Призови ме с твоето име / Call Me by Your Name

Да говоря или да умра
 

CBYN 6

Десетминутни аплодисменти след прожекцията на филма на фестивала Сънданс. Режисьорът Лука Гуаданино влиза в туитър и чете как след филма му хора скачат и танцуват по улиците. От този тип филми е, които се правят рядко и създават еуфория у някои хора, която не отшумява месеци наред. Миналата година такъв беше „Американски мед. И двата са спектакли за сетивата – нежни чдуовища, чиято визия е наелектризираща, усещането, което оставят е за истинност по-истинска от тази, която ежедневно ни е пред очите. „Призови ме с твоето име“ е филм за Любовта, която превръща живота в събитие, и излъчващ такъв емоционален заряд, той самият бива събитие.

24-годишният американски студент Оливър (Арми Хамър) отсяда на лятно стажуване в северноиталианската вила на своя професор по археология, евреинът-американец с италиански и френски корени проф. Пърлман (изигран от Майкъл Щулбарг, чиято Оскарова номинация за поддържаща мъжка роля се надявам да бъде факт след няколко месеца). Атмосферата в къщата е на сплотена идиличност – Пърлманови са семейство мечта – високо образовани красиви хора, които говорят свободно за философия, история и лингвистика и се целуват и прегръщат по коридорите на къщата си всеки път, когато се разминат. Синът на професора, Елио (впечатляващ дебют в главна роля на Тимоти Шаламе) е 17-годишно одухотворено и талантливо момче: прекарва дните си в изучаване на класическа музика, четене на книги, каране на колело и излизане вечерно време по баровете в градчето.

Призови ме с твоето име“ започва директно със събитието-завръзка: идването на Оливър. Той е внушително красив и уверен, древните гърци имат дума за това – калокагатия: когато визуалната и нравствена красота са в абсолютен синхрон. В първите минути на филма е обект на обожание от страна на всеки един от героите (а освен сем. Пърлман има и второстепенни персонажи, най-важният от които е приятелката на Елио, французойката Марсия, изиграна от Естер Гарел).

MV5BMzM5ODM2MTMxOV5BMl5BanBnXkFtZTgwMDU5NTIxNDM@._V1_SX1777_CR0,0,1777,960_AL_

Това, което се случва впоследствие е магия: любовта на Елио към Оливър преминава през няколко разпознаваеми етапа, които на екран са показани с майсторска лекота от камерата: тя се плъзга между героите непринудено, като повей на вятъра. (Зад камерата е тайландецът Сайомбу Мукдийпром, който е работил и с Апичатпонг Вирасетакул над сънно-мистериозно-визуално съвършения „Чичо Бунме, който помни своите минали животи”, награден със „Златна палм“а на фестивала в Кан 2010 г.) В интервю режисьорът Лука Гуаданино казва: „Зад камерата имахме будист. И това си личи във всеки кадър“.

За да мога да предам мислите си по-подредено, ще разделя текста на пет части, кореспондиращи на петте състояния на главния герой Елио, в трите седмици, докато се развива любовта между него и Оливър. Това е опит за дешифриране на силата на филма, която аз вярвам, че се корени в абсолютно брилянтното преминаване  през универсалните емоции на любовното чувство. „Призови ме с твоето име“ визуализира чудесно вътрешния свят на един влюбен и най-окриляващите, най-интензивни състояния през които може да мине неговата очаровано-обсебена душа. Включвам няколко цитата от „Фрагменти на любовния дискурс“ на Ролан Барт, което за мен е най-поетичното и рафинирано претворяване на любовната емоция в думи. Не за да се правя на интересна, а за да ви доставя удоволствие (защото текста на Барт е именно това!) Този филм е същото претворяване, по-достъпно, но не по-малко фино и разчувстващо.

От поне година не бях гледала любовна история, която да ме трогне дотолкова със своята естественост. Едно от най-големите качества на филма е сценарият му: в него липсват антагонист и конфликт. По учебник така сценарий не се пише. Това е рисковано, някои биха казали грешно. Няма например класическия Ромео-Жулиета проблем, когато външна сила пречи на любовта, нито има сериозно колебание в някой от персонажите. Никой не умира. Никой не е по-беден от другия, никой не е по-бял или по-черен от другия. Гледаме две души, които влюбвайки се, дефинират рая, и повярвайте ми, това е една от най-вълнуващите истории за разказване.

MV5BYTcyMmI3ZjYtYzBjZi00NWQyLWI2ZTUtNzcyMDQ1YmE0Yjc2XkEyXkFqcGdeQXVyMzI5NjA1NzE@._V1_

Желание

Това е третият и последен филм от трилогията на Лука Гуаданино, вдъхновена от общата тема за Желанието. Предишните два са „Аз съм любов” и „Голямото плискане”. По думите на режисьора първият е трагедия, вторият е фарс, третият е идеал. Докато и в двата предишни филма има по някакъв трагично-комичен елемент, който се явява предупредително последствие на желанието, в „Призови ме със твоето име” такъв няма. Тук да обичаш не води до нищо лошо. Болката след загуба не е вредна.

Филмът започва с голия до кръста Елио, който трябва набързо да освободи стаята си, където ще спи гостенинът Оливър. Къщата, в която Елио живее, е просторна, уютна (вратите са винаги отворени и в кухнята постоянно се готвят уханни ястия), в която и стая да влезеш има книги, които да четеш под огромните прозорци, пропускащи богатото следобедно слънце. Ежедневието е разточителна наслада. Зрителят вижда това и се свлича в седалката си, с отмаляла глава, изпълнена с копнеж. Защо и моят живот не е такъв? „Призови ме с твоето име“ успява да засегне струна, недокосвана често у нас: меланхолията по неизживения рай, узрял под ласката на благодатната природа, целунат от небето, скрит от градското възпалено от прах око.

Сексуалното желание не е заявено веднага. Сцената, в която Елио и Оливър се срещат за първи път например, е снимана по-скоро нестандартно за подобен тип наратив. Класическият вариант на любов от пръв поглед е да видим на екран (обикновено в среден или в близък план) реакцията на главния герой, този който ще се влюби пръв. Тук обаче сцената е следната: през полуоткрехната врата Елио и Оливър се ръкостискат. Елио е в гръб, по лицето на Оливър се чете учтива, уморена от дългия път усмивка. БАМ! Нищо особено. Нито някаква ескалираща музика, нито забавен кадър. Семпло.

005

За това си има обяснение. Първоизточникът на историята е роман (авторът е Андре Асиман, а адаптираният сценарий е на Джеймс Айвъри). Романът се води от първо лице, от името на Елио. Следователно по подразбиране това е история, която извира от вътрешния свят на главния герой, т.е. бихме очаквали да имаме по-малко събитиен и повече рефлективен заряд на повествованието. Режисьорът е искал да запази това от книгата и да го преведе на кино език. Оттам е и „бавното“ влюбване на Елио (изразено в един по-късен етап на филма в съжалителната реплика „колко време пропиляхме!“); въпросното „бавно“ всъщност не е нищо друго освен един развиващ се персонаж, един изграждащ се пред очите на зрителя мъж, който за първи път обича и бива обичан.

Копнежът на Елио към Оливър е изразен визуално с непрекъснати погледи, отправени от разстояние: Елио наблюдава през прозореца си как обекта на желанието му се разхожда, кара колело, танцува, прегръща и целува една жена. Елио изживява момент на фрустрация: от една страна той знае какво се случва в него, но тялото му не умее да отреагира. Влюбеният е сякаш обхванат от треска. Затова и когато Оливър го докосва за първи път, да разтрие рамото му, Елио бяга смутен. Желанието поражда амбивалентост: често вместо да ни тласка към мечтания обект, то ни отблъска от него, и тази реакция е защитна: „Не влизай в устата на звяра, оттам излизане няма”.

Елио се влюбва в Оливър и през очите на другите. Той знае, че това е мъж, когото баща му, професорът, харесва и уважава. Това е също така и тяло, на което другите обръщат внимание: докато го гледат как играе волейбол, момичетата си подшушват, че е „много по-хубав от другия, който беше на негово място миналата година”. По темата Ролан Барт казва следното:

Тялото, което ще бъде обичано, предварително е откроено, доведено от   обектива, подложено на известен зум-ефект, който го доближава, уголемява и кара субекта да долепи носа си до него: не е ли то блещукащият обект, който умела ръка прави да искри пред мен и който ще ме хипнотизира, ще ме плени? Това „афективно” заразяване, тази индукция тръгва от другите, от езика, книгите, приятелите: никоя любов не е изначална  (Масовата култура е машина за показване на желанието: ето кой трябва да ни интересува, казва тя, сякаш е отгатнала, че хората не са   способни сами да открият кого желаят.) Трудността на любовното приключение е в това: „Нека ми посочат кого да желая, но после да се махнат!” .

008

Тревожност

Когато не можем да притежаваме нещо, ние се вманиачаваме по фрагмент от него. След като Елио е осъзнато влюбен, Оливър става липсващ. Хваща колелото си и се загубва за едно денонощие. Елио е сам в къщата, връща се в стаята си и разглежда обиталището на звяра. Това е собствената му стая, но променена завинаги: пропита от присъствието на този, който сега го няма. Има един или два чудесни кадъра, в които камерата се фокусира върху мокрите бански на Оливър, които висят от кранчетата в банята. Елио хваща един чифт от тях, ляга на леглото и завира главата си вътре. Това е единственото, което е способен да притежава. Само част от, и то не истинското тяло, на Оливър. Това го изнервя и плаши, но в същото време му носи несравнимо с друго удоволствие. Кога иначе удоволствието е объркващо? Влюбеността е влудяваща: тя те откъсва от теб самия и те предава във властта на нещо абстрактно като Мисъл,  Аромат, Представа. Елио е изгубен в лабиринта на Другия. И за първи път във филма чуваме музиката на прекрасния Суфиян Стивънс в момент на кулминираща тревожност. Сцената е отличителна: лицето на Елио е замъглено и през него сякаш преминава филмова лента. Елио е не част от собствения си живот, а проекция на колективния вековен образ на Влюбения: този попаднал в капана на лепкавата омая.

Последваща сцена: Елио е с родителите си, тримата са седнали на дивана, той е отпуснал глава в скута на майка си. Тя им чете от някакъв френски романс историята за принцесата и рицарят; рицарят е дотолкова влюбен в принцесата, че не знае какво да предприеме. Ужасът, който изпитва спрямо собствените си чувства, ескалира в репликата: „Да говориш или да умреш“. Това разтърсва Елио, който осъзнава, че изборът е наистина краен. Сцената маркира основна драматична ситуация. Влюбеният е изправен пред един ров: от едната страна е той сам, като момче, навел се с уплашен поглед над бездната, от другата страна стои изправен голям, достолепен мъж. Може ли да прескочи рова?

007

Героизъм

Според Джоузеф Кембъл във всяка история, в която имаме наличие на изявен главен герой има момент на инициация, т.е. моментът, в който момчето, приемайки някакво предизвикателство, поема по пътя на своето съзряване. За Хари Потър това се явява тръгването му към магическото училище Хогуортс например. В нашия фолклор пък героят убива триглавата змия, което обикновено му носи много слава и любовта на най-голямата красавица.

Какво прави Елио, за да стане мъж?

Елио решава да говори. Въпреки целия ужас на това действие – да се поставиш в слабата позиция, да рискуваш да бъдеш неразбран и унижен, Елио демонстрира смелост и решава да си признае. Смелост, защото признанието е отстояване на себе си, а това е едно от най-мъжествените неща за правене: „Аз съм тук и се чувствам така. Ти като мен ли си?“ Както вероятно всички четящи този текст знаят, да кажеш на някого, че го обичаш, без да знаеш дали ще отвърне на чувствата ти, е трудно и мъчително занимание. Може да коства много нерви, особено ако човек е откърмен в духа на високи класически идеали.

И Елио говори. Боже, колко е добра тази сцена. Може би ми е по-любима дори от последните 10 минути на филма. Сцената е брилянтно замислена и заснета: Елио и Оливър се въртят от двете страни на монумент в чест на загиналите при битка от Първата световна война. Говорят за история и Оливър се възхищава колко много знае Елио. Тогава Елио, събрал куража, казва, че нищо не знае. Не и за важните неша. „Кои важни неща?“, пита Оливър. „Знаеш кои“, продумва след обмислена пауза Елио. Казва му всичко, без да му казва нищо. Между тях стои историята – каменния монумент, символ на страдание и епика, – а в тях бушува не по-малко важното събитие: Разговорът.

002

Единение

Четвъртата част на „Призови ме с твоето име“ показва същинските отношения на двамата, след като вече любовта е заявена като факт. Тя се усеща като най-дългата част. Така и е редно да бъде, имайки предвид, че това е романтичен филм, който не е уточнен от жанровото ограничение нито на драмата, нито на комедията. Заглавието се съотнася именно към тази част. „Призови ме с твоето име“ е реплика, която Оливър подарява на Елио, и която всъщност носи целия заряд на отношенията им: истинското сливане е когато не разграничаваш себе си от другия, бидейки толкова влюбен, потъваш в другия. Това е кулминационният момент:  ти си едно с твоето Желание, и твоето Желание е едно с теб. Няма конфликт, няма драма. Светът е само едно единствено продължително докосване. Всичко е просто, а насладата е неизчерпаема. Из „Фрагменти на любовния дискурс“:

Определение на цялостното единение: това е „едничкото и просто удоволствие“ (по Аристотел), „радостта без петно и без примес, съвършенството на мечтите, пределът на всички надежди“ (Ибн Хазъм), „божественото великолепие“ (Новалис), това е: неразделният покой.
(…)

Мечтание за пълно сливане: целият свят казва, че това мечтание е невъзможно, и все пак държи на него. Аз също не го пускам. „Върху звездите на Атина, на мястото на героизация на мъртвия, сцени на сбогуване, където единия от съпрузите се сбогува с другия, сплели ръце, сякаш се произнася някакъв договор, който единствено трета сила може да разруши – така изниква траурът в изразяването на чувствата. Аз повече не съм аз без теб.“ И тъкмо в това, че си представям траура, е доказателството за моята мечта; мога да вярвам в нея, защото е смъртна. (единственото невъзможно е безсмъртието).

MV5BNjI1NjgyOTg1M15BMl5BanBnXkFtZTgwODE0ODczMzI@._V1_SX1500_CR0,0,1500,999_AL_

Равносметка

 Последната, пета част, в която Оливър си тръгва, има почти поучителна функция. Бащата е фигурата на мъдрия, учителя (преносно и буквално). Той трябва да оцени събитието и да разтълкува смисъла му. Той е човекът, който изучава изкуството и характера на хората през вековете, начина, по който човечеството заявява себе си. И все пак, той е човек, който признава, че никога не е бил толкова близо до съвършенството на човешките отношения, колкото 17-годишния си син. Разкритието на бащата е ударно: При липса на любов човек се захабява. При липса на кураж да обича, човек повяхва. Отново, този брилянтен монолог заслужава Оскарова номинация.

Има филми, които са магия. Въобще не се колебайте, че „Призови ме с твоето име“ е един от тях. И за да туширам набъбилия патос, ще ви кажа, че сцената с прасковата е изпробвана (в живия живот) и от Лука, и от Тимоти Шаламе. Човек може да получи удоволствие на най-неочаквани места!

коментари
 
Отговорете »

 
  • Helda
    2017-11-26 at 15:35

    Не съм го гледала още, защото ми прилича на нескопосан опит за перифраза на „Открадната красота“ на Бертолучи.

    Отговор

  • UZUMAKI
    2017-11-26 at 16:03

    Сигурен съм, че ревюто е адекватно, но ще го чета, след като гледам филма :)

    Отговор

  • квадрата
    2017-11-26 at 16:15

    И вие ли изпедерастяхте ?

    Отговор

  • UZUMAKI
    2017-11-26 at 16:26

    Е, да бе – то тва е отдавна. :) Homo power FTW!

    Отговор

  • хемороид
    2017-11-26 at 20:57

    Любимите завоевания на педерастите са млади момчета -,,девствени“и да успееш да изчукаш и да се изпразниш в такова дете е най-големият подвиг.Според тях така се доближаваш до най -чистата,най-оригиналната форма на хомосексуалната любов -тази в Древна Гърция.Ебачите са ерастес ,а жертвите са ероменос и със семеннната течност предават духа и мъдростта си.Десетминутно аплодиращите не са се притеснили от възрастта на героя-17 години,в цивилизования свят -се води педофилия.Натрапва се на сегашното общество ,че съвременните деца са много по-зрели за годините си и могат да се пазят ,да преценят поведението си -и общо взето е прието ,че не е проблем да пълнолетен да прави секс с лице над 14 години.Нито един родител,родил,отгледал ,плакал от радост и мъка за едно дете не би го потвърдил.

    Отговор

    • Влади Неколов
      2017-11-26 at 22:10

      1.) не са се притеснили от възрастта на героя-17 години,в цивилизования свят -се води педофилия
      2.) бщо взето е прието ,че не е проблем да пълнолетен да прави секс с лице над 14 години

      Internal consistency much?


    • Иво
      2017-11-27 at 00:39

      Защо този коментар не е изтрит? Изпълнен е с омраза, вулгарност и невежество….


    • квадрат
      2017-11-27 at 00:44

      иво, снежинке
      искаш коментарната секция да стане твоя сейф спейс ли ?


  • Влади Неколов
    2017-11-26 at 22:48

    Филмът е доста добър наистина, особено откъм музика и работа с камерата. Интрото с Halleluja Junction на Джон Адамс беше разбиващо, както и сцените, в които Елио свиреше – имаше леки нотки на преиграване, но беше къде-къде по-автентично от обичайното свирене на Шопен с вдигнати вежди и клатене насам-натам. Също имаше моменти, в които музиката се вписваше много сполучливо в звуците на самия филм, например една сцена в антрето на къщата където звукът от затварянето и отварянето на врати почти става част от същия Адамс. Това цялото стои прекрасно върху слънчевите кадри и прасковите и т.н. Проблемът беше, че постоянно трябваше да поглеждам встрани как човекът до мен охкаше и се потеше и си криеше очите и как жената на някакъв друг пред мен му казваше, че могат да си ходят ако не издържа повече, а той реши да го изстои. На двете бабки, които бяха дошли да гледат „някакъв филм за Италия“ и се усетиха някъде по средата не мога да се сърдя, но ми се щеше цялото нещо вече да не е чак толкова страшно.

    Отговор

  • Ачо
    2017-11-26 at 22:50

    По-тъпи коментари не бях прочитал. Ревюто е уникално и дълбоко.

    Отговор

  • Пламена Вълчева
    2017-11-26 at 22:55

    Страхотно ревю.Нямам търпение да гледам филма.

    Отговор

  • виво
    2017-11-26 at 23:41

    Разочарование беше филмът – скопен от некадърен монтаж и посредствена режисура.

    Отговор

    • Иво
      2017-11-27 at 00:41

      Хахахахахаха, май си гледал друг филм. Единственото посредствено тук е твоят коментар.


  • Иво
    2017-11-27 at 00:38

    Чета много ревюта на английски и на испански език, но вашето ме очарова, поздравления, наистина е феноменално, жалко че част от коментарите принадлежат на ограничени и простовати хора.

    Имах късмета да гледам филма на фестивала So Independent и и се влюбих във филма, абсолютен шедьовър е, изпълнен с живот и чувства, филм, създаден за да провокира емоции, Тимоти Шаламе е брутален актьор, играта му ще бъдат част от историята на киното, пресъздава всякакви емоции във филма, но последната му сцена е изумителна, бих казал че е на нивото на работата на Ди Каприо в The Revenant.

    Отговор

  • break
    2017-11-27 at 11:10

    Коментарите са очаквани. Винаги ще има хора, които хем не знаят къде ги сърби, хем не знаят как да се почешат.

    Отговор

  • Dredd
    2017-11-28 at 02:30

    То всички хомосексулни филмчета са шедьоври и взимат куп международни отличия, критиката ги възхвалява … ама накрая си остават просто едни педалски истории 😀

    Отговор

  • Gogoto
    2017-11-28 at 17:15

    Офффф… Okay, okay, you are gay and proud, we get it already. Тоя тип филми стават все по-досадни и претенциозни и от истеричен веган с арт пърформанс на центъра на Витошка. Уди Алън имаше една крилата фраза, че най-лесния и сигурен начин да спечелиш Оскар е да играеш хомосексуалист, неизлечимо болен или американски военен герой.

    Отговор

  • Mitakasan
    2017-11-28 at 17:23

    Да очаквам ли втори поред гей филм да спечели „Оскар“ за най-добър филм???

    Този може наистина да е шедьовър, както е представен във ревюто и това което чета от коментарите на останалите кино критици по света, но няма ли да стане прекалено натрапчиво, все да печелят филми точно на такава тематика. Никой не може да ме убеди, че миналогодишният „Лунна светлина“, заслужаваше наградата, пред великолепният „Ла Ла Ленд“. Сега дори и този да е в пъти по-добър, от гей-драмата на чернокожото малтретирано момче сираче, ще ми дойде малко в повече, защото холивудските толерасти, си изгърмяха патроните с най-тъпият филм засягащ хомо любовта. Още не мога да проумея обаче как стана така, че „Сблъсъци“, беше предпочетен пред „Планината Броукбек“.

    Отговор

    • Dredd
      2017-11-28 at 22:27

      Напълно подкрепям всяка твоя дума!


    • TTT
      2017-11-29 at 11:35

      Според мен ще има много по-малко терзания, ако признаем пред себе си, че Оскарите са (и винаги са били) игра на лобита и са толкова близо до обективността, колкото е Сатурн до Земята.

      Което не означава, че Moonlight и Call Me by Your Name не са, обективно погледнато, чудесно направени и смислени филми, но и по мое мнение, си получават и ще получават награди for all the wrong reasons.


    • Влади Неколов
      2017-11-29 at 14:07

      „Да очаквам ли втори поред гей филм да спечели „Оскар“ за най-добър филм???“

      He. Нищо чудно въобще да не го и номинират. Оскарите колкото и да са зле понякога не са _толкова_ зле. Филмът е много добър наистина, но не чак толкова. И сравнението с Moonlight, който е доста по-добър, не ми се струва много смислено. Хайде да не говорим като че са му го дали Оскара вече?


  • христиана
    2017-11-30 at 02:01

    Moonlight е крайно невзрачен филм пък според мен.

    и да не му дадат никаква награда повече на този, няма проблем, той си получи заслуженото внимание.

    Отговор

  • Milbo
    2017-12-06 at 02:10

    Като прочете човек комeнтарите, и след като преглътне своя wide open disbelief, може да го застигне и прозрение. Опeрация Кино е fun, обаче и кауза. В страна в която сексуалната ориенtация на авторите или протагонистите в даден филм се оказва единствения достоен за внимание факт, и единствената изходна точка за ВЕРБАЛНА АГРЕСИЯ и НЕРАЗБИРАНЕ очевидно са необходими поне още 5 (пет) броя Операции Кино в София, по 3 броя в Пловдив, Варна и Бургас, и по една Операция във всеки град в който има фунциониращо и посещавано кино. Тогава може би малоумните идиоти постепенно ще спрят да крещят и всички останали, които са в час няма да мълчат спотаени и резигнирани, че това е то положението – България в пълна с идиоти, които дори не знаят това.

    И наистина, как така некви си позволяват да правят ‘филми за обратни’ без да искат разрешение от футболните запалянковци в България ??? Не само това, ами след това някои от тях печелят и награди и признание в Кан, дори Оскари ….

    Според статистика за стотиците Lesbian, Gay, Bisexual or Transgender-related Films които се правят – на година се произвеждат около шейсет (60), в повече от над двайсет (20) различни страни. Излиза, че ‘на тази тема’ се правят средно по пет (5) филма на месец, или кажи-речи по един и една четвърт филм всяка седмица !?!?!

    Де да можеха ‘сички тези стотици и стотици автори и филми и зрители – да дойдат в България да видят как УБАВИЧКО може да си живее човек и БЕЗ да прави, гледа или разбира ‘такива’ филми. И как в момента в който се появи отделния шедьовър, следват псувни по адрес на всички.

    Личата информираност е лична отговорност, емпатията е въпрос на опит и избор, а земята ще продължава да стене под тежестта на всички онези, които отказват да научат поне нещо малко повече за себе си.

    Отговор

Коментирайте