The Trial of the Chicago 7

We are not going to jail for what we did – we are going to jail for who we are!
 

Да направиш филм не е лесно. Да направиш филм по действителен случай е още по-трудна задача. Но да направиш филм по действителен случай, в който са намесени политически, военни и етнически теми, и да си максимално обективен за случилото се е „невъзможна мисия“ в наши дни. И докато киносалоните чакат големите блокбастъри както пустинята чака дъжда, някои от най-добрите заглавия тази година (за съжаление) идват на малкия екран. Арън Соркин не е Том Круз и филмът му не е високобюджетна конфекция, но талантливият сценарист и режисьор се е справил с мисията си брилянтно, давайки ни филма на годината.

Седемте осъдени мъже в Чикаго и техните адвокати, 1968 г.

Седемте осъдени мъже в Чикаго и техните адвокати, 1968 г.

The Trial of the Chicago 7“ разказва за реалните събития от август, 1968 година, когато група протестиращи против Виетнамската война са осъдени за конспирация и пресичане на щатски граници, с цел подбуждане на бунтове по време на националната конвенция на демократите в САЩ. Самият процес влиза в историята на човечеството с множеството абсурди, дискриминация, политически интриги и неадекватни действия от страна на съдия Джулиъс Хофман. Превъртаме лентата напред до 2006 година, когато Стивън Спилбърг изявява желание да заснеме филм по събитията. Той кани Арън Соркин в неговия дом и му поверява задачата да напише сценария. Година по-късно Соркин е готов и проектът се придвижва до ниво кастинг: главните роли се поверяват на Саша Барон Коен като Аби Хофман, Уил Смит като Боби Сийл и Хийт Леджър в ролята на Том Хейдън. Ден преди Спилбърг да се срещне с Леждър, актьорът се самоубива, а седмица по-късно стачката на сценаристите в Америка, която трае 100 дни, са причините проектът да бъде прекратен. Години по-късно Спилбърг се опитва да го съживи, като ползва неизвестни актьори и ограничен бюджет, но нещата отново удрят на камък, докато Соркин не се заема с режисирането през 2018 година.

trial-of-the-chicago-7-2-20201021

Защо ви казвам всичко това? Освен, че е интересна информация около заглавието, тази история дава по-дълбок поглед над случващото се зад камерата, което от своя страна спомага за въздействието от сцените на екрана. Говорим за биографичен филм, стъпващ изцяло на реални събития, за да разкаже тяхната история. И като говорим за разказване, Соркин е един от най-добрите сценаристи, работещи днес. Работата му включва заглавия като „Доблестни мъже”, „Войната на Чарли Уилсън“, „Стив Джобс“, безупречния „Социалната мрежа“ и страхотния „Играта на Моли“, който Соркин не само пише, но е и неговият режисьорски дебют. Още в него си личи, че Соркин може да е добър с перото, но е още по-вещ с камерата. Стилът му напомня на множество големи имена в индустрията и оставя силно впечатление за контрол над камерата и прецизен монтаж, който улавя всеки малък (но важен) момент. В „The Trial of the Chicago 7“ Соркин продължава с „повече от същото“, използвайки първите 10 минути за архивни кадри, съчетани с кратки интро-та на основните персонажи и конфликта, който предстои. Диалогът е по-бърз от куршуми на стрелбище, а камерата лети около героите и събитията с прецизност и дискретност.

trial-of-the-chicago-7-3-20201021

Ансамбълът от актьори, които виждаме на екран, е повече от впечатляващ. Еди Редмейн (в ролята на Том Хейдън) и Саша Барон Коен (като Аби Хофман) са титулярите и изненадват много приятно с ролите си, които нямат нищо общо с предишни техни образи. Особено Коен, който е познат на аудиторията с комедийните си изяви – тук той запазва част от тях, но има повече нюанси и ранимост, към които да симпатизираме. Джеръми Стронг е неузнаваем като Джери Рубин, докато Джоузеф Гордън Левит и Майкъл Кийтън имат по-малки роли, но за краткото си екранно време дават максимума от своя талант. Същото важи и за Яа Абдул-Матийн II в ролята на Боби Сийл, чиято роля залага по-скоро на физика и емоции, отколкото на диалози. Специално внимание трябва да се отдели и на Франк Ланжела, който сякаш е роден да играе отвратителния съдия Джулиъс Хофман. Да гледаш как всички тези имена спорят в съдебната зала е като да си в час по химия, знаейки, че смесването на толкова много компоненти несъмнено ще доведе до експлозия. Напрежението непрестанно се тушира с изненади и комедийни елементи, но след всяка широка усмивка следва сериозен поглед над случилото се. Здравият сценарий на Соркин държи драмата под контрол и не позволява комедията или сълзливите нотки да нарушат баланса и удоволствието от проследяването на съдебния процес. Всяка минута е хирургически преценена и няма излишен материал, който да нарушава съдебната „симфония“ на Соркин.

trial-of-the-chicago-7-4-20201021

Като говорим за самия процес – едно от нещата, с които филмът печели точки е, че Соркин избира да не разказва всичко последователно. Вместо това имаме 15 минути начална експозиция и запознаване с героите, след което директно се прехвърляме в съдебната зала. После, в процеса на разпитване на свидетелите, чрез спомени, виждаме какво всъщност се е случило, кой за какво е виновен и как се е стигнало до присъдата. Ако има хора, които не са запознати със събитията, филмът работи като пъзел, чиито парченца нареждаме малко по малко с напредването на историята и това води до неочаквани обрати. Макар да има изменения на някои от реалните събития, те никога не са значителни и не пречат на цялостната презентация, а са по-скоро направени с цел да се спечели екранно време за други, по-важни моменти, или за допълнителна мотивировка и доизграждане на героите. Тук е и моментът, в който съм длъжен да споделя един потенциален минус на филма, който можеше да бъде избегнат. Той е дълъг 130 минути, но има няколко героя от групата, които не получават достатъчно сцени, с които да ги опознаем по-добре. Може би още 10-15 минути нямаше да навредят, за да се превърнат в триизмерни образи, но от друга страна щеше да има опасност темпото да се забави. Колкото и да съм фен на скорострелния диалог на Соркин, той не е за всеки. Не бих останал учуден, ако още в началото на филма някои зрители имат трудности с политическия жаргон и следенето на диалозите между актьорите, които сякаш се надцакват кой ще каже по-бързо репликите си. Всичко това не е минус за мен, а по-скоро обективен поглед над потенциални негативи, които някои от вас може да открият. Коментарите ми влизат по-скоро в графата „заяждане“ и тяхното присъствие не дразни до такава степен, че да ме изхвърлят от преживяването.

trial-of-the-chicago-7-6-20201021

В началото на ревюто споменах, че Соркин заема неутрална позиция относно политическата обстановка във и извън съдебната зала и стоя твърдо зад тези думи. Нито веднъж не попаднах на сцена, която да ме бие по главата, че трябва да следвам конкретна партия или пък да изпитвам излишни симпатии към определени етноси. Случаите на дискриминация и насилие са отражение на реални събития и са неоспорими факти. Сигурен съм, че ще излязат множество статии и коментари как филмът е поредната пропаганда на Запада, но именно затова дадох историята за развитието на продукцията, която датира много преди събитията в наши дни. Соркин влиза в ролята на „муха на стената“ и с помощта на кинематографични средства успява да ни предаде събитията такива, каквито са били. Той подлага на съмнение всички и представя доказателства в полза и на двете страни, оставяйки зрителя да бъде съдебен заседател и изпълнител на присъдата.

trial-of-the-chicago-7-5-20201021

Вече близо пет години живея в САЩ и за това време мога да кажа, че расизмът не е забравен спомен от миналото, а част от културата и системата на държавата. Това е особено видно през последната година, когато цял свят стана свидетел на множеството протести, свързани с побоищата от полицаи срещу невъоръжени чернокожи. През същата тази година президентът на САЩ заплаши на няколко пъти Китай с война. И на всичкото отгоре нацията е разделена на две по отношение бъдещето ѝ и кой трябва да е лидер за следващите 4 години. Не споменавам всичко това с политически подбуди, а по-скоро да дам пример за това колко много светът не се е променил от 1968 година насам. Все още се борим със същите проблеми, но с променлив успех…

На този етап „The Trial of the Chicago 7“ е не само филмът на годината от техническа гледна точка. Той е по-релевантен отвсякога и думите на Соркин относно еволюцията на сценария казват повече, отколкото е необходимо: „Сценарият не се промени, за да отрази времената. Времената се промениха, за да отразят сценария.“

коментари
 
Отговорете »

 
  • Леда Г.
    2020-10-23 at 12:44

    Да, и на мен ми хареса. Типичните маневризми на Соркин бяха може би еднаа идея по-забележими в този филм, наистина има моменти, в които самия диалог те изкарва от филма, защото никой не говори наистина така, но пък е с толкова убеждение поднесен от актьорите, че е удоволствие да го слушаш сам по себе си като произведение на изкуството.

    Кийтън, Райлънс и Барън Коен бяха абсолютно гениални.

    За филм на годината не знам, преди Mank няма и да се опитвам да си редя класацията.

    Отговор

    • X-Force
      2020-10-23 at 15:39

      Абсолютно съгласен с всяка една дума! И именно понеже чакам Манк и Sound Of Metal с голямо нетърпение в ревюто казвам, че филмът дъ бест „на този етап“. Тепърва предстои да видим дали това ще е така или не :)


    • UZUMAKI
      2020-10-24 at 23:30

      Мда, преди „Mank“ класациите са безсмислени :)


  • Milbo
    2020-10-24 at 00:35

    Това със сигурност не е филмът на годината.
    Актьорите са чудесни, разбира се, но филмът не е автентичен, защото гледаме актьори, които ‘играят’ – това в крайна сметка е фатално за всеки подобен филм….В масовките дори имах чувството, че съм се озовал на ул. Московска, когато навремето снимаха един филм – по същия начин всички бяха облечени в дрехи от едно време, щот снимаха ‘филм’…Беше много ‘филмово’…
    Сравнението със ‘Селма’ идва наум – в ‘Selma’ има всичко това, което тук трябва да го има, но го няма. Дори няма да споменавам оригиналния 12 Angry Men, например….Cannot compare really on any level….
    Защо е така ?
    Един прост отговор на иначе сложен въпрос може да е – защото го е режисирал Соркин. Защо го е режисирал той actually ? Филмът му за Моли го спрях преди 30-тата минута – Какви са мотивите му да режисира изобщо и този филм конкретно ? От написаното по-горе, разбираме, че проектът изначално е тръгнал когато Спилбърг го е помолил да го напише, тоест, в зародиш това не е било негово нещо, негова история и кауза…
    Още едно иначе ненужно сравнение….’Електричеството’ в ‘A Few Good Men’, по негов сценарой, но с друг режисьор – е от съвсем друга категория –

    Отговор

Коментирайте