър в този сайт. Иди и чети ревюта на страницте на Deadline, THR, Roger Ebert и виж за какво става въпрос там – текстовете им са 1/3 като количество от това, което се пише тук и или се казва горе-долу същото или са наполовина толкова аргументирани. Разликата е, че в коментарите там никога няма да срещнеш някой, който да се оплаква по тия параграфи. Хората коментират най-важното – филмът. Нямам нищо против да вляза в дискусия с който и да е и да поговорим за заглавието, но като започне някой с „обективно и субективно това не е така“ какъв е смисълът да продължавам?!


  • Milbo
    2021-01-29 at 18:11

    X-Force, с ‘аргументирано мнение’ имах предвид аргументирани коментари, а не ревютата, които се пишат за без пари и (според мен) в екстремни условия. Ако с нещо в някое ревю не съм съгласен споменавам конкретно това нещо – не казвам ревюто не става (не помня някога да съм го казвал), или че написалият го е еди къф си (изключение правя само за една конкретна личност, като се появи в някое видео да дрънка глупости …)
    Както съм направил и по-горе – според мен това не е филмът на годината, казал съм бегло 2 приказки защо и съм се върнал и съм споменал некви други потенциални филми – не казвам нищо за теб или за ревюто ти per se.
    Иво споменава две, три неща, които са (субективно-обективно) верни. Аз също забелязах извинителния ти тон, едва ли не – същевременно обаче имаш ясна позиция, която канселира това. И Соркин наистина (субективно-обективно) е много по-добър сценарист отколкото режисьор, и на мен ми дойдоха малко ‘в прав текст’ очевидните му симпатии. Последният параграф на Иво също ми се струва, че добавя към това за какъв филм иде реч…Не виждам как подобен параграф на коментиращ може да е във вреда на сайт като този …

    Отговор

    • X-Force
      2021-01-29 at 18:18

      Нямам никакъв проблем с последният му параграф (даже намекнах, че е на място като мнение). Имам проблем с останалото.

      Между другото, когато писах ревюто за този филм мислех, че ще е най-добрият за годината, но в последствие гледах Another Round и Sound of Metal, които бяха по-добри (ти даже ги спомена в списъка със заглавия малко по-горе).


Коментирайте