Код синьо / Code Blue

Кодът е син, кръвта смразена
от на 2018-08-14
 

39075600_238240420357501_6737521987578494976_n

 

Ако ме познавате задочно или ме видите на по питие за час-два, едва ли бихте предположили, че когато става дума за кино и литература, обичам извратените истории. Нека обясня.

Сюжетите, които дълбоко и трайно ме докосват, обикновено са за онези, които не успяват да се впишат в традиционното общество или поне не показват истинската си същност. Може би самата аз винаги съм се чувствала като аутсайдер и съм привлечена от себеподобни. А може би просто хората с необичайни или крайни проблеми са ми по-интересни. A little bit of both. Тези неинтегрирали се субекти демонстрират качества и поведение, които ние „нормалните“ не разбираме, не одобряваме. И често са, ъм, извратени. Бързо ги заклеймяваме като социопати и се надяваме пътищата ни да не се пресекат. И това ако не е предпоставка за страхотна драма, не знам какво е.

Тънкият момент обаче е в това перверзно-извратеният елемент във филма да не е самоцелен. Той трябва да онагледи качество на героя, да улови ключов аспект от неговия живот, да движи историята напред. Някак си не ми е приятно да виждам убийство на дете, секс с животно или баба без дрехи, защото режисьорът цели да ме шокира. Евтино е и не е изкуство. Умните творци подават информация, без да я навират безцеремонно в лицата ни, не ни подценяват.

code_blue_a_l

Разбирам. Изкушението е голямо. За да се говори за един филм, за да чуят хората за него, той трябва да изпъкне някак. Дори не искам да знам колко заглавия излизат само в Европа на годишна база. Сигурна съм, че цифрата е потресаваща и скандалното върши работа най-бързо.

В „Код синьо“ на Урсула Антоняк от вече някак далечната 2011 г. няма недостиг на WTFсъдържание. Главната героиня – Мариан (Биен де Мур), е четирийсет и няколко-годишна медицинска сестра в отделение за неизлечимо болни. Грижи се за издъхващите пациенти с много отдаденост и живее аскетично. Няма семейство или какъвто и да е личен живот, в дома ѝ стените са бели, вещите ѝ все още в кутии, спи върху матрак на пода. Когато прецени, че поверените ѝ няма смисъл да живеят в нетърпима болка, ги инжектира смъртоносно. Изглежда удовлетворена в прецизната си рутина, но скритите желания постепенно намират начин да излязат на повърхността. След като в автобуса е силно привлечена от непознат мъж, тя го проследява до видеотека и взима филмите, които е върнал.

Една вечер Мариан става свидетел на брутално изнасилване. От прозореца на дома си наблюдава мълчаливо безмилостната сцена, но не е единствената. За момент премества поглед и вижда непознатия, когото неотдавна е проследила. Той живее в сградата срещу нейната и също гледа безучастно. След като установява, че я е забелязал, се отдръпва рязко от прозореца и се скрива зад завесите. Няколко дни по-късно двамата се срещат случайно на парти, организирано от обща позната, и си тръгват заедно. Това, което се случва в дома на Мариан между тях, може да бъде описано само като неописуемо, но на кратко – съседът ѝ има също толкова неразрешени проблеми, колкото самата нея.

12779

Код синьо“ е доста безмилостен филм. Показва смъртта и отчаянието в болницата, където работи Мариaн, без оглед на това дали ще нарани нечии чувства. За зрителя е сравнително лесно да намрази тази самотна, потайна и, в крайна сметка, жестока жена, която на всичкото отгоре си въобразява, че е ангел на доброто, защото избавя хората от тяхното страдание. Прави го без никой да я е молил и в един от случаите, когато пациент се досеща с какво го инжектира, двамата започват физическа борба. Може би най-трудната за гледане сцена е тази, в която Мариан отива на мястото на изнасилването и намира използвания от насилника презерватив. Взима го и, когато се връща в апартамента си, мастурбира, разнасяйки семенната течност по тялото си.

В този момент логично би било да усетите силно нежелание да догледате филмa. Подобна реакция не е признак на слаби кино ангели – просто не всеки обича крайностите на екрана. Има начини да се постигнат убедителни послания и с по-малко екстремни средства, предполагам. Вече споменах, че аз също изпадам в ужас, когато ме заливат с образи и сцени, наблъскани в сюжета без ясно обяснима причина.

Тук обаче бих се осмелила да кажа, че трудното за гледане съдържание служи на основната цел – да разберем Мариaн по-добре чрез действията ѝ. Това се налага, защото в „Код синьо“ репликите са сведени до минимум и, освен всичко друго, нямаме никаква информация за тази необичайна медицинска сестра. Защо твърди, че има дъщеря и дори показва нейна снимка на свой колега, но никога не я виждаме? Съществува ли тя изобщо? Има ли причина Мариaн да живее сред неразопаковани кутии и да избягва светските удоволствия? Урсула Антоняк предпочита да остави всички тези въпроси без отговори и можем само да спекулираме за мотивацията на героинята от действията ѝ. Именно затова сцената с презерватива е важна. Мариaн е сложен и загадъчен персонаж, но от това, което прави, разбираме, че най-вероятно в миналото ѝ е имало доста сериозни неизлекувани рани. Може би е изпитала неописуема травма, а може би просто е емоционално и психически нездрава по рождение…

eDE6kNCsdodkYjJMmmgUk3ZIBue

Код синьо“ е показан на фестивала в Кан през 2011 г. и е вторият филм на Антоняк от общо четири до този момент. От клаустрофобичния начин на снимане, тишината и белотата, които преобладават във филма, струи сюрреализъм и метафизичност. Усеща се присъствието на смъртта, както като край на живота, така и като неизживяването му по пълноценен, пълнокръвен начин. Защото някои от нас умират много преди телата си. Острите и интересни черти на Биен де Мур внасят допълнителна студенина и мистерия в образа, а сцените на голота, самоунижение и лудост, в които тя се хвърля безстрашно, са изиграни отлично.

Не искам да стрелям в тъмното, но няма как да не спомена, че след двадесетата минута на „Код синьо“ силно се усъмних в пълната оригиналност на „Безбог“ на Ралица Петрова. Медицинска сестра се грижи за болни стари хора, не може да изпитва нормални емоции, намира близост единствено в лицето на много по-възрастен човек и има мазохистични наклонности… Приликите са твърде много. Изпитвах някакво уважение към „Безбог“ не защото като цяло ми хареса или защото намирах изпълнението за добро, а защото считах, че поне героинята е плод на творческата мисъл на Петрова. Може би греша, но подозирам, че заемките са реални и за мен са повече отколкото е здравословно.

aa5a7c805f08d7d7547fd5420aeec018

Не мога да кажа, че „Код синьо“ ме промени завинаги или беше сюблимно изживяване. Когато гледаме такъв тежък филм, който на пръв поглед изглежда като филм без душа, е важно да знаем какво за нас е важно. На всяка цена ли имаме нужда от герой, на когото да съчувстваме и за чието благополучие да стискаме палци? Или можем да се отпуснем и да се потопим в изследването на персонажи, които не само, че не разбираме, но и откровено осъждаме. Несериозно би било да твърдя, че единият начин на гледане е по-правилен от другия. Тук опираме до индивидуалните кино изисквания. И все пак със сигурност мога да кажа, че ако дадете шанс на „Код синьо“, ще подложите сетивата си на интересен експеримент, а това само по себе си е доста вълнуващо.

коментари
 
Отговорете »

 
  • Касабов
    2018-08-14 at 12:45

    чудесно ревю, но май ще пропусна филма.

    нищо чудно иначе, ако ралица е взаимствала баш от тук.

    Отговор

  • UZUMAKI
    2018-08-14 at 13:36

    Готин текст, особено моментът с “Безбог”.

    Отговор

  • 2018-08-14 at 15:15

    Дерилова, излез на питие с мен.

    Отговор

  • X-Force
    2018-08-14 at 15:48

    Много добър текст, но се захващам за следното:

    „Може би най-трудната за гледане сцена е тази, в която Мариан отива на мястото на изнасилването и намира използвания от насилника презерватив. Взима го и, когато се връща в апартамента си, мастурбира, разнасяйки семенната течност по тялото си.В този момент логично би било да усетите силно нежелание да догледате филмa.“

    След такава сцена аз лично не бих го гледал повече! Кому е нужно да си пуска веднъж годишно да гледа такива сцени (камо ли повече от веднъж) и да претендира, че това е кино изкуство?! Ето затова не харесвам особено европейското кино – почти всичко е депресия, мрак, отчаяние, излишно насилие с цел shock value и остатъчен горчив вкус на излизане от салона. Имах същия експириънс и с „Убийството на свещен елен“, „RAW“ и куп други евро-бози, които се хвалят убер-кинаджиите с огромна стойност, а като ги гледаш и си казваш: „Абе….не е това, което го описвате! Въобще даже!“

    И аз като теб гледам и давам шанс на такива филми именно защото и аз като теб обичам странните истории, но с годините осъзнах, че такъв тип филми в повечето случаи не ме зареждат с никаква позитивна енергия, депресират и не обогатяват с (почти) нищо кино жанровете. Веднага давам пример с наскоро излезлия Hereditary, който пък ме накара да се свивам от неудобство в киното, но накрая го оцених и след няколко дни размисъл осъзнах колко добър всъщност е. Такива филми са рядкост сред масата садо-мазо-бози. Ще дам шанс на Код Синьо, но от това, което чета ми звучи като „повече от същото“ и се съмнявам да ме изненада приятно.

    Поздравления за текста и искреността иначе!

    Отговор

    • 2018-08-14 at 17:49

      Има ужасно много качествени европейски филми. Защо не гледате „On Body and Soul“? “Reconstruction“ (Christoffer Boe), “The Intouchables“ (2012), “Two Days, One Night“ (2014), “The Consequences of Love“ (Sorrentino)


    • X-Force
      2018-08-14 at 18:40

      Intouchables ми е един от любимите филми. Не казвам, че няма съкровища в морето – просто в повечето случаи е все едно и също и подхождам с голяма доза скептицизъм към европейското кино. Ще проверя останалите – мерси! 😉

      П.С. Сега се сещам за един от най-добрите европейски хоръри – Inside. Martyrs също беше доста болен филм, но добър.


  • 2018-08-14 at 21:39

    Сорентино има и други, този който вметнах е малко тегав. Amour et Turbulences (2013, свежа френска ромкомка), Reprise (2006) + “Oslo, 31. august“ (Йоахим Триер е “много як“), “Soul Kitchen“(Акин), “A Coffee in Berlin“ (2012), “The High Sun“ (Матанич – тежка балканска реалност), “White God“ (Мистерия с кучета, унгарски), “La Belle Verte“ е забавен, “Paris pieds nus“ е побъркан, “99 Francs“ (екранизацията), “A Man Called Ove“ (2015), “A Bigger Splash“ (2015), https://youtu.be/_2xhH0BFaSQ – тегав полски по истински случай, “I, Daniel Blake“ гледа ли? „Слава“ много ми се гледа и „Ага“. Иначе има нещо вярно, че повечето заглавия са с доста тежък subject matter, и аз в момента не се сещам имена на съкровища, но има.. просто човек трябва да се рови малко повече. Ако се сетя, ще пиша.

    Отговор

  • Milbo
    2018-08-15 at 02:45

    Пуснах си трейлъра …и кого да видя: Lars Eidinger.
    От 7-8 години играе Хамлет (и не само) на сцената на Schaübühne в Берлин по начин, който прави Хамлет на Cumberbatch да прилича на ученическо представление …
    На ‘хората с необичайни или крайни проблеми’ им е интересна ‘човещината’ и затова ги виждаме нерядко в хубавите филми …Кой талантлив автор иска да прави филм за глупави и / или щастливи хора ? Какво да ни разкаже ? Къде би била драмата ?
    Когато е успешен , такъв филм докосва, обаче, дори тези, които нямат навика да търсят подобни кино изживявания…

    С две думи въпросната ‘аутсайдерност’ е оголената им за нас зрителите ‘човещина’, нещото което в нас самите ние си познаваме най-добре. Като наберем опит ‘на попрището на живота’ виждаме и научаваме, че повечето хора се сблъскват с подобни проблеми и страхове, но не всички обичат да дълбаят, вкл. да се самопровокират с филми за това …For some stupid reason they choose to avoid empathy and the insight that comes with it…

    Не бях чувал за тази полска режисьорка, която работи в Германия (ако не греша) – и ми стана интересна, така, че благодарности ….This movie sounds like an honest and intense movie experience…

    Отговор

  • Ralica
    2018-09-09 at 06:36

    Препоръчвам руския Викинг,филмите на Бесон,Йоаким Триер,Ларс Фон Триер и повечето френски филми на Изабел Юпер и Жан Рено,8 Жени на Озон.Vengeance с покжйния Холидей макар че е копродукция на Хон Конг и Франция

    Отговор

Коментирайте