Балада за Бъстър Скръгс / The Ballad of Buster Scruggs

Когато каубоят замени шпорите с криле
от на 2018-11-25
 

Ах, Американският див запад. Били ли сте някога запленени от него? Мечтаейки за непознатите земи, играейки си на каубои и индианци. Четейки множеството литературни и комиксови предания на една отминала ера. А може би просто скромно сте се любували на също толкова необятната кино- и телевизионна бонбониера, властвала в не толкова далечното минало. Епоха изградила, проучила и разкостила жанра уестърн до последния му дъх. Приносът към киноиндустрията на този специфичен митологичен феномен несъмнено е огромен. Отзвукът под една или друга форма отеква дори до днес. Велики режисьори са работили, отдавали почит и продължават да се учат от него. В наши времена малко или много той замира (процес, водещ начало още от 90-те). Наистина запомнящите се и оставащи в пределите на легендарните си образци са малцина, обикновено бледнеещи спрямо тях. В новото хилядолетие, кинодейците, навлизащи в начинанието уестърн, по-скоро използват фона и стилистиката, ала бегло дори минават за такива, а останалите са призрачни копия на ездачи от небитието. Силно индивидуалният им почерк се измества от каноничните черти, на които се гради, за да може тяхното „Аз” да изпъкне на преден план.

Coen co. и Netflix

netflix-logo

И тук идват братята Коен, аха! Ако дори за миг си помислите, че точно пък те няма да вложат от характерната си налудничава оригиналност и тихичко да крещят „това сме ние”, значи ще останете разочаровани. Но нека да върна лентата малко назад. Акуратността го изисква, защото това не е първият им опит, който може да се окачестви с названието уестърн. Великолепният и ненадминат „Няма място за старите кучета” от 2007 г. по адаптация на Кормак Маккарти е един пример. Друг, който е възможно най-пълнокръвен и близък до жанра, е адаптацията – и отчасти римейк – на „Непреклонните”, съответно по роман на Чарлз Портис и филма от 1969 г. Нима отломки от Дивия запад не присъстват още в дебютния „Blood Simple”? Нима, ако извърнем поглед към филмографията им и се замислим, не ще открием в значителна част от творбите им съставни елементи, условни за уестърна? Какво ще кажете за „Да отгледаш Аризона”, „Проходът на Милър”, „Бартън Финк”, „Фарго” „Големият Лебовски”, „О, братко, къде си?”, „Истинският Люин Дейвис”, „Аве, Цезаре!”? Така, както е тръгнало, ще трябва да изредя почти всичко, защото все някъде там нещо от Дивия запад, все (о)ще върлува. Това, разбира се, се дължи изключително и на специфичната хибридност, която изпъква и охарактеризира като личности двамата братя и всеки техен филм.

Но чакайте малко, рецензия и анализ върху двама от съвременните велики умове в света на киното ли правя или какво? Не, такова трудоемко начинание остава за друг(иго) път, сега ще хвърля малък поглед върху най-прясното късче от необятното им въображение и талант. Ако сте следили новините на сайта, значи сте се осведомили за много от събитията покрай „Балада за Бъстър Скръгс и други истории от американския предел“ („The Ballad of Buster Scruggs and Other Tales of the American Frontier“). Според слухове първоначално проектът е бил заплануван като минисериал, но Итън и Джоел Коен отричат, твърдейки, че пълнометражната антология (която грабна награда за сценарий от фестивала във Венеция) винаги е била на дневен план. Двамата седят на режисьорския, писателския, продуцентския и редакторския стол – както традицията подобава. Разпространител този път е Netflix. „Аха” – ще си кажете след последното – „значи можело”. Идеята им е била за малък независим продукт, а това автоматично изключва от уравнението студио гигант, което да приема и подкрепи начинанието. Известен факт е, че повече от доказаните имена в индустрията не са напълно на „ти” с концепцията филм да бъде едновременно пуснат по кина и стрийминг услуги за домашна консумация. Така – напълно разбираемо и въпреки известните резерви, те се решават да опитат. Трябва да добавя, че жестът от страна на Netflix, да се съгласят и пуснат „Бъстър Скръгс“ в ограничени кина няколко дни преди да тръгне и онлайн – за да може той да има шанс при евентуална борба за „Оскар“ – е страхотен. Правилна стъпка, бетонираща добрите взаимоотношения, от което може да произлязат само положителни резултати. А Netflix, които все така неуморно продължават да бълват качество и количество, тропват смело, намесвайки се дори в играта на големите. „Бъстър Скръгс“, заедно с очаквания „Roma” на огромния Алфонсо Куарон, са едни от първите плахи, много важни стъпки и само времето, зрителите и академията, ще покажат колко успешни са били те за бъдещето на един по-добър филмов свят.

Баладите

Първата история, с която се сблъскваме, е тази на титулувания герой „Бъстър Скръгс”. Той е самотен пеещ каубой и олицетворение на образ от ранния Американски (кино) запад, който буквално е изскочил от скицника за народни легенди. Облечен в бяло, излъскан и изискан, с благ характер. Еманация на добряка, до степен на клише. Посреща ни с весела песен, а камерата се намъква в китарата му, докато околностите му пригласят в мъжки хор. Скръгс е ненадминат в уменията си на стрелец (разбира се!) и въпреки пацифистките си намерения, сблъсъците с него често приключват фатално.

Едва ли има по-подходящ начин да бъде започната антологията от кратки разкази, демонстрирайки в пълна мощ креативната чудатост на братя Коен. Говорим си за история, която комбинира мюзикъл (музикален клип), неуязвим добряк от романтичния Див запад – който чупи четвъртата стена, говорейки директно към нас зрителите – карикатурни сцени, които са като излезли изпод моливите на „Шантави рисунки”, но посолени със сурова бруталност. Извика ли някой „запазена марка“? Точно така, кой освен тях може да си позволи да жонглира толкова умело с жанра, омесвайки разновидни техники и номера в процеса. Да се заиграе интелигентно с очакванията и да ги подрине. И на всичко отгоре, да работи успешно!

В „Близо до Алгодонес”, се запознаваме с обирджия насред пустошта, втренчил поглед в самотна постройка, която по необясними причини също така е банка. Хуморът, подплатен с качествен диалог, е водеща черта в тази история. Може ли да избягаме от съдбата си или заслужаваме всичко, което ни се случва? Съществува ли лошият късмет или просто равнодушно се примиряваме с несгодите? Няколко от въпросите, които ще си зададете след края. А той пристига светкавично, защото това е най-късият разказ, но стегнат и стреля право в целта. Така че внимавайте да не мигнете, за да не го изпуснете.

Билет за храна” е трета поред, и вероятно най-сърцераздирателната история. Импресарио и недъгавият му „приятел” обикалят страната в своего рода подвижен театър. Те са зависими един от друг – единият е „краката”, а другият „храната”. Вечер на сцената артистът рецитира произведения на Шели, Шекспир, истории от библията и дори Гетисбъргското обръщение на Линкълн. Искрен разказ почти без думи, който не прикрива символите и алюзиите към суровата действителност. Вписва се страхотно и в нашето съвремие. Критика към компании, хранещи се от живи същества, изсмукващи и последната ти капка стойностен живец, а после те сменят с нещо икономически по-добро или ново. Критика от творци към бизнесмени. Изкуството като начин на живот и препитание. Минутка невнимание по ръба на бръснача и политащ право в пропастта. А някъде там, човещината към ближния гасне в мрака.

Златният каньон” – парче девствена, райска прелест. Непокътнато пиршество от пасища на земята. Тихо и спокойно, в мир и хармония с животни, насекоми и птици. Ала не задълго, защото възрастен златотърсач с малко сиво магаренце ще внесе бъркотия и смут. Не сме ли и ние прости хора, налазващи в недрата на майката природа, вършейки нашите си работи, смущавайки за кратко дрямката ѝ, а като приключим, невъзмутимо „отлитаме”, все едно никога не сме били там? Духовно и едва ли не екологично, повествованието за мистериозния каньон като невидима нишка плавно ще разкрие тайните си. Изключително красиво заснет разказ!

В „Нещастното момиче” млада жена и нейният брат, заедно с конвой от преселници, се отправят през прерията към Орегон. Най-дългата като времетраене история, с най-много развитие на героите и взаимоотношенията между тях. В резултат е най-„стандартна”. Диалогът е повече, а действието по-скромно. Не очаквайте обаче всичко да е просто и ясно, веднага щом адреналинът се повиши и прахът се вдигне, ще ахнете очаровани. А краят ще остави не едно или две озадачени лица. Бъдете уверени и не се туткайте, времето тече и не знаете кога ще ви изиграе жестока шега!

Тленни останки” е последната глава от „Балада за Бъстър Скръгс”. В нея петима цветущи персонажи от различна социална прослойка пътуват за някъде и така, между другото, спорят по общи въпроси. Фабулата се развива в тясното пространство на дилижанс, който никога не спира, а чудесният диалог и игра са водещо лице. Може би най-Коеновата от всички истории, в която дори се просмуква дозичка призрачен елемент. Заключвам устата напълно за нея!

Пеещите братя

братя коен

Итън и Джоел Коен са олицетворение на понятието за съвременен бард. Те откриват, колекционират, пишат и фантазират, раждат поеми за времена на далечно минало. Пазители на историята, която може да е била, ала докато се е предавала от уста на уста, е загубила очертанията си за правдивост, а липсващите страници са били поръсени с щипка черен пипер. Уникалната им магическа призма рисува митологични образи на легендарни герои, богове или просто обикновени хора вече повече от 30 години. И ако сме късметлии, ще продължим да им се радваме поне още толкова! Защото братя Коен може да са национално богатство, но преди всичко са световно.

Напълно подобаващо за заглавието си „Балада за Бъстър Скръгс” е визуализиран като опърпана книга с шест глави, която разлистваме. Разказите са били събирани, съставлявани и подбирани в период от 25 години. Един от тях е по Джек Лондон – „Златният каньон”, а „Нещастното момиче” е вдъхновен от Стюарт Едуард Уайт. Свързващото звено между тях са периодът и жанрът, в който те са разположени. Тематично – ако сте внимавали, ще забележите, че смъртта тихомълком се промъква като водещ мотив във всяка една. Защото Дивият запад е бил вълнуващ и пленителен, но също толкова суров и безмилостен, а Итън и Джоел добавят реализъм под формата на жестокост и фин цинизъм. Бавно стягащата се, циклична примка и скучно повторение на всекидневието, в които попадаме, редовно заграбва от сърцевината на душите ни. И когато кръгът се затвори напълно, може би вече (ще) е твърде късно да си дадем сметка колко безцелно сме се лутали и колебали. Животът не чака, а господинът с косата дебне зад всеки ъгъл. Нужно е да приемем мистериозното и да продължим напред, въпреки невероятното. Далечно ехо от тефтера за мъдрости на братя Коен.

Всяка една от шестте истории черпи от уестърна с пълни шепи, навлиза в поджанровете му – класически, спагети, ревизионистки и много други. В допълнение, братята умело добавят щипка от обичайните – екшън, комедия, драма, романтика, мюзикъл, готическа и дори лека хорър нотка. Които пък също се гмуркат в свои поджанрове, защото никой, освен оковите на ограниченото съзнание, не може да спре лудаците. А какво ще кажете за доза сюрреализъм, абсурдизъм или ексцентричност? Побъркана работа ще речете! Не е възможно да омешаш такава манджа и тя да работи. Може, може, ще отвърна аз, когато насреща са Итън и Джоел Коен!

Картината на Дивия запад

Зад обектива този път застава Бруно Делбонел, работил по прекрасните „Невероятната съдба на Амели Пулен” и „Най-дългият годеж” на Жан-Пиер Жьоне. Имал е вземане даване с Тим Бъртън, а съвсем скоро – с прясна номинация за „Оскар“ – по миналогодишния „Най-мрачният час” на Джо Райт. „Балада за Бъстър Скръгс” е втората му колаборация с братя Коен след „Истинският Люин Дейвис”. Любопитно за отбелязване е, че това е първият филм на двамата американци с еврейски корени, изцяло заснет с дигитална камера. За целта е използвана Arri Alexa в широко-екранен 1.85:1 формат и 27 мм. лещи. Според маестро Роджър Дийкинс, тези камери са категорично по-добри и надминават възможностите на лентовите. А щом бог-кинематограф говори, аз мълча! Шегата настрана, когато си снимал „Скайфол”, „Сикарио”, „Блейд Рънър 2049” с Arri Alexa, а сред списъка се отличават и заглавия като „Бърдмен”, „Спотлайт”, „Формата на водата”, „Животът на Пи”, „Гравитация”, „Завръщането”,… мисля, че  схващате картинката.

Ще излъжа, ако кажа, че разлика не се забелязва напълно, но вече от значително време сме облъчени с дигитални камери и би трябвало да сме привикнали и да не ни прави впечатление (ако някога ни е). Все пак малко по-мрачно изображение и цветове (след конверсия) неясни, дори фино размити контури в очертания на обекти или известно количество остатъчен зърнест ефект са типични белези, но това е крайно пуристко и ужасно незначително. А някои от тях може да се отчетат като характерни белези на господин Делбонел. В крайна сметка майсторът си е майстор независимо от инструментите. От положителна гледна точка употребата на CGI или дигитална обработка прелива далеч по-добре, а да не забравим и безпрецедентната функционалност спрямо стандартна аналогова камера.

Но нека се върна на „Бъстър Скръгс“. Снимането на уестърн с шест различни като стил и повествование истории е достатъчно трудоемко. Като добавим и че много от сцените са на открито, упражнението се усложнява извънредно. Братя Коен споделят, че процесът всеки разказ да има отличителен вид, а същевременно, като ги погледнеш, заедно да се чувстват, че са от едно място, им е коствал множество експерименти. Последната дума описва прекрасно и духа, и вида, който струи от цялата продукция! Открити пространства с великолепна разкадровка и внушителна природа. Прецизно и ужасно ясно изображение. Всичко излишно е вън от кадър, всичко важно е старателно композирано и щателно балансирано. Вманиачаващо! Обикновен акт – прескок на тезгях – съдържа повече детайл и кино, отколкото средностатистически холивудски режисьор може да си мечтае да създаде в десет филма. Палитрата на Делбонел сръчно рисува и движи емоциите ни, ту в топли и уютни тонове, ту в мрачни и студени. Стържещият зимен вятър може буквално да се усети в една история, докато в друга топлотата на пролетната зеленина нежно милва сетивата. Широко-планов кадър на дълга редица от каруци, коне и волове, крачещи заспало из американската шир, облети в есени полутонове, или бавно залязващо слънце за фон на колцина задушевно спорещи непознати, докато полумракът и тръпките по гърба се спускат отвъд хоризонта.

800 от кино кадрите в „Бъстър Скръгс“ съдържат визуални ефекти. Някои от подбраните вълшебни местности са служили за фон на предишни техни проекти. А усилията им за рисуване със светлина в прочутия „магически час” ни възнаграждават с перфектно заснет филм. Положителен палец получават и отговорните за декори, костюми, грим и дизайн – често оставащи в сянка.

Музиката и актьорите на Дивия запад

Отговорен за музиката е Картър Бъруел. Отново! Откакто братя Коен снимат филми, той е неотлъчно до тях, с две изключения – „О, братко, къде си?” и „Истинският Люин Дейвис”. Те вървят като дупе и гащи и какъв чудесен тандем са само. Композициите на Бъруел са привидно простовати, но разпознаваеми и често със заблуждаващ ембиънт за фон. Обаче заслушате ли се отвъд миража, в тоновия минимализъм зазвучават необикновени вариации на искряща гениалност. Като опитен диригент, той контролира емоциите ни, размахвайки палка – ту в меланхоличен и печален спектър от съспенс, ту в игрива и приключенска епика извисяваща се в безграничния западен космос. Вътрешната взаимовръзка, която трябва да се изгради между шест различни истории, е налице и работи страхотно. Изключително приятно впечатление прави подборът и употребата на няколко стари народни класики, изпълнени в импровизация безупречно от актьорите, на които се пада честта.

Като стана дума за тях, сред списъка от имена ще откриете поне по една голяма звезда във всеки разказ. Тим Блейк Нелсън е Бъстър Скръгс – сякаш излязъл от телевизията Джийн Отри, печели сърцата ни с лекота. Джеймс Франко пък е каубой, едва ли не одрал кожата на Франко Неро. В безскрупулния импресарио от „Билет за храна” се намъква Лиъм Нийсън (за почитателите на Хари Потър намигвам към Хари Мелинг). Незаменимият Том Уейтс блести в злато с незабравима роля, която заслужава „Оскар“! Зоуи Казан е изпълнено със съмнения неуверено момиче. А Брендън Глийсън само за миг от реалността успокоява душите ни. Всички те, заедно с по-малко популярните си колеги, са подбрани чудесно. Не бих могъл да посоча дори един от цялата група, който влиза в кадър и изглежда неубедително. А когато имаш на разположение една от шест истории, това е много важно. Усещането за автентичност трябва да те тресне моментално, или илюзията се губи. Братя Коен имат дарбата да измъкват хартиените си човечета направо от мастилените страници, да ги оформят по своя прищявка и да ги накарат да извършат точно това, и само това, което те са си запланували в главите. Тим Блейк Нелсън споделя, че те са влудяващо педантични, с предварителна подготовка и детайли изпипани до съвършенство. Стъпиш ли веднъж на филмова площадка, по-добре да си готов!

Проблеми

Антологичната структура е напълно възможно да отблъсне много хора. Изплитането на история в рамките на двайсетина минути, а впоследствие превключване в друга – с различна тоналност – има шанс да подразни. Уестърн жанрът сам по себе си пък може да предизвика недоволно махване с ръка от по-нежната част от човечеството. Бъдете спокойни, способността на Итън и Джоел Коен да останат над ямата с шипове и в контрапункт, да предложат хармонично решение и на двете евентуални пречки е наяве. Обещавам на женската част от аудиторията и скептично настроените, че ще останат задоволени.

Реализацията на компютърно генерирани изображения получава една черна точка. Не искам да бъда крайно негативен, но тук-там има очевидни прегрешения, които бъркат в здравето. Очаквах повече!

Имам забележка и към внучката на монументалния Елиа Казан. Като едно от централните актьорски изпълнения не ѝ приляга – от време на време – драматургично да изостава спрямо колегите си. Може донякъде да се извини с функцията и същността на персонажа, ала това важи за всички. Тя определено се чувства неуверена, не само заради образа, който гради.

Последното, което ще отбележа, е дреболия с темпото в две истории – известно провлачване и повторяемост в „Билет за храна” и „Нещастното момиче”. Сценарно и тематично обосновани, но не така добре уравновесени, ако сравним със „Златният каньон”.

За финал

Истински, откровен уестърн през последните години, такъв, който да остане легендарен, е постижение, което си остава химера. Най-близко до целта гръмна „Омразната осморка” на Куентин Тарантино. За съжаление, и той пропусна (с малко). Както много от събратята му по револвер в този век, той също неизбежно попадна в клопката „ще си го направя както аз си реша и без задръжки”. Поздравление за смелостта, но когато си толкова талантлив, а си позволиш да не погледнеш глобално и да си кажеш хей, може би една-две идеи задръжки тук и там, малко по-малко блудкавост и прекомерност, може като нищо да се окаже здравословно. Колко често ще ти се отдаде такъв шанс? Колко често виртуоз като Енио Мориконе ще сътвори грандиозен музикален съпровод – за който други биха убили – би имал времето и възможността да го направи пак? Както и да е. Последният филм на братя Коен вероятно също не успява да уцели десетката – формата трудно го позволява, но определено е стъпало нагоре и гърди пред „Непреклонните” (в тази връзка може би и пред „Истинският Люин Дейвис”, но гарантирано пред „Аве, Цезаре!”).

Балада за Бъстър Скръгс” („The Ballad of Buster Scruggs“) е балада за Американския стар запад. Забавен, свеж, тъжен, величествен, непредвидим, оригинален. Любовно писмо от двама големи творци към период, драг и мил на сърцето им още от ранна възраст. Дали ястието е апетитно, сами ще прецените. Аз препоръчвам с две ръце! Чувствайте се поканени да споделите коя история ви впечатли, коя не толкова, а може би пък въобще не си харесахте никоя. Ако ме питате какво мисля за братя Коен, ще отвърна, че те са едни от най-добрите и неповторими съвременни киномайстори, които ще останат завинаги в аналите на историята. Готов съм да се боря с всеки, който се муси на това ми становище! Чистокръвно филмово изкуство от най-висша форма струи във всяка една тяхна творба. Някои може да не са на висота колкото други, но всички те могат да се съревновават и да бъдат поставяни в категория само и единствено с други техни произведения.

Бидейки простосмъртни, времето ни е предопределено, ала историите ни остават във вечността. И както англичанинът в един от разказите казва, обръщайки се към нас (с неприкрита алюзия към Коен): „Аз отвличам вниманието им с история и се любувам на объркания поглед. А междувременно, докато умът им се опитва да проумее чутото, моят колега ги удумква по главата.”

коментари
 
Отговорете »

 
  • Леда Г.
    2018-11-25 at 13:52

    Вероятно е по-интересен за хората, които си интересуват от кино и от братята Коен – дали заради структурата, дали заради Коеновата чудатост, но няма да си го препоръчам на приятелите примерно, защото знам, че няма да им хареса. Той е по-скоро любопитен като постижение, отколкото прекрасен филм, в който се влюбваш.
    Обаче през цялото време си мислех, че Коен отново показват колко са добри в това да изграждат легендарни герои. Бъстър Скругс просто е иконичен кино персонаж, готов за 10те минути, в които го виждаме.

    Отговор

    • .
      2018-11-25 at 17:34

      Тествай ги :D. Мисля че все ще могат да открият нещо, което да си харесат. После сподели.


  • UZUMAKI
    2018-11-25 at 20:23

    Свален е и тия дни ще бъде проверен :)

    Отговор

  • violator
    2018-11-25 at 21:58

    Филмът на 2018 г.
    Безупречен, поетичен, смислен, дълбок, при това без да е претенциозен.
    Коените, гаче ли, останаха единствените сред именитите кинаджии, които държат извънземен качествен стандарт и не се влияят от съвременните повърхностни тенденции.
    Сегментът „All Gold Canyon“ е шедьовър. Том Уейтс направо се слива с персонажа си. Играе стъписващо, направо магично.
    Ревюто е чудесно. Единствено не съм съгласен с констатацията за Зои Казан. Зои е страшно изразителна, стои много естествено и е перлата в короната на сегмента „The Gal Who Got Rattled“.

    Отговор

    • .
      2018-11-26 at 16:56

      Мдам, страхотни са, и сякаш го правят с лекота. Като каза тенденции, вътре не се мярка нищо черно – мръсни расисти 😀 (шегувкам се)!
      Каньонът ми е 11/10! Почти нищо не може да го направи по-добър. Бъстър Нелсън заема почетно второ място.

      Е па няма проблем, че не си съгласен. Не мисля, че съм прекалено строг към нея. Кастната е точно, вписва се в образа, и добре си върши работата. Проблемът ми е, че не живее момичето, а го играе. И това се забелязва, когато е поставена до колегите си – макар да е едва доловимо. По изражение и поведение, може да „видиш“, че се старее вместо да е/живее. Това според мен е още една от причините тази история да ми е най-слаба. Мелинг например е изненадващо на много високо ниво. Може буквално да разчетеш мислите му по физиономия, без някакъв диалог, да усетиш неспокойствието и нарастващата паниката все повече, с всяко следващо изпълнение. Съжалявам, но дори някои от дребните бандюги в първия разказ, се „вживяват“ повече от нея. Не е нищо фатално.


  • 123
    2018-11-27 at 10:29

    Фен съм, както на жанра уестърн, така и на филмите на братя Коен, и макар все още да не съм гледал този, очаквам качествен продукт.
    Но ми е интересно, какво е имал предвид авторът на статията под „истински уестърн“, казвайки:

    „Истински, откровен уестърн през последните години, такъв, който да остане легендарен, е постижение, което си остава химера.“

    Както и за кои „последни години“ става въпрос? За последните десетина, в които попадат вече легендарните „Ще се лее кръв“ и „Джеси Джеймс“ или за последните две-три, в които пък влизат дори може би още по-добрите „Завръщането“ и Brimstone?

    Уестърнът е интересен жанр, но също така е и вид исторически жанр! И да лепнеш етикет „истински“, на тЪрЪнтинУвата политкоректно-пропагандна гняс, в която белите са слуги на негрите, си е нелепица.
    Та дори един Hatfields & McCoys на К. Костнър, който май пак влиза в графата „последни години“, е в пъти по-истински, по-добър и като история, и като актьорска игра, от повръщаното на тЪрЪнтинУ.
    Тъй че, класификациите за качествени филми на автора, базирани по-скоро на личните му пристрастия към обратната захапка, отколкото на реално случващото се в жанра, не звучат сериозно.

    Но как да е… Думата е за Бъстър Скръгс и се надявам братята, ако не друго, поне да са се доближили до True Grit и Старите кучета.

    Отговор

    • violator
      2018-11-27 at 12:54

      Баладата, въпреки жанра си, няма много общо с True Grit и Старите кучета. Тук само формата е уестърн. Съдържанието е поетичен символизъм.


    • .
      2018-11-27 at 15:51

      Като ще си говорим, няма нужда от епитети и мерене не пишки.
      Последният – много лично, дори крайно строго ако трябва да бъда честен – истински легендарен уестърн, който бих избрал ще е Unforgiven от 1992 г. (един актьорите там, участва в последната история на Бъстър btw :)). Beat that. Очевидно съм оставил цифрите да са строго индивидуално чувство, което да не задължи четящият прекалено много. Ако имаш добри образци, които да стъпят до този стреляй.

      „Ще се лее кръв“, „Джеси Джеймс“ и „Завръщането“ (не съм гледал Brimstone), са страхотни филми (които харесвам много). Първият и последният могат да минат за легендарни, но да, според това което имам в предвид под „истински класически уестърн“ (мисля ако си достатъчно запознат с тях би трябвало крушката сама да светне), те не влизат в графата.
      Виждам, че ти имаш афинитет към по-историческият аспект към жанра, няма лошо. Hatfields & McCoys е минисериал, ако го препоръчаш ще му хвърля око.

      Що се отнася до Тарантино, Джанго може да беше страшна каша, която бе добре приета, но да го намърдаш, до някои други качествени образци в жанра си направо богохулство :P. Осморката от друга страна, беше доста по-сериозно стъпало. И откъм история, диалог, презентация – визуална и музикална. Много от важните (често пренебрегвани) черти на „класически уестърн“ бяха на лице. А Кърт Ръсел, ах леле майко :), и разнообразната пасмина от образи. Имаше съспенс, неочаквани обрати, беше интригуващ. Но както съм отбелязал – нещо което е останало невидимо за очите ти? – той също се проваля (загатнал съм с какво и къде). Или може би се засегна от това, че съм го използвал като добър пример за образец, който беше близко да легендарен статус според моите разбирания за това? Обиди се на база лично мнение ли бе мъник 😛 (шегувкам се мъжки).


    • X-Force
      2018-11-27 at 16:53

      Присъединявам се към Точката – „Осморката“ на Тарантино е един от най-добрите уестърни не само в последните 10 години, но и като цяло в жанра. Пука ми, че е правен от (комерсиалния?) Тарантино и, че за разлика от старите шлагери изобилства от кръв и черен хумор. За мен лично именно това го прави различен и уникален сам по себе си. Отделно актьорската игра, режисура, съспенс, развръзки….няма смисъл да изброявам още.


    • Преслав Наумски
      2018-11-27 at 18:00

      Стига бе, гайс, „Осморката“ е доста по-слаб от „Джанго“. Това е най-колебливият Тарантино. Никакъв шанс да бъде някакъв еталон в жанра „като цяло“.


    • Dredd
      2018-11-27 at 18:28

      Всички знаем, че най-добрия му филм е „Истински романс“ 😀 @Преслав Наумски и аз поставям „Джанго“ преди „Осморката“


    • X-Force
      2018-11-27 at 22:05

      И на мен „Джанго“ ми харесва повече (онзи ден си купих BluRay даже), но комедията и over-the-top gore-a ме карат да забравям, че гледам уестърн и на моменти прилича повече на пародия. „Осморката“ е сериозен и ме вкарва в определено настроение, което се доближава повече до олд скуул уестърните. Почти на едно ниво са – просто „Осморката“ малко го надскача 😉


    • 2018-12-06 at 14:55

      „Осморката“ за мен все още е най-нелепият филм на Тарантино и е тотално несъпоставим с Джанго като сценарий, режисура, актьорска игра и цялостно като произведение. „Джанго“ си е много типична тарантиновска еклектика, която работи ако не на 100, то поне на 90+ процента. Чувствам го като много по-голяма почит към уестърн жанра. „Осморката“ е изнасилване, в което няма мяра в нищо. Чудесна камера, мизансцен, Сам Джаксън, огромна претенция и една голяма каша в крайна сметка. Страхотни моменти, но вяла цялост.


  • 123
    2018-11-27 at 20:02

    Точка, няма как да се обидя от нечие лично мнение бе, мъник (шегувкам се, мъжки) 😛 То и затова се нарича „лично“, а не „меродавно“ 😉
    Иначе доста назад си върнал лентата гледам, чак до 1992… „Непростимо“ действително е топ ъв дъ топ в жанра, може би дори в топ 3 на най-значимите евър. Което прави мнението ти още по-странно за мен, защото поставянето на тоя шедьовър на една плоскост, или дори споменаването му в едно изречение с на тЪрЪнтинУ буламачите, си е гавра и жестока обида за филма на Истууд.
    Отделно, разширявайки толкова времето назад, изскачат и доста други култови и легендарни за жанра филми като Уайът Ърп, Тумбстоун, Танцуващият с вълци, Свободна територия(пак на Костнър), Самотният гълъб(пак мини-сериал, но пък какво отношение има това към качеството?), един The Missing с Томи Лий и легендарният Ерик Швайг… И щом Ще се лее кръв и Завръщането не ги броиш за „класически уестърни“, за тези поне трябва да ти светне лампата, че са точно такива 😉
    Да не правим сега списък, истинският уестърн-фен знае за какво става въпрос. А и като стана въпрос за истински фенове на жанра, странно е, че си пропуснал Brimstone???

    Отговор

    • .
      2018-11-27 at 20:45

      Много очевидно се обиждаш :) (и продължаваш да увърташ :D, класически били…), но спокойно, ще пораснеш. Тогава може и да водим нормален диалог. Ситни стъпчици.

      Пита ме, отговорих ти честно и много стриктно, нали това беше целта (критерият легендарен трябва да има тежест)… Естествено ще пропусна средняшко, добро или много добро.. Предполагам като истински не-фен на жанра, трябва и трогателно да скърбя, че не съм имал възможността да видя всичко от 30-те до днес, което съм искал/планувал също така? А мислех, че аз съм „снежинката“ в тази история :(. Умилително (и иронично) е, че не можеш обективно да прогледнеш отвъд субективната омраза към Тарантино, и да признаеш хубавите страни в неговия филм.


    • 123
      2018-11-27 at 21:20

      Брей, какво самочувствие от човек, дето дори не е гледал най-значимото в жанра. Не от 30-те, а от последните 3… А дали ще „скърбиш“, че нито ситните стъпчици, нито следите от наскоро отминалото тийнейджърско акне, ще те доведат до поне средна компетентност, ще наблюдаваме с умиление…и ирония :)


    • .
      2018-11-27 at 22:31

      От това което избори не съм гледал Brimstone (както казах), The Missing и едно сериалче…

      За човек който влиза в диалог с – „аз знам повече от теб и съм повече от теб“ – оставаш само като досадна конска муха (ще ми дудне и за самочувствие…). Показваш колко си ограничен, без чувство за грам обективност. Във всеки един от отговорите ти се забелязва някакъв комплекс, и нито грам уважение и отношение за смислен разговор. Ужасно си предвидим и съжалявам, че трябва да те разкостя набързо (папагалски диалог който води до нищо, не благодаря). Беше ми приятно да си „чатим“.


    • 123
      2018-11-27 at 23:06

      Хах, аз съм изброил пет филма и половина, а „големият писател“, не бил гледал 3 от тях. И чак горд от своето невежество. Единият бил и „сериалче“… Не стига, че хал хабер, ами говори и за комплекси 😀 От мозъчен донор с интелект, колкото на опаковка от вафла Боровец ли 😀 Най-много да разкостиш комшийката леля Дочка от втория етаж на тема почистване на тоалетното клекало. За друго капацитет немаш, Фифи.


  • Касабов
    2018-11-28 at 11:44

    Приятен, но по-слаб от „Истинският Люин Дейвис“ и някъде около нивото на „Аве, Цезаре“, който ми допадна повече. За какви шедьоври говорите, не мога да разбера. 😀

    Отговор

    • .
      2018-11-28 at 15:54

      Абе, значимо по-добър е от Цезар :(. Сериозно си мислех дали е така и със Люин Дейвис, но като че ли са ми горе-долу на едно ниво. Това че Бъстър е по-експериментаторски, с различни истории и жанрово ми допада повече оказва влияние. Люин примерно се усеща много като независимо малко филмче. Също така изисква определена нагласа, за да го оцениш подобаващо, и честно казано почти минава за Коен филм :P. Нямаше ли тук ревю за него между другото? Не откривам нищо обаче, може паметта да ми играе шеги.


  • 2018-11-28 at 18:42

    Точно така Касабов ! Филмът е един от най-слабите на братята ! Ако беше добър веднага щеше да бъде превърнат в сериал ! Един Джеймс Франко не стига ! Дори и Том Уейтс не е достатъчен

    Отговор

  • 2018-12-02 at 13:52

    Фен съм, както на жанра уестърн, така и на филмите на братя Коен :)

    Отговор

    • .
      2018-12-06 at 22:27

      Тогава надявам се, да останеш/си останала доволна и от този :).


  • 2018-12-02 at 17:20

    Аз още не съм стигнал до него, но ще е тези дни, понеже в четвъртък ще го обсъждаме с Кино клуб Пловдив във „Фарго“ : ))
    https://www.facebook.com/events/1518638081601235/

    Отговор

  • 2018-12-06 at 15:04

    „Баладата“ е най-голямата изненада за мен тази година. Нямах никакви очаквания и останах искрено очарован. Всички истории имат почти еднаква тежест и качество. Може би последната новела ми хареса с една идея по-малко (заради по-крещящото „ние сме братя Коен“ отношение), но пък краят й беше великолепен. Не мисля че ще остане извън моя топ 10 за годината.
    Точно тази пластмасовост, която ми лъхаше от трейлъра, филмът тотално я обори. Наситена детайлност. По-дигиталното изображение и cgi моментите пасват перфектно с историите (и режисурата) и не ме вадят по никакъв начин, намирам ги по-скоро за приятни.
    Филмът за мен е тотално надскачане на средняшкия (за братята) „Аве, Цезаре!“

    Поздравления към Даниел за пълноценния текст. Несъгласен единствено за Зоуи Казан, която ми беше съвсем наред и „Осморката“ на Тарантино, за която малко по-горе се изказах.

    Отговор

    • .
      2018-12-06 at 22:24

      Ще отговоря тук тогава, знаеш че малко трудоемко става като стане върволица под един коментар. Съгласен съм че е изненада, аз лично бях гледал трейлърите и имах очаквания за нещо готино, а то се оказа изключително приятно и свежо, даже достъпно като за уестърн. Просто е добро и качествено кино :).

      „Крещят“, обаче не забравят, че трябва да работи и на няколко етажа. Може да си го интерпретираш, може да тематично и символично да го обвържеш, може да му се насладиш без много умисъл – чисто като история (аз се забавлявах много на актьорите). А това е важно, за да не седи изтипосано като претенция :). Мисля няма начин абсолютно всеки разказ да допадне на всички.

      За Осморката не може да не се съгласиш, че е по-сериозен опит за уестърн обаче нали :P? Той и затова може би не ти допада толкова, сравнено с другите му неща. Пак си има от (Т) него, но по-въздържано и рамкирано в (сравнително) общо приета конвенция за подход към жанра. Джанго е много повече алтернативна комикс фантазия ситуирана в Дивият запад. И за разлика от Копилетата, не толкова добре сработваща. Тарантино е далеч повече повлиян как ще се възприеме филмът му – нещо което не съм си мислел, че някога ще кажа за него (търси целенасочено отзвук и конфликт). За мен именно Джанго е от по-ниските стъпала в кариерата му. Няколко много добри диалога и актьорски изпълнения ми го правят по-търпим. Може да има добро количество препратки, референция и почит към жанра, но от тази гледна точка, то Ранго трябва да е включен в уестърн зала на славата и отсъден културно и естетически значим (знаеш къде :P).

      А какво ще кажеш за самото присъствие на Мориконе (автентично, не само с римейкове и мотиви от предишни проекти) в Осморката?. За мен автоматично отнася и забива Джанго с две единици долу :), който пък има толкова out of time synch-ове с музиката :( (знам че е до вкус, ама…). Ако гледам на него повече като модерен уестърн с текст и послание в съзвучие със съвременните събития в Америка, разбира се добра работа. Но толкова. Мярката прелива, отлива и залива и не ми хареса (за първи път толкова много). Ще се въздържа да го нарека безвкусен :). В Осморката също (очаквано) се случва подобно нещо, но първите (стрелям в мрака – до отравянето) 30-тина минути са страшно стабилни и на много високо ниво. Към краят, като стана бруталното мазало вече, буквално излязох от „филмът“ и ми се загуби.
      В Бъстър например, първият път като станем свидетели на уменията му, забележи колко умело с добре примерена доза кървища сме посрещнати. Отделно колко страхотно е реализирано. От качественият диалог, до скоростта на изпълнение, шамарът със бруталията и малко coolness, щипка изненада, но без да стои безлично и прекалено. Има го карикатурното, но не преминаващо в пълна нелепица. Престрелката също има класическо усещане и съм убеден, че братята са се постарали и проучили, за да се получи този ефект (нещо което не е толкова лесно за реализация, и много уестърни не доизпипват).

      Аз мисля че актьорите и в двата филма на Куентин се справят повече от добре. Може би Джейми Фокс е изненадващо по-неуверен и статичен, а Сам Джаксън не е виновен, че господин Тарантино пресолява. Една от по-запомнящите се сцени – фелациото – е виртуозно изиграна :D.


  • suicidal
    2018-12-07 at 20:25

    Благодаря на автора. Бях пропуснал, че имат нов филм, а и след „Аве, Цезар“ не ми се и гледаше нищо о т тях. Филмът е прекрасен, най-доброто от братята. Супер красив и поетичен.

    Отговор

    • .
      2018-12-08 at 19:50

      Радвам се, че ти е харесал.
      Мерси на всички включили се – с добри и лоши думи, или в различните спектрални промеждутъци на двата края – също така.


Коментирайте